Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (15)

14

Таос

Понеделник вечерта

Карли се опитваше да не мисли за нищо, докато се друсаше по неравния път към Таос. Тя просто натискаше газта на малкия си джип, за да не изостава от камиона на Дан пред нея. Но всеки път, когато стоповете му светваха в червено, тя виждаше кръвта на плъха, размазана по възглавницата.

Колкото и да ти плаща госпожица Уинифред, то не си струва това, което ще изживееш междувременно.

Карли потрепери неволно и прогони думите и образите от главата си.

— Просто някой си е направил тъпа шега. — Пръстите и стиснаха кормилото. — Нищо повече.

Но колкото и пъти да си повтаряше това, не можеше да го повярва истински. Мисълта, че някой, когото тя не познаваше, я мразеше толкова силно, беше стряскаща.

За миг пред очите й изплува малко гробище, осветено от фаровете на Дан, преди камионът му да завие наляво. В съзнанието на Карли се запечата образът на бели кръстове, украсени с ярки изкуствени цветя завързани с панделки, в мълчаливо бдение край прясна купчина пръст и камъни. Нямаше покривало, в замръзналата земя не бе изкопан гроб. Това погребение бе над земята.

Стоповете светнаха в сребристия мрак отпред. Камионът зави надясно и паркира под една стара топола. Дан слезе, затвори вратата му и изчака малкият бял джип на Карли да паркира наблизо. Слизайки, тя огледа със съмнение малката кирпичена къща. Само една лампа се виждаше да свети.

— Обади ли се да ги предупредиш? — попита Карли.

— Да. — Той се замисли дали Уинифред знае колко ще се разтревожи съпругът на Лусия, като научи, че Дан е навестил жена му. Може би Уинифред му имаше доверие, че той няма да всее смут в дома на Лусия. В крайна сметка точно семейство Сандовал бяха прибрали майка му след убийството на нейната майка.

— Сигурен ли си, че Лусия ще се съгласи да говори с мен? — попита Карли.

— Ще се съгласи — каза Дан невъзмутимо. — Тя иска да угоди на госпожица Уинифред.

Карли направи гримаса.

— Страхотно. Още едно интервю, дадено насила.

— Не е нужно да го правиш. Можеш да…

— … се кача в колата си и да се върна там, където ми е мястото — прекъсна го тя раздразнено. Вече беше чувала всичко това от него. Не искаше да го чува отново. — Горещи новини, господин Дюран: мястото ми е тук, където си върша работата.

— Горещи новини, госпожице Мей: хората не обичат разни непознати да си пъхат носа в работите им.

— О, глупости! Хората се редят на опашка да ми разказват историите си.

Вятърът се засили и завихри. Карли потрепери въпреки дебелото си яке. С ъгълчето на очите си, точно на границата на зрителното си поле, тя продължаваше да вижда отраженията на лъщящата кръв. Но когато бързо се извърна, не видя нищо, освен Дан, който стоеше надвесен над нея като каменен паметник.

Ако не я беше предпазил от лошото падане по стълбите към мазето, Карли щеше да се запита дали той самият не бе използвал един от плъховете, уловени в капаните на архива, за да декорира възглавницата й.

Тя отново потрепери.

Дан откри, че не му дава сърце да гледа как наивната историчка трепери, когато той може да й помогне.

— Хайде. Да влезем, преди да си замръзнала.

Лусия отвори вратата веднага щом Дан почука. Ако слуховете не грешаха, тя беше някаква братовчедка на майка му. Грешаха или не, това не променяше нищо за него. Той не искаше да има нищо общо с мъжа, който бе баща на майка му, но я беше изоставил още преди раждането й. Просто донор на сперма. Без чувства. Със сигурност без нищо лично.

— Влезте — каза Лусия. Имаше лице на жена, водила тежък живот. — Имам кафе, ако искате.

Дан й благодари и представи жените една на друга. Не пропусна наежения поглед на Лусия, когато се запозна с Карли.

— Госпожица Уинифред ме помоли да говоря с вас — каза Лусия, — но не ми обясни за какво трябва да говоря.

— Вашето семейство живее в долината също толкова дълго, колкото родовете Кастийо и Куинтрел — обясни Карли.

Лусия мълчеше.

Карли се вгледа в напрегнатите тъмни очи на жената и се възхити на дебелата черна плитка, преметната през рамото й. Чертите й представляваха интригуваща смесица от испанска и индианска кръв. Кожата й блестеше въпреки бръчките в ъгълчетата на очите и дълбоките бразди, които нещастието бе сключило от двете страни на устата й.

— Интересувам се от истории за миналото, които са ви били разказвани от вашите родители и техните родители — продължи Карли, — също от снимки или картини на тези места, както са изглеждали в миналото, от снимки на предишни поколения…

— А, миналото — отдъхна Лусия с облекчение. — Да. Аз съм най-запозната с историята на семейството от всички Сандовал.

— Чудесно.

Ентусиазмът на Карли накара Лусия да се усмихне за първи път.

— Обаче не съм никак организирана — добави бързо Лусия. — Просто пазя стари неща, които никой друг не е имал къде да прибере.

Един сънен глас прозвуча откъм дъното на къщата. Лусия отговори на испански, гладък като английския й, и каза на детето да заспива отново, че всичко е наред и леля му е тук да се грижи за него.

— Къде е майка му? — попита Дан. Нямаше нужда да пита къде е баща му. Човек, заловен с десет килограма мексикански кафяв хероин, трябваше да прекара известно време в затвора, колкото и добър да е адвокатът му.

Лусия повдигна едното си рамо.

— Върна се в Мексико с момичетата. Момчетата останаха. Така искаше Армандо. Може би когато Едуардо излезе на свобода…

Карли поиска да зададе въпрос, но забеляза лекото поклащане на главата на Дан и въздъхна недоволно. Беше й омръзнало да спестява въпросите си, когато той е наоколо.

Преструвайки се, че рови в джобовете си, Дан се наведе напред и каза тихо в ухото на Карли:

— По-късно. — После се изправи и каза на Лусия: — Госпожица Уинифред ме помоли да ти дам това.

Лусия взе парите. Когато видя някои от банкнотите, очите й се разшириха. Също и очите на Карли. В джоба на Дан те се бяха умножили неколкократно. Бяха станали няколкостотин долара.

За миг в очите на Лусия проблеснаха сълзи. Тя пъхна парите дълбоко в джоба на износените си дънки.

— Госпожица Уинифред е светица — каза тя дрезгаво.

Дан се съмняваше в това, но не го каза на глас.

— Седнете, седнете — каза Лусия и посочи чисто вехто канапе, покрито с шарена черга. — Ще донеса снимките и кафето.

Карли седна в средата на канапето, отпусна пръсти върху диктофона на кръста си и се зачуди дали трябва да обсъди въпроса за записването на разговора. Канапето до нея хлътна под тежестта на Дан.

— Не искай да записваш каквото и да е — каза той тихо.

Тя подскочи.

— Ти да не четеш мисли?

— В никакъв случай. Видях те, че пипаш диктофона си. И не я питай за липсващия й съпруг и брат му Едуардо. Братът е в пандиза за търговия с мексикански кафяв кокаин. Съпругът, бащата на съпруга и чичовците му по бащина линия организират контрабандата, която допринася окръг Рио Ариба да има най-високия брой смъртни случаи от свръхдоза хероин на човек от населението в Съединените щати.

Карли не знаеше какво да каже. Думите на Дан я объркаха не по-малко от падането по стълбите. Разбира се, тя знаеше, че наркотиците идваха в Ню Мексико от Мексико, но това не бе нещо реално за нея. Не беше нещо, с което се занимават обикновените хора. Тя си пое бавно дъх и огледа стаята. Никакви прояви на богатството, което можеше да се очаква у съпругата на човек с успешен контрабанден бизнес на хероин.

— Това не е къщата на Армандо — обясни Дан. — Това е домът на Лусия.

— Сега вече съм сигурна, че можеш да четеш мисли.

— Просто съм добър наблюдател, който познава човешката психология — каза Дан. — Наркотиците носят богатство, ако ги продаваш, и бедност, ако ги вземаш. Лусия не ги взема и не иска и да чува за бизнеса с хероин. Тя живее от собствените си доходи, които получава от работата за семейство Куинтрел. Съпругът й Армандо живее с нея, когато му скимне. Точно сега вероятно е в Лас Трампас и се фука пред приятелчетата си на чашка как е надхитрил американците.

— Армандо, който организирал боеве с петли?

— Точно той. Това прави, когато не пласира дрога.

— Аха. — Тя осъзна информацията и се помоли мислено Армандо да не планира посещение при съпругата си тази вечер. — Тогава какво мога да я питам?

— Всичко, освен нещата, за които не е изтекъл срокът на давност.

В първия момент Карли си помисли, че той се шегува. После разбра, че говори сериозно.

— Това не ми помага. Аз съм личен историк, а не адвокат по криминални дела.

— Трийсет години назад е добре, особено ако диктофонът ти не е включен. Иначе, за по-сигурно, петдесет години. Семейство Сандовал са лоши врагове.

Карли не изрече коментара си, защото Лусия влезе в стаята с две чаши кафе върху очукан поднос. Под мишницата стискаше голям вехт жълт плик.

— Мляко? Захар? — попита тя.

— За мен не — отвърна Дан.

На Карли й се искаше да помоли за нещо само за да накара жената да излезе от стаята, така че тя да попита Дан още някои неща, но се отказа. Категорично мразеше кафе с мляко или захар. А ако поискаше нещо, трябваше после да го сложи в кафето си.

— Благодаря, не.

Лусия постави подноса пред гостите си, седна до Карли и взе плика, който беше доста дебел и залепян множество пъти с най-различно тиксо.

— От години не съм разглеждала тези снимки. — Лусия извади купчина снимки с най-различни размери. — Още никое от децата не се интересува от миналото. Може би никога няма да проявят интерес. — Тя сви рамене. — Каквото е писано, това.

Карли се вгледа в умореното лице на Лусия, в линията на раменете й.

— Оценявам помощта ви, но не искам да ви преча да си вършите работата.

Например можеше да поспи. Жената имаше вид, сякаш може да спи няколко седмици без прекъсване. Усмивката на Лусия бе уморена, но искрена.

— Децата са болни. Ще им мине. Не искам да разочаровам госпожица Уинифред.

— Тя ще разбере, ако…

— Не, не. — Лусия махна с ръка, отхвърляйки предложението на Карли, и започна да подрежда снимките върху масичката.

Повечето бяха снимки от училище, от кръщенета, сватби, годежи, балове, раждания, погребения, дипломиране и официални тържества. Но понеже това не бяха членове на родословните дървета на Куинтрел и Кастийо, снимките не бяха особено полезни за Карли. Беше видяла много подобни на тези, само имената, вървящи с усмихнатите лица, бяха различни. Това бе едно от нещата, които я поразяваха винаги, когато отваряше колекцията от снимки на някое семейство — приликата между снимките, уникалността на самоличностите и почти недоловимите нишки, които свързваха всичко в едно цяло. Беше се научила много добре да откроява формата на очите, усмивките, стойката, косата, костната структура и други такива, които се появяваха отново и отново във всяко следващо поколение.

Така че тя се усмихваше и възхищаваше на здравите бебета, сладките момичета, красивите младежи на снимките, които се трупаха в скута й.

— Чакайте — каза Карли и задържа една избледняла снимка. — Това вдясно не е ли сенатор Куинтрел?

Дан, който почти дремеше, веднага застана нащрек.

— Да — кимна Лусия. — Той организира голямо парти с барбекю в ранчото първия път, когато спечели изборите, и после всяка година отново правеше парти. Дядото на Армандо, Марио, винаги е бил един от най-големите му поддръжници. Сенатора помнеше приятелите си. — Тя прехвърли една купчина снимки. — Ето, ето го и тук, на кръщенето на бащата на Армандо и на Великденската служба в църквата „Сан Джеронимо“ в Таос.

Карли разгледа всички снимки, но обърна особено внимание на направените на ежегодното барбекю. Уинифред не й беше показала такива снимки. Ако съдеше по дрехите и прическите на жените, първото барбекю се беше състояло през 30-те години на XX век. На друга снимка се виждаха дрехи от 70-те, обувки с дебели токове и невъзможни комбинации от цветове и материи. На трета снимка се виждаха клошираните поли, колосаните фусти и апликации с пудели от 50-те.

Една от жените — по-скоро девойка — се стори някак позната на Карли. Беше сигурна, че е виждала тази жена или може би сестра й, майка й, братовчедка й, леля й или дъщеря й. Имаше нещо в позата на младата жена, във вирнатата брадичка, във формата на очите.

— Кое е това момиче? — попита Карли.

— Дъщерята на Сенатора, Лиза. — Лусия се прекръсти. — Бедничката.

Мълчаливо Дан се опитваше да внуши на Карли да остави снимката и да продължи напред.

Тя не го направи. Остави другите снимки на купчина в скута си, докато се опитваше да запомни добре чертите на втората дъщеря на Сенатора. Дивачката. Това бе една от малкото нейни снимки. Или албумите на Куинтрелови бяха прочистени, след като семейството я беше изхвърлило, или никога не беше имало снимки на красивото бебе, превърнало се в чудовище — клинично диагностицирана като патологична лъжкиня, арестувана като алкохоличка, наркоманка, проститутка.

Дан невъзмутимо погледна снимката на баба си и не каза нито дума.