Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (46)

45

Ранчото „Куинтрел“

Петък вечерта

Карли удари дланите си една в друга. Дори и в дебелите ръкавици пръстите й започваха да замръзват.

— Не виждам никаква логика в разположението на гробовете — каза Дан.

— Обикновено колкото по-близо е погребан някой до гроба на родоначалника, толкова по-важен е бил — обясни Карли. — Но гробът на Лиза не е при гробовете на брат й и сестра й.

Дан изчисти снега от последния надгробен камък.

— Не. Това е гробът на някой Куинтрел, загинал в Гражданската война.

— Наистина ли? — Карли се приближи, направи снимка с фотоапарата си и го пъхна в джоба си. — Самюъл Куинтрел. Чудя се дали е бил брат, баща, чичо или…

— Няма значение — прекъсна я Дан. — Уинифред иска само…

— … историята на Кастийо — довърши Карли отвратена.

— Хайде да проверим долната половина на гробището.

Карли погледна към онази част, която бе отредена за работниците в ранчото.

— Да не би да казваш, че някои от работниците са били по-важни от дъщерята на Сенатора?

— Ако говорим за баба ми, да — каза Дан, докато вървеше покрай призрачната бяла ограда. — Предполагам, е имала късмет, че изобщо е била погребана тук. Вероятно е нямало да я допуснат в семейното гробище, но Куинтрелови не искали да вдигат никакъв шум, за да не привлекат отново вниманието към жалкия живот на Лиза.

Карли премести лъча на фенера към скромните надгробни камъни покрай оградата.

— Това са братовчеди на Изобел, слуги и други такива.

— Същото разделение. По онова време цялото семейство — далечни братовчеди, сватове на братовчедите, сватове на сватовете — са следвали парите. Изобел ги е имала, а Андрю Куинтрел ги е увеличавал. Щом Сенатора е навлязъл в политиката и е увеличил връзката си със Сандовал чрез Силвия, постоянно е увеличавал богатството.

— Толкова си циничен.

— Това е средното ми име.

— Наистина ли? — попита тя.

— По-добре, отколкото Уордън^[1].

— Уордън?

— Това е средното ми име.

Смехът на Карли изригна, ярък като лунна светлина, а вятърът го пое и понесе надалече.

След като провери около оградата, Дан коленичи и изчисти навятия сняг от още един надгробен камък. Гробът бе настрани и от най-далечния роднина, работил в ранчото.

— Ето го. — Гласът му бе съвсем невъзмутим, все едно говореше за времето. — Елизабет Изобел Куинтрел, 1936–1968.

— Умряла е на трийсет и две години. Каква загуба.

— Добре си е поживяла.

— Как можеш да го кажеш?

— Не е направила нищо, за да промени живота си.

Карли погледна тъмния гроб.

— Може би не е имало как.

— Толкова си състрадателна. — Той нежно погали лицето на Карли със студения връх на пръста си. — Тя изобщо не се е опитала, Каролина Мей. Нито веднъж.

— Не е заслужавала да бъде убита.

— Никой не заслужава, но все едно се случва. Искаш ли да направим снимка на надгробния камък?

Карли коленичи, изчака автоматичния фокус да се включи и натисна копчето. Светкавицата блесна веднъж. Тя погледна заснетия образ, одобри го и изключи фотоапарата.

— Мислиш ли, че Сюзан Мълинс е погребана тук? Тя е била дългогодишна служителка, в края на краищата.

— А дъщеря й вероятно е била копеле на Сенатора.

— И това.

Двамата продължиха надолу покрай оградата, търсейки падини в снега, които показваха местата на гробовете, хлътнали от водата и времето. Освен някой Сандовал от време на време и двама Снийд, Дан и Карли не откриха никакви познати имена.

Вятърът се изви, усили и нахлу с ледените си ръце между металните пръчки на оградата.

Карли се изправи и погледна огряната от луната клисура, която се простираше само на няколкостотин метра.

— Какво правеше там? — попита тя. — Ти стоеше там, нали, когато погребваха Сенатора?

Дан проследи погледа й към клисурата.

— Аз, татко и един от братята Снийд. Джим вероятно. Блейн не е толкова незабележим.

— Не разбирам.

— Двамата с татко паркирахме край шосето и се изкачихме от задната страна на клисурата. Там има една стара пътека. Ловците я използват често. Също и плячката им. Както и да е, двамата с татко гледахме цялото погребение от ей там горе. Не забелязахме никого, но когато си тръгнахме, видях следи. Някой бе стоял горе на билото с куче и също беше наблюдавал погребението. — И според теб е бил Джим Снийд?

— Той е единственият човек, когото познавам, който би могъл да се доближи до мен, без да го забележа. Аз имам много добър усет.

— Затова ли все поглеждаш към каньона? — попита тя. — Мислиш, че той е там и сега?

— На няколко пъти, откакто излязохме от къщата, имам чувството, че някой ни наблюдава. После изчезва. Може би просто вятърът мести клоните.

— Или Джим Снийд ни наблюдава от хребета?

— Може би.

— Защо?

— Не знам.

Веднага щом заведеше Карли на сигурно и топло, Дан смяташе да се върне в клисурата и да провери за следи. Надяваше се вятърът и снегът да не успеят да ги заличат толкова бързо.

Ако беше сам, щеше да се изкачи там още първия път, когато с тила си усети нечий поглед. Но не беше сам.

— Човек може ли да се изкачи до хребета от тази страна? — попита Карли.

— Разбира се.

— Трудно ли е?

— Не, ако имаш подходящи ботуши.

— Да вървим тогава.

— Какво? — Дан не повярва на ушите си.

— Искам да се изкачим на билото и да погледнем към долината. Да видим ранчото в мрака, само на лунна светлина. Така трябва да е изглеждало преди сто години.

Той се вслуша във вътрешните си инстинкти, не откри смисъл да спори и се предаде.

— Аз ще водя.