Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (2)

1

Близо до Таос

Неделя сутринта

Двама мъже присвиваха очи заради вятъра и се взираха в семейното гробище на Куинтрелови. То се намираше на неколкостотин метра по-ниско и на двеста метра от основата на дългата, назъбена клисура, където стояха те. Бяла ограда от ковано желязо обикаляше гробището, сякаш смъртта би могла да бъде отделена с нещо толкова просто.

В края на долината черните силуети на пиниите се извисяваха над тънката снежна покривка. Клоните на тополите в цялата долина бяха оголени от зимата, светлееше само крехката им кора. Назъбеният правоъгълник и покритата с мушама купчина червена пръст наблизо изглеждаха не на място в черно-белия пейзаж. Три гарвана клечаха на мушамата, като гости, очакващи почерпка. Полиран ковчег висеше над прясно изкопания гроб, в очакване свещеникът да даде сигнал за спускане.

Първата кола от погребалната процесия се появи и спря до богато украсената ограда. Нямаше да има много коли, защото службата тук бе ограничена само до свещеника и най-близките роднини на Сенатора. Публичното опело се бе провело предния ден, в Санта Фе, и на него присъстваха всички медии, богатите и известните си разменяха лукави усмивки, енергични ръкостискания и неискрени комплименти, а величествената катедрала бе изпълнена с мириса на умиращи цветя.

Скрит под един висок бор, Даниел Дюран машинално погледна през рамо, за да се увери, че силуетът му не се вижда отдолу. Не се виждаше. Не се виждаше и баща му.

Двамата не бяха известни или скандално прочути. Не бяха поканени нито на опелото, нито на погребението на починалия, когото всички наричаха Сенатора. Дан не се беше впечатлил от липсата на покани. И без това нямаше да отиде.

Тогава какво правя тук?

Това бе добър въпрос. На който нямаше отговор. Дори не бе сигурен, че иска да го научи.

Вятърът вееше яростно откъм високите върхове на планината Сангре ди Кристо и носеше мирис на сняг и далечина. Времето бе точно такова, каквото повечето хора мразеха. Задънено време. Невъобразимо време. Време, което е толкова властно, че свежда човечеството до една забавна бележка под черта в четиримилиардната история на Земята.

Дан харесваше такова време. Хората наистина му изглеждаха забавни. Смешни. Само така можеше да запази разсъдъка си.

А това беше нещо, за което си бе обещал да не мисли няколко месеца. Как да запази разсъдъка си.

Ако не загубиш главата си, когато всички останали губят своите, има вероятност ти да не разбираш ситуацията. Защо иначе ще казват, че невежите са блажени?

С мрачна усмивка той се извърна така, че раненият му крак да не поема силата на брулещия вятър.

— Трябваше да си останеш вкъщи — каза Джон Дюран.

Дан хвърли кос поглед към баща си.

— Раздвижването е полезно за крака ми.

— Този старец никога не призна, че ти и майка ти носите неговата кръв. По дяволите, той едва признаваше и законната си дъщеря.

Дан сви рамене и остави вятъра да разроши тъмната му коса, която не си беше правил труда да подстриже от месеци.

— Не го приемам лично. Той не е признал нито едно от своите копелета.

— Тогава защо се домъкнахме тук за погребението на Сенатора? И не ми разправяй врели-некипели за раздвижването на крака си. Много по-лесно ти е да правиш обиколки на градския площад в Таос, ако искаш.

Известно време се чуваше само как леденият вятър свири в клисурата. Накрая Дан отвърна:

— Не знам.

Джон изсумтя. Съмняваше се изключително умният му син да не знае защо са дошли да им мръзнат кокалите край Кастийо Ридж, за да видят как ще бъде погребан един от най-известните женкари в Ню Мексико. Но пък може би наистина Дан не знаеше причината.

— Сигурен ли си? — попита Джон.

— Да.

— Е, това е най-обнадеждаващата случка, откакто ти се появи в града преди три месеца.

Някога Дан щеше да се усмихне, но това бе преди болката да остави отпечатъка си върху лицето му и цинизмът да разяде душата му.

— Кое имаш предвид?

— Нещо ти се стори достатъчно важно, за да извървиш пет километра в снега.

Дан повдигна вежди.

— Толкова зле ли бях?

— Не — отвърна баща му бавно. — Но си различен. Усмивката ти никаква я няма. От теб лъха на стомана. Не се смееш. Мълчиш повече. Сякаш не си на трийсет и четири, а на сто.

Дан не опита да спори. Това беше самата истина.

— Не е само заради раняването — каза Джон и кимна към десния крак, където металните пирони и болката раздираха плътта на сина му. — Мускулите и костите заздравя ват. Чувствата… — Той въздъхна. — На тях им трябва повече време. А понякога изобщо не заздравяват.

— Мислиш за мама и за това, което е станало с нейната майка.

Джон кимна.

— Тя още не говори за това.

— По-добре.

— Преди време не мислеше така.

— Преди време не разбирах, че не трябва да се разлайват кучетата, и не бях чувал за заровените тайни. Сега вече знам.

Точно това тормозеше Дан. Снахата на Сенатора, Уинифред, се бе развихрила да разлайва кучетата наляво и надясно. Рано или късно и тя щеше да изрови някоя от заровените тайни и да пробуди нещо, което беше толкова брутално, че неговата собствена майка нито веднъж не бе посмяла да говори за него дори с човека, когото обичаше.

Двамата мъже мълчаливо изгледаха лъскавата бяла катафалка, спряла до портата на гробището. Двойката на задната седалка, Джош Куинтрел и жена му Ан, изчакаха шофьорът да им отвори вратите на колата. Синът им Ей Джей Пети, на когото викаха Анди, слезе от колата и се извърна с гръб към ледения вятър. После се появиха родителите му, облечени в черни дрехи, досущ като гарваните край гроба.

Втора кола паркира наблизо. Една висока кокалеста жена слезе и се изправи срещу бръснещия вятър, олюлявайки се съвсем леко, от което едва пролича възрастта й. Стоманеносивата й коса под черната дантелена кърпа я открои от останалите — Уинифред Симънс и Кастийо, снаха на мъртвия Сенатор, жена, която за повече от седемдесет години не бе намерила мъж — или каквото и да било друго, — без когото да не може да живее.

— Ходещ ад — каза Джон почти с възхищение.

— Така ли наричаш човек, който търси заровени тайни, тропайки с крак и ритайки всичко пред погледа си?

Джон поклати глава и млъкна. Не знаеше защо Дан е разстроен от това, че Уинифред се е заела да рови миналото на рода. Когато го попита направо какъв е проблемът, Дан млъкна, наежен и непроницаем. Джон не повтори въпроса си. Макар да беше работил за няколко федерални служби, синът му никога не беше говорил за работата си. Дори и след като напусна държавната служба и постъпи в „Сейнт Килда Кънсалтинг“, той пак не каза нищо за работата си.

Още една фигура слезе от колата е гъвкавата енергичност на младостта. Която и да беше жената, тя се губеше в огромното палто, стигащо до глезените й. Вятърът издуха кърпата от главата й. Тя я сграбчи с облечената си в ръкавица ръка и я завърза по-здраво. Но за момент наситено кестенявата коса пламна в зимната светлина с ярките цветове на живота.

— Това тя ли е? — попита Джон.

— Глупачката, която се кани да се зарови в тайните на Куинтрелови? Да, тя е, Каролина Мей, или Карли, както я наричат приятелите й.

— Проверил ли си я?

— Ти как мислиш?

— Проверил си я. И?

— Сладката Карли си няма никаква представа с какво се захваща.

Джон изсумтя.

— Лошо.

— Стават такива работи.

Портата издрънча от отварянето и гарваните литнаха към клоните на една топола, където продължиха бдението си.