Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (27)

26

Таос

Сряда, много рано

Дан протегна левия си крак и разтри схванатите си мускули. С ходенето и бягането се справяше достатъчно добре, но седенето пред компютъра в продължение на часове гарантирано подновяваше болката в крака му. Той погледна обобщението на доклада си и натисна бутона за изпращане, с което информира хората във Вашингтон, че Колумбия се е отправила към ада. Отново. Може би нестабилното правителство на Колумбия щеше да измъкне страната от кризата, създадена от парите от наркотици и незаконните армии. Може би Световната банка щеше да налее достатъчно законни пари, за да задържи нещата на повърхността още известно време.

Но нищо нямаше да замени образованите хора с професии от средната класа и висшата класа, чието богатство и талант изтичаха извън страната с ужасяваща скорост.

Алчността — локомотивът на влака на световната разруха.

Надяваше се докладът му да промени скоростта на реакцията на САЩ и света към бързо развиващата се криза в Колумбия. На никой не му трябваше още една провалена държава. Никой нямаше полза от това, освен престъпниците на върха, които водеха политика на разруха, убиваха конкуренцията и грабеха с две ръце, докато са на власт.

Всички мисли не помогнаха на Дан да почувства крака си по-добре.

Мисли си за децата на Гас, как се усмихват и се смеят, как скоро ще оздравеят от грипа и пак ще лудуват, ще пращят от здраве и интелигентност, добре нахранени, обичани, образовани и готови да завладеят света.

Майната им на политиците.

Децата са тези, които ме карат да продължавам с опитите да спася нещо от влака на разрухата.

Той изключи лаптопа си бързо и уверено, разкачи кутията, която автоматично скриваше изходящите съобщения и декодираше входящите, и прибра компютъра в титановото му гнездо.

Иззад затворената врата на дневната, където спеше Карли, не се чуваше нито звук. Дан се надяваше поне тя да спи. Ако си я представяше, че лежи будна и сама в дневната, щеше и той да стои буден и неспокоен.

Не забравяй най-важното.

Как бих могъл? Доказателството е точно пред мен.

Две кучета излаяха в мрака откъм къщата на Ринкън. Лаят стана по-ожесточен и после секна внезапно.

Дан се ослуша, питайки се какво е разлаяло кучетата. Не чу нищо, освен пукането на цепениците в огнището. Вятърът въздишаше над покрива и плачеше в големите клони на тополата. След малко кучетата отново се обадиха, изтръгвайки нов възмутен вик от стопанина си.

Вятърът донася някакъв мирис. Кучетата започват да лаят при всеки порив на вятъра.

Изведнъж в дневната се разби стъкло и нещо се строполи на пода. Навсякъде засвириха аларми.

Дан скочи на крака и стигна до дневната, преди нещото да спре да се премята по дървения под. Веднага забеляза, че това е кирпичена тухла, а не газова или самоделна бомба. Към тухлата имаше прикрепен плик.

Без да му обръща внимание, той отиде до клавиатурата на алармата и изключи воя.

Съседските кучета щяха да превъртят.

— Какво става? — Гласът на Карли беше дрезгав от прилива на адреналин и внезапното изтръгване от съня.

— Не ставай. Говоря сериозно, Каролина Мей. Не мърдай от мястото си.

Тя остана неподвижна, по-скоро заради тона му, а не толкова заради думите.

Той се върна в спалнята, коленичи до титановото куфарче и бързо се справи с ключалките. Този път не извади декодера.

„Пустинният орел“ беше матиран, тъмен и съвсем делови. Тежестта на оръжието подсказа на Дан това, което вече знаеше — беше заредено. Без да се замисля, освободи предпазителя и задържа оръжието до крака си. Бързо и тихо, ако не се броеше лекото изскърцване на счупено стъкло под обувките му, той прекоси дневната и застана до счупения прозорец.

Лунната светлина струеше в дневната през скъсаните завеси. Дан се взря в предния двор. Нищо не помръдваше, освен едно тъмно петно, което бързо се отдалечаваше надолу по пътя.

Някой караше при изключени фарове.

— Дан? — прошепна Карли.

— Още не. — Той говореше тихо, така че да го чуе само тя. — Мисля, че си отиде, но искам да съм сигурен. Не мърдай от леглото, докато не се върна.

— Но защо трябва ти да… — Гласът й замлъкна, щом видя оръжието, притиснато до крака му. — О!

Той й подхвърли мобилния си телефон.

— Обади се на 911. Къщата ми е в юрисдикцията на шерифа.

Карли грабна телефона и започна да набира.

— Наистина ще трябва да ми разкажеш за работата си — измърмори тихо.

Той излезе навън през кухненската врата, без да каже нищо. Нощта беше ясна, светла и леденостудена. Във въздуха се долавяше слаб мирис на бензинов двигател.

Ако Дан смяташе, че той е бил мишената, щеше да обиколи къщата бавно и продължително и да огледа навсякъде. Но мишената беше Карли и той искаше да свие пръсти около нечий врат. Направи претърсването толкова бързо, че щеше да възмути искрено инструктора по специални операции. Но пък, както му повтаряше всеки ден, той самият не беше войник, а учен и по никакъв начин не можеше да се превърне в студенокръвна машина за убиване.

Дан откри само размазани следи от пътя до замръзналия преден двор и обратно. Комбинацията от полуразтопен и после отново замръзнал сняг и кал не можеше да предложи кой знае каква информация. Човекът не беше гигант или джудже, не беше обут с обувки с високи токчета или изобщо нещо отличително.

Дан сложи предпазителя на оръжието и го натъпка в дънките си на кръста. Така не беше удобно, но поне нямаше да му се пречка.

— Всичко е наред, Карли — извика той. — Но все пак остани в леглото. Навсякъде има изпотрошени стъкла и е ужасно студено.

После отиде до оградата, намери няколко стари кола и ги отнесе при къщата. Карли наблюдаваше мълчаливо как той заковава счупения прозорец, блъскайки с чука, сякаш си отмъщава на някого. Дръжката на дебелия пистолет се очертаваше под ризата.

Луната блестеше през счупеното стъкло и вертикалните колове.

— Заприлича на затвор — каза Карли.

Той се усмихна мрачно.

— Няма да има полза за студа, но поне ще ни предпазва от нежелани посетители. Сутринта ще взема шперплат. — Чак сега я погледна. На лунната светлина тя изглеждаше бледа, почти призрачна. Държеше нещо като поздравителна картичка. Ръката й трепереше. — Добре ли си, сладурче? — попита Дан.

— Разбира се. Защо да не съм? Хората постоянно хвърлят тухли по прозорците ми. И оставят мъртви плъхове, опропастяват колата ми и ми пищят по телефона и… — Тя преглътна трудно, опитвайки да прогони дрезгавостта. — Откритите заплахи за смърт все пак са нещо ново. Ще ми трябва малко време да свикна.

Той коленичи край разбитите стъкла и седна на пети до надуваемия матрак. Мълчаливо взе картичката от ръцете й. Беше стандартна поздравителна картичка, каквито се продаваха във всеки магазин. Отпред пишеше: МНОГО ИСКАХ ДА ТИ КАЖА…

Дан отвори картичката. Движението задейства чипа, който беше част от картичката. Един глас прошепна: Разкарай я от града, преди да е умряла.