Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (30)

29

Ранчото „Куинтрел“

Сряда вечерта

Устните на Джанет Дикстра се движеха, но от телевизионния екран не се чуваше звук. Редуваха се образи на знаменитости, с които се рекламираше следващото шоу. Картината се смени и показа една невероятно блестяща тоалетна и танцуваща четка за тоалетна, която разпръсваше искрящи частици във всички посоки.

Уинифред не обърна внимание на телевизора, докато не свършиха всички реклами и анонси за предстоящи предавания. Чак тогава тя взе дистанционното от нощното си шкафче и включи звука.

Мъж със синя риза, шарена вратовръзка и сивкавосин костюм се бе обърнал със сериозно изражение към камерата. Очите му бяха със същия блед цвят като ризата. Големината на ушите му подсказваше годините му, които наближаваха седемдесет, но косата му беше руса и бузите му не бяха провиснали. На ръката му имаше повече бръчки, отколкото по цялото му лице. Той държеше задължителната жълта папка и синя химикалка пред камерата, с които подсказваше, че допреди няколко минути е репортерствал по старомодния начин, вместо да седи в гримьорната, където да го пудрят и гласят за пред камерата.

— Добър вечер. След пет минути ще прекъснем обичайната си програма, за да ви съобщим сензационната новина от имението на губернатора. Според слуховете губернатор Куинтрел ще обяви намерението си да се кандидатира за президент на Съединените щати.

Пръстите на Уинифред стиснаха дистанционното. Въпреки че бе съвсем пребледняла заради болестта, бузите й пламнаха. Беше имала много работа през деня — да вземе намазки от вътрешната страна на бузата на Силвия и от своята и да ги пакетира за изпращане, после да пришпори Блейн Снийд да закара пакета в града и да се върне с разписка, че го е изпратил. Това бяха все дреболии, но всичко й отнемаше толкова много енергия напоследък.

Тя гледаше неподвижно, докато показваха сцени от различни части на света — войни, глад, протести. Политици и учени изказваха мненията си в рамките на десет секунди.

— Няма да посмее — каза тя дрезгаво.

Но знаеше, че той ще го направи.

Беше дръзнал да опита много повече и беше спечелил. Смъртта на Сенатора беше променила много неща, но нямаше да промени това. Джош Куинтрел беше най-хитрото и безскрупулно изчадие, създадено от Сенатора.

Сълзи на гняв и съжаление блеснаха в очите на Уинифред. Дори когато Джош се появи на екрана, тя не опита да изтрие сълзите си, които замъгляваха зрението й. Не се налагаше. Знаеше как изглежда Джош. Очите, арогантността и подлостта на Сенатора. Нищо от добротата на Силвия. Нищо от приветливостта й. Въобще нищо от нея. Само Сенатора, мъж, който бе изнасилил собствената си дъщеря на тринайсет години, и тя беше тръгнала надолу по пътя на разрухата, завличайки и Силвия със себе си. Едната дъщеря бе умряла от полиомиелит. Другата бе погубена от един пиян похотливец, неспособен да държи ръцете си настрана от която и да е жена, дори и негова плът и кръв.

И това бе само началото на греховете му.

Дълго след като Джош изчезна от екрана сред буря от аплодисменти и американски знамена, Уинифред продължи да лежи втренчена в телевизора. Трябваше да се свърши толкова много и нищо не бе добро.

Но щеше да го направи.

Като пренебрегна виенето на свят, което беше започнало да я преследва, тя седна в леглото и спусна краката си на пода. Студените плочи под краката й помогнаха да се освести. Изправи се бавно, изчаквайки сърцето й да се успокои.

Имаше силите да направи каквото трябва да се направи. Нямаше да приеме нищо друго.

Щеше да има разплата за всички години на омраза.

След като няколко минути се насили да диша равномерно и спокойно, Уинифред се почувства по-силна. Взе една увита спринцовка и малка глинена бутилка от чекмеджето на нощното си шкафче. Бавно се отправи към стаята на Силвия, като се подпираше на облегалките на столовете и после на касата на вратата.

Сестра й бе обърната към прозореца и гледаше басейна или сребристата лунна светлина, или може би въобще не виждаше нищо. За пръв път Уинифред видя Силвия такава, каквато беше в действителност — черупка от миналото, прозрачна пародия на живот, дух, окован, вместо да бъде свободен, същество, поддържано живо в името на едно отмъщение, което така и не бе осъществено.

— Времето никога не стига да живееш — каза Уинифред на сестра си. — Но винаги има време да умреш. Прости ми, скъпа моя.

Дали прошката бе заради миналото или настоящето Уинифред не каза, но Силвия все едно не я беше грижа. С разтреперани пръсти Уинифред разви спринцовката, махна тапата от малкото шишенце и напълни спринцовката. Затвори очи, прекръсти се и инжектира течността в системата, която капеше бавно във вената на Силвия.

После отиде при камината, добави още няколко цепеници в огъня и седна на познатия си стол до леглото. Нежно пое ръката на Силвия и я задържа, хладна и крехка между дланите си. Двете сестри заедно се загледаха през прозореца.

Снопът лунна светлина се премести и плъзна през полето, призрачно красиво и недосегаемо. Дишането на Силвия се забави, после още повече, накрая с една последна въздишка тя стана като лунната светлина — недосегаема за човека.

Чак тогава Уинифред се изправи, хвърли малкото шишенце в огъня достатъчно силно, за да го разбие на парчета, и натрупа още дървета отгоре. Остави огъня да бумти и се върна в своята стая, зарови спринцовката в една саксия с мента, изми ръцете си и си легна.

Заспа сигурна, че ще прати сина на Сенатора в ада.