Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (58)

57

Таос

Събота следобед

Карли направи само два грешни завоя, преди да открие пътя към къщата на Дюран. Дан не й помагаше особено. Той говореше непрекъснато по телефона. Тя изгаси двигателя и го изчака да свърши разговора си. При последното обаждане Дан говореше с някоя си Черил, лаборантка в „Джийндайн“, която имаше връзки със „Сейнт Килда Кънсалтинг“.

— Точно така — потвърди Дан. — Били са изпратени в сряда, пристигнали са в четвъртък.

— Не виждам нищо такова в компютъра — каза Чернил. — Може ли да е било специална поръчка?

— Провери навсякъде.

— В момента проверявам.

Дан сложи длан върху слушалката и каза на Карли:

— Само минутка.

Тя отново запали двигателя, за да чакат на топло. Не беше навалял чак толкова сняг, че да затрупа пътищата, но положението ставаше критично. Поривите на вятъра от време на време блъскаха камиона и вдигаха снега във въздуха.

— Имаш ли от наборите за вземане на проби, които ни трябват, за да изпратим проби за изследване? — обърна се Дан към Карли.

— Уредих да изпратят дванайсет на Уинифред. Тя искаше десет, но реших, че още два няма да са излишни. Изпратих дванайсет и у вас. Би трябвало да пристигнат с днешната поща.

— Ти си гениална — каза той, дръпна я към себе си и я целуна бързо. — Не, не ти. Черил. Какво откри?

— Само ако ми кажеш, че съм гениална.

— Гениална си — съгласи се Дан веднага.

— Две проби, едната — на Силвия Кастийо, а другата — на Уинифред Кастийо, само за ДНК.

— Има ли достатъчно от всяка проба, за да се направят още изследвания?

— Синко, ще се изненадаш колко много можем да направим със съвсем малко. Какво искаш?

Дан погледна Карли.

— У-ДНК, ДНК и…? — попита той и подаде телефона на Карли.

Карли го пое и заговори бързо.

— Направете поне двайсет и пет маркера на у-ДНК и поне минимална съпоставка за майчина линия и всички други разновидности на ДНК, дано да мога да си позволя всичко това.

— Аз ще платя — каза Дан и пое отново телефона. — Записа ли си това, Черил? Изпрати пробите, резултатите и сметката на мен. И не казвай на никого.

— Ясно. За кога ти трябват?

— Някой се опита да ме убие. За колко време ще успеете?

Черил подсвирна.

— Стийл знае ли?

— Не. Това е личен въпрос.

— Смъртта също. Ще ти се обадя най-много до двайсет и четири часа.

— Чакай. Ще изпратя още проби. Направете същите проби, пак експресно.

— Прати ги. Току-що ни доставиха един чисто нов апарат, който е толкова бърз, че чак ме плаши. Нещо друго?

— Не.

— Тогава не хаби моето време и своите пари.

Дан не си направи труда да каже довиждане. Нито пък Черил. Той прекъсна връзката и погледна през предното стъкло.

— Нещо не е наред ли? — попита Карли.

— Имаш предвид още нещо ли? — Той си пое дълбоко дъх и намести шапката, която носеше, за да скрива превръзката на главата си. — Не, засега не. Но предстои.

Карли погледна към къщата, където лампите светеха в ранния сумрак заради падащия сняг.

— Поне татко не си е вкъщи — каза Дан — Той така пази мама, че трябва да се бия с него, за да стигна до нея.

— Може би не трябва да…

— Твърде късно е. Това вече не е игра. — Дан слезе и продължи през отворената врата: — Но ти не си длъжна да идваш, не е твой проблем.

— Какво?

Карли изгаси двигателя, изстреля се от камиона и хукна да догони Дан. Настигна го при малката веранда отпред. Той я прегърна през рамо, сякаш беше правил това цял живот, почука и отвори вратата.

— Гости — извика Дан, дръпна Карли да влезе и затвори. Тъй като добре познаваше майка си, тръгна направо към кухнята. — Доведох Карли.

— Влизайте — каза Даяна, която влезе забързано в кухнята от оранжерията. Тъмните й очи изглеждаха буреносни, а усмивката й бе зашеметяваща както винаги. — Обядвали ли сте?

— Не сме гладни, благодаря — отвърна Дан. — Закусихме късно.

— Научила си сина си да прави страхотно чили — добави Карли.

— Той готви добре, когато се постарае. — Тя погледна предпазливо към Дан, после към Карли. — Трябва ли да попитам защо сте тук?

Преди някой от тях да отговори, Даяна им обърна гръб и отиде до чешмата да измие ръцете си.

— Говорила ли си с Уинифред днес? — попита Дан.

Даяна застина неподвижна.

— Защо? Нещо не е наред ли?

— Ти ми кажи. Ти си научила слуховете преди мен, особено по испанската клюкарска мрежа.

Даяна стисна ръба на мивката.

— Значи е вярно? Тя е мъртва?

— Никой не го е съобщил.

Даяна потрепери видимо. После се прекръсти и каза:

— Всичко свърши. Най-после свърши.

— Още не — обади се Карли. — Някой стреля по Дан.

Даяна се обърна рязко, видимо шокирана.

— Явно клюкарите са пропуснали тази новина — отбеляза Дан и свали шапката си.

Даяна се олюля и притисна треперещите си длани една към друга, за да не ги протегне към сина си, който я гледаше строго.

— Ти… добре ли си?

— Както виждаш, няма ми нищо. Имам дебела глава. Онзи всъщност се целеше в Карли. Просто аз попаднах на мушката му.

Даяна погледна Карли и забеляза, че синът й стои близо до младата жена, сякаш иска да я защити.

— Престани да задаваш въпроси — каза безцеремонно Даяна на Карли. — И насилието ще спре.

— Знаеш ли кой стои зад това? — попита Дан предпазливо с равен глас.

Даяна отметна глава назад и потърси кърпичка в джоба си. Въпреки че бе поставила още един овлажнител в къщата, от носа й пак течеше кръв.

Дан взе салфетка от близката кутия и я пъхна в ръката на майка си.

— Благодаря. Ей сега ще спре.

— Но моите въпроси няма да спрат — каза Дан. — Знаеш ли кой стои зад това насилие?

— Не.

— Имаш ли предположения?

— Не.

— Но щеше да си доволна, ако този някой беше успял, нали?

Тонът на Дан накара Даяна да потрепери. Тя погледна инстинктивно към задната врата, откъдето Джон щеше да влезе всеки момент. Беше отишъл да купува някаква част за стария трактор.

— Той не е тук — каза Дан, стараейки се да говори спокойно. — Дори и да беше, пак щях да продължа да те питам. Ако още нещо се случи с Карли, то ще бъде през трупа ми.

После подаде на майка си още една салфетка и взе напоената с кръв.

Дълго време цареше мълчание. Даяна въздъхна и пъхна втората салфетка в джоба си. Засега кървенето на носа й бе спряло.

— Нямаше да те питам, ако имах друг избор — продължи Дан и напъха изцапаната салфетка в джоба на дънките си. — Вече не съм момче, което любопитства да научи нещо за баба си и дядо си и за детството на майка си. Аз съм възрастен мъж и съм обучен да преценявам заплахите и да ги премахвам, ако се налага. Моля те, не ми пречи. Не искам да ти причинявам болка. Карли не носи никаква вина за това, което се е случило в миналото. А невинните трябва да бъдат предпазени първи. Ти си ме учила на това, мамо.

Даяна сведе глава. Думите на Дан бяха верни. Но имаше и друга истина, толкова грозна, че от нея стомахът й се присвиваше и я обливаше студена пот.

— Отведи я оттук — каза Даяна дрезгаво. — Далече. Не се връщайте, докато и последното изчадие на дявола не умре.

— Няма да се махна — отвърна Карли тихо. — Дадох обещание на Уинифред. Държа на думата си. Знаеш ли нещо, което ще ми помогне да свърша работата си?

— Знам, че злото съществува.

Карли нямаше представа как да отговори.

Даяна я погледна, видя, че тя не разбира, и й каза:

— Ти не вярваш в злото, само в доброто. Злото познава добре врага си. Доброто познава само себе си. Затова добрите умират млади. — После се обърна към Дан. — Отведи я оттук.

— Отвличането е незаконно. — Дан прониза майка си с мрачен поглед. — Знаеш ли нещо, което да ни помогне да открием кой стои зад всичко това?

— Не съм чула нищо.

— А запитвала ли си се? — попита Карли.

— Не.

— Опитай — настоя той. — Моля те. Ако знаем коя част от историята на Куинтрелови причинява тези проблеми, ще разберем и кой стои зад всичко. Твоето минало не може да бъде променено, но бъдещето на Карли може.

Даяна затвори очи и опита да превъзмогне гаденето, което се надигаше в гърлото й от спомените за пияни мъже и майка, която никога не чуваше писъците на собствено то си дете, за баща, който беше много повече от това, отвратително повече.

— Случва се отново — прошепна тя.

— Кое? — попита внимателно Дан.

Тя изглеждаше толкова бледа, толкова изморена, стоеше със затворени очи и трепереше.

— Злото. Смърт, която не е трябвало да настъпи. Майка ми, пищи и се смее, после само пищи.

Дан затаи дъх. За пръв път чуваше майка си да споменава детството си.

— Защо е пищяла? — попита той тихо.

— Защото мъртвите ходят сред живите. Знам това със сигурност. Приятелката на майка ми го видя. Сюзан. Тя каза на майка ми, а майка ми каза на мен. — Дан прехапа устни, за да не изругае. Баба му, лъжкинята и наркоманката, преди смъртта си беше загубила и изкривения си разсъдък. — Майка ми видя духа на един мъж — каза Даяна и отвори очи, гледайки втренчено пред себе си. — Мъртвец, който ходи и използва името на живия. — Очите й бяха толкова тъмни, че на Дан му се искаше да удари нещо. Чувстваше се ужасно, че й причинява всичко това. — Два дни по-късно тя умря — продължи Даяна с болка.

— Кой мъж е видяла? — попита Карли предпазливо.

— Каин.

Карли погледна Дан, който наблюдаваше майка си с тъга и съжаление.

— Така ли ти каза майка ти? — попита той.

— Спомням си. Помня точните думи. Те оживяваха в сънищата ми. В кошмарите ми. — Сега Даяна говореше бързо, миналото й бе като отприщила се река, чиято язовирна стена се е срутила и течението отнася всичко под напора си. — Тя каза: Мъртвите ходят и пируват в ранчото на баща ми. Каин е жив, а Авел мъртъв. — После започна да пищи и да се смее и да чупи всичко, което можеше да достигне, поряза се на стъклата, хвърляше ножове, чинии, навсякъде се плискаше кръв, пищеше, че блудната дъщеря най-после ще си върне на Бог, и после се хвърли към мен е един нож, ръцете й бяха кървави, а очите й… очите й…

Гърлото на Даяна се стегна, докато тя се взираше през настоящето към миналото, което никое дете не би трябвало да види.

Дан я прегърна, опитвайки да я успокои. Мразеше и се бе си, и това, което се беше случило в миналото й.

— Аз побягнах — продължи Даяна с обляно в сълзи лице. — Знаех, че тя има нужда от помощ, но не й помогнах. Мразех я и мразех злото, на което тя ме продаде, така че се скрих в църквата и не казах на никого. — Тялото й се разтресе. — Следващият ми спомен е, че тя е мъртва. Можех да й помогна, но я мразех прекалено много. Исках да умре. Тя беше злото и злото се беше предало и на мен. Колкото и добро да правя, в мен е злото, както в майка ми и брат й, и в дядо ми, който я направи наркоманка и курва, която продава собственото си дете.

Дан наведе глава така, че бузата му да се опре в косата й. Той я прегръщаше, просто я прегръщаше и мразеше въпросите, които й бяха причинили толкова болка.

И не бяха донесли нищо друго. Нищо в спомените на Даяна и в налудничавите спомени на майка й за миналото не можеше да помогне в настоящето.

— Аз съм виждал злото — каза Дан, като повдигна брадичката на майка си и я целуна по бузата. — В теб няма зло. Ти си просто човек. Била си малтретирано, уплашено до смърт дете, което е пораснало и е станало жена, която децата обожават. Те знаят, че с теб са в безопасност. В теб няма никакво зло. Обичам те и се гордея с теб.

При вида на тъжната горчива усмивка на Даяна в очите на Карли запариха сълзи.

— Ще кажа само още едно нещо и повече никога няма да говорим за това — каза Даяна. — Никога.

Дан бавно я пусна и се вгледа в очите на жената, която беше едновременно и негова майка, и напълно непозната.

— Не мога да обещая това, защото съм сигурен, че не си ми казала всичко, което знаеш. Защо?

— Думите ще ме задушат — промълви Даяна разстроено, — а теб ще унищожат. Вземи жената, която обичаш, и я отведи оттук. Злото я иска, а злото винаги побеждава.