Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (53)

52

Кастийо Ридж

Събота призори

Дан спря камиона точно зад мястото, където другата кола беше паркирала предната нощ.

Карли се разсъни и посегна към дръжката на вратата.

— Дано не ни трябват снегоходки. Не съм носила такива от дете.

— Това е от нещата, които не се забравят. Като…

— … карането на колело — довърши изречението му тя. — И всички характерни вкусове на месо като пилешкото.

Дан се замисли за някои от нещата, които беше ял.

— Не вярвай на това. Вкусът на някои неща е като самите тях — отвратителен. Стой тук на топло, а аз ще проверя следите от гумите.

— Отвратителен вкус? Например?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тя се замисли.

— Не.

— Правилен избор.

Дан слезе, затвори вратата и закопча ципа на канадката си. Небето беше облачно и миришеше на сняг. Въздухът беше почти топъл след режещия студ предната нощ. Беше тихо, всичко бе омекотено от падащия сняг.

Както се беше опасявал, колата беше паркирала точно върху следите, останали от предната седмица, когато двамата с баща му бяха дошли за погребението. Въпреки че между погребението и предната вечер беше навалял двайсет сантиметра сняг, се оказа почти невъзможно да се открият чисти следи. Очевидно няколко повече от една коли бяха използвали мястото за обръщане през това време. Навсякъде се пресичаха следи от гуми.

Той погледна нагоре към хребета, който се извисяваше тъмен и сребрист от зората. Както беше очаквал, „бракониерът“ беше използвал пътеката, проправена от Дан и баща му до върха. За съжаление по нея бяха поемали и хора, дошли да се любуват на природата, и други, които се бяха спускали с шейни. Импровизираната пътека изглеждаше толкова отъпкана, че от нея не можеше да се научи нищо.

Той се върна при камиона.

— Е? — попита Карли.

— Повече от две коли са паркирали тук през изминалата седмица. Повече от две групи хора са се изкачвали до хребета.

— Това необичайно ли е?

— Всъщност не. Местните се занимават със зимни спортове от десетилетия. Когато вятърът издуха снега от другите, по-достъпни, места, винаги се сещат за Кастийо Ридж като място за разходка.

— Значи не можем да научим нищо от следите?

— Общо взето. Все пак ще хвърля един поглед. Може да имам късмет и да намеря някоя гилза.

— Не трябва ли да оставим шерифа да се погрижи за това?

— Ако не се появи тук в следващите няколко часа, няма да е останало нищо за гледане.

Карли слезе от камиона и усети нежното хапане на снежинките. После се замисли за вероятността претовареният от работа, скептично настроен шериф да дойде сред снега, за да претърси мястото, където бе станала случайната според него стрелба, чийто извършител не можеше да бъде открит.

— Няма пострадали, няма проблем — каза тя саркастично.

— Да. Ако негодникът ме беше убил, тогава можеше и да предприеме нещо. В случая… — Дан сви рамене. — Не мога да кажа, че виня Монтоя.

— Аз го виня.

Дан я придърпа към себе си и разтопи снежинките върху устните й с целувка.

— Споменах ли колко те харесвам, Каролина Мей?

— Аз също — каза тя. Очите й се присвиха и се насочиха към превръзката на челото му. Толкова близо. Съвсем за малко. Защо винаги си мислим, че имаме още много време? Тя целуна грубата хладна линия на челюстта му. — Следващия път не ме оставяй да спя толкова много. Събуди ме по-рано, за да си поиграем.

Той обърна глава и я целуна така, както искаше да я целуне преди зазоряване. Когато най-после отдели устни от нейните, страните й бяха поруменели и очите й блестяха.

— Дадено — съгласи се той. — Но сега ако не те пусна веднага, скоро ще се търкаляме в снега.

Клепачите й се спуснаха свенливо.

— Наистина ли?

— Стига — каза той, пусна я и отстъпи назад. — Би трябвало ти да си разумната.

— Какво? Откога?

— Откакто не гарантирам за себе си, когато съм край теб.

Тя облиза устните си и се засмя на изражението му.

— Добре, ще се държа прилично. Съвсем прилично.

— Кога започваш?

— Веднага след като ти скоча. — Дан се разсмя, поклати глава, но не извади ръце от джобовете си, за да не направи нещо глупаво. После пое нагоре по склона. — Чакай! — извика Карли — Ами снегоходките, които взе назаем от вашите?

— Няма да ни трябват. Пътеката е съвсем отъпкана. Внимавай за заледени места.

Тя не му изтъкна факта, че е с ботуши с грайфери. Реши, че за него е вродено да се грижи за другите хора. Прекаляваше с излишните съвети, но то бе просто проява на прекалената му загриженост за останалите. Последва го по неравната пътека и се подхлъзна само веднъж.

Дан се подхлъзна повече пъти; извинението му беше, че трябва да се оглежда за други неща, а не да внимава къде стъпва. Той хвърли поглед през рамо, видя, че Карли не изостава, и се съсредоточи върху пътеката.

На върха на хребета пътеката се разширяваше, от нея тръгваха следи от шейни, от апрески и други следи, които не можеха да се разпознаят. Дан зави наляво, към мястото, от което двамата с баща му бяха наблюдавали погребението на Сенатора. Много бързо пътеката отново се стесни. Ако се съдеше по вида й, никой не бе минавал по нея — освен Дан и баща му. Джим Снийд — ако изобщо бе той — беше минал по друга пътека до хребета.

— Вървим в погрешна посока — каза Дан на Карли.

Тя го изчака да се върне до нея, после Дан я подмина и тръгна в противоположната посока по билото. Отново следите се пръсваха в различни посоки. Отново се събираха в една тясна пътека. Дан спря и огледа внимателно размазаните отпечатъци. Изглежда, мъжът бе дошъл и после се бе върнал, стъпвайки в собствените си следи.

— Номера — измърмори Дан.

— Какво? — попита Карли, идвайки до него.

— Не е залитнал встрани нито веднъж.

Карли погледна надолу към долината, където лежеше ранчото „Куинтрел“, почти скрито от падащия сняг.

— Ние не бяхме ли някъде там? — попита тя и посочи назад вляво.

— Да, но той не е знаел това, когато е тръгнал. Минал е оттук.

— Струва ми се, че знаеш повече за планинските пътеки и проследяването, отколкото съм научила аз в скаутския лагер.

— Струва ми се, че си права. — Той докосна устните й със снежната си ръкавица. — Като момче ловувах много — и с татко, и с братята Снийд.

— Защо с тях?

— Те бяха най-добрите ловци и преследвачи в радиус от сто километра. Поне преди Блейн да започне да се прецаква с наркотиците и да отиде в затвора. След това вече не става за ловец.

Карли се поколеба, загледана към долината, забулена от снежните вихрушки.

— Трябва ли да се тревожа, че снегът вали по-силно, от колкото, когато дойдохме?

— Още не. Време е да се връщаме в Таос. Опитай да стъпваш в отпечатъците от стъпките ми. Надолу може да е доста хлъзгаво, а ти си толкова мъничка, че не искам да те загубя.

Карли изглеждаше изненадана, после отметна глава назад и се засмя.

— Мъничка! Не съм била мъничка, откакто бях в четвърти клас!

— За мен си като крехко малко цвете.

Тя едва не падна от смях.

Той й намигна, обърна се и пое по пътеката. Вървеше се лесно. Мъжът не беше носил снегоходки, така че беше оставил дълбоки дупки в снега, които нямаше да се запълнят, докато отново не задухаше силен вятър. Ако се съдеше по наближаващата буря, това щеше да стане скоро.

Карли беше толкова заета да скача в следите на Дан, че едва не се блъсна в него, когато той спря до една дебела пиния.

— Какво? — попита тя.

— Видя ли, че пътеката върви на зигзаг? Сякаш си е търсил скривалище.

— Скривалище? — попита тя неразбиращо.

— Търсел е — обясни Дан — място, от което да стреля. Откъдето няма да бъде забелязан.

— Прилича ми по-скоро на бракониер.

— Или снайперист.

Спокойният тон на Дан накара Карли да се запита какво точно работи той. Със сигурност не беше продавач на обувки.

— Е, какво е можел да види от местата, които е огледал и отхвърлил? — попита Карли.

— Пътя от шосето до ранчото „Куинтрел“, освен всичко останало.

— Плашиш ме.

— Време беше.

Дан проследи пътеката, като крачеше бързо, разтревожен от засилващия се сняг. Имаше още няколко скривалища или наблюдателни точки, които стрелецът беше изоставил. Накрая беше намерил подходящо място, където се беше настанил.

Без колебание Дан легна по корем и си представи как се прицелва с въображаема пушка.

Карли го гледаше и преглъщаше надигащото се чувство на ужас.

— И? — попита тя накрая, когато не можеше да понесе да го гледа как стреля по въображаеми мишени.

— Каквото и да е чакал, то вероятно е било на пътя, но може да е било и в ранчото — обясни Дан. — Бил е достатъчно високо и е имал ясна видимост за стрелба и в двете посоки.

— Което означава?

— Нищо полезно. Шерифът веднага ще изтъкне, че бракониерите обичат пътищата и пасищата, защото животните трябва да ги пресекат, за да стигнат от едно място до друго, и така стават лесни мишени, защото нищо не ги прикрива.

Дан се изправи, огледа следите и започна да снове напред-назад. След няколко минути откри това, което търсеше.

— Тук е сменил посоката. Виждаш ли къде е бил триножникът? Вероятно ни е чул да говорим и е започнал да ни следи с прибора за нощно виждане.

— Това не ми харесва.

Дан отиде отстрани на пътеката, където тя се пресичаше и сливаше с обветрената страна на билото.

— Сменил е позицията си още веднъж тук и тук. Явно знае някои неща за тези места — всъщност знае твърде много, защото е знаел къде е пътеката на животните, по която ние се качихме на билото. Така че си е избрал позиция и ни е чакал.

— Пумите и мечките не говорят. Ако е бил бракониер, защо му е било да ни наблюдава? — попита Карли.

— Шерифът ще каже, че се е боял да не бъде открит.

— Ти какво казваш?

— Не е дошъл тук на билото, за да ни застреля, докато вървим към ранчото, защото не е знаел, че ще направим нещо друго, освен да пристигнем с камиона и после да се върнем.

— Но ти беше прострелян.

Дан сви рамене.

— Може да му е станало студено и да му е писнало да чака и да е решил да изпробва най-добрия си шанс за стрелба, вместо да действа според първоначалния си план.

— Ако беше бракониер, нямаше ли да се облече така, че да може дълго да лежи в снега? Или става дума за аматьор?

— Сега вече мислиш като шерифа.

— Бързо, трансплантирай ми друг мозък.

Дан се усмихна, макар да осъзнаваше, че не говорят за бракониер аматьор, който е изпробвал новия си оптичен мерник.

— Едва ли е имал повече от пет минути, за да намери новото си скривалище, да ни открие с прибора за нощно виждане и да ни чака да се покажем на билото. Но това скривалище изглежда също толкова обитавано като първото. Прекарал е няколко минути тук.

— Чакал е да стане безопасно, за да избяга?

— Може би. — Дан тръгна по следите, оставени от мъжа след излизането му от скривалището. — А може би не. Не е тръгнал право надолу.

— Къде е отишъл?

Вместо да отговори, Дан бързо закрачи по следите.

— Отишъл е да провери резултата от стрелбата си, но е изчакал ние да тръгнем. Виждаш ли как следите му се спускат към мястото, където лежахме ние?

— Защо е чакал?

Дан погледна мръсните следи и мястото, където беше лежал, а кръвта му бе изтичала в снега. Онзи не се беше лутал или двоумил. Беше чакал, стрелял, не беше улучил Карли и беше изчакал още.

Но не беше стрелял повторно.

— Дан?

— Може да е дошъл, за да търси гилзата си.

— В тъмното?

— Възможно е. Истината е, че не знам какво се е случило тук.

— А на шерифа не му пука.

— Така изглежда.

— Голяма каша — прошепна Карли.

Мрачна усмивка промени лицето на Дан.

— И така може да се каже.