Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (55)

54

Чимайо

Събота следобед

Ан Куинтрел посрещна съпруга си на вратата, облечена с дънки, които не бяха шити по поръчка, нито гладени. С него нямаше обичайната свита, нямаше лимузина и шофьор, нямаше телохранители. Колата на алеята бе един от хилядите анонимни автомобили под наем, от които гъмжаха паркингите на летищата. По молба на Джош бяха от седнали в предвзетата селска вила на един поддръжник в Чимайо, вместо в имението на губернатора. Само така можеха да се изплъзнат на Дикстра.

Понякога свободата на пресата беше адски досадна и неудобна.

На обществеността беше известно, че губернаторът още се намира на Източния бряг в един религиозен лагер, където обсъжда духовните аспекти на политическата служба. Лично Джош намираше това за загуба на време, но това се отнасяше за голяма част от публичните прояви на политиците. Когато Пийт се обади, Джош с готовност прегърна възможността да замине и всички се съгласиха да не разгласяват това, за да има той време да се отдаде на скръбта си, преди лешоядите от пресата да се скупчат от горе му.

— Съжалявам — каза Ан на съпруга си. Тя едва го позна под шапката с периферия и дрехите, които бяха по-подходящи за риболов, отколкото за публични изяви. Бяла набола брада покриваше лицето му от скулите до гърлото. Имаше вид сякаш е дошъл на стоп, а не със самолет след поредната вечеря за набиране на дарения — Знам, че между вас с леля ти нямаше много любов, но пак не ти е лесно.

Джош влезе, а Ан затвори и заключи вратата след него. Той хвърли шапката си настрани и разкри гъстата си сребриста коса.

— Започва да ми писва да летя напред-назад заради семейни погребения. Всъщност може направо да се разболея. — Той мислеше за напрегнатия кандидатпрезидентски маратон, който го очакваше. Единайсет адски месеца.

От друга страна, с малко късмет по това време следващата година щеше да е президент на Съединените американски щати. Което нямаше да е никак зле за момче, от което никой никога не се е интересувал.

— Откри ли те адвокатът на фондация „Соренсън“? — попита Ан.

— Не. Трябваше да направя три прекачвания заради времето. Освен ако някой няма номера на личния ми мобилен телефон, в момента съм в неизвестност. Предпочитам да си остане така. Какво искаше адвокатът?

— Отстъпка от цената на ранчото, а в замяна той ще те подкрепи в кампанията.

— И аз искам държавен пост, но засега трябва да си плащам политическите реклами по старомодния начин, от собствения си джоб.

— Старомодният начин е да плащаш с парите от нечий чужд джоб — подсмихна се Ан. — Татко винаги правеше така. Яде ли в самолета?

— В туристическа класа?

— Не мисля, че някога съм летяла в туристическа класа.

— Ако имаш късмет, те замерват с фъстъци. Дават по едно пакетче на пътник.

Ан примигна.

— Трябва ли да направим нещо днес, или ще можеш да си починеш малко?

Той се намръщи, остави куфарчето с лаптопа си и свали палтото си.

— Трябва да се видя с адвоката за последните подробности около погребението на Уинифред.

— Мелиса вече се е погрижила за това.

— Поне няма да има горчив прощален тост. — Джош разтърка очи и разтегна дългото си тяло. — Твърде стар съм, за да спя на средна седалка в туристическа класа.

Ан поклати глава.

— Не си твърде стар. Твърде умен си. Но не се тревожи. Когато станеш президент, ще си имаш собствен самолет.

Той се усмихна внезапно и така заприлича на четирийсетгодишен вместо на преминал шейсетте.

— Точно така. Успя ли да купиш някаква храна или ще трябва да си остана с тези туристически дрехи, да нахлупя шапката и да отскоча до местния пазар?

— Няма нужда. Вече изиграх ролята си на жена домакиня. Щеше да умреш от смях, ако ме беше видял с провиснали дънки и пуловер.

Той се изкиска.

— Благодаря. Знам, че мразиш да ходиш сред бедняци, но това е чудесен начин да не попаднем в радарите на медиите.

— Просто умирах от страх, че ще срещна някого, който ме познава.

— Точно там е работата. Никой не поглежда обикновените хора. Включи телевизора, ако обичаш. Искам да хвана местните новини в три часа. Казах на всички да не споменават Уинифред в новините, докато не се върна, но човек никога не знае.

Ан взе дистанционното, включи малкия телевизор в кухнята и отиде на канала на местните кабелни новини.

— Искаш ли бира и сандвич? — попита тя.

— Аз ще си направя.

— И аз мога да направя сандвич. Ако искаш нещо топло, ще трябва да си го приготвиш сам.

— Не съм се оженил за теб заради кулинарните ти умения — каза Джош, поглеждайки към часовника си и към телевизора.

— Знаеше, че мога да си позволя готвач.

Той се подсмихна.

— Както ти знаеше, че някой ден ще стана президент. — Някои неща обвързваха повече от любовта. Амбицията беше едно от тях. Двамата с Ан разбираха сделката, която бяха сключили при размяната на брачните халки.

По телевизията някакъв местен търговец си правеше реклама.

Джош изключи звука и се отпусна на един от двата високи стола, които оформяха неофициално място за хапване на кухненския плот. Той гледаше как Ан работи и си помисли, че от това би излязла чудесна снимка. Всъщност Ан влизаше в кухнята доброволно само за да обсъди менюто за някое предстоящо парти.

Обичайните монтирани в едър план и наситени с енергия кадри от репортажи се редуваха бързо на телевизора, въведение към новините в три часа. Джош често сравняваше това със стриптийз. Чухте ли, че небето пада? Вие сте с новините. Забелязахте ли пукнатина в небето над вас. Небето падна ли близо до вас? Вие сте с новините. Докато започнеха истинските репортажи, изминаваше повече време за рекламирането им, отколкото после, при действителното им отразяване. Това бе идеята за десетсекундната сензация, която редуцираше политическите репортажи до размяна на лозунги в шест часа, и от време на време по едно обобщение на новините през уикенда за хората, които бяха живели под земята или от тъмната страна на луната.

Но всеки един от тях има право на глас — напомни си Джош.

Работата му беше да спечели възможно най-много от тези гласоподаватели и после да се наслаждава на облагите на властта. Фактът, че политическата власт се упражняваше по начин, който би ужасил наивните люде, нямаше значение. Точно наивните ходеха да гласуват, наивните биваха ухажвани, наивните позволяваха на политиците да напускат постовете си по-богати, отколкото са били в началото на мандатите си, наивните помагаха на „журналисти“ като Джанет Дикстра да процъфтяват. А като говореше за вълка…

Джош включи звука на телевизора.

Със сериозно изражение Дикстра погледна право в камерата и се наведе напред, за да внуши следното: Слушайте ме всички, това е важно! Фактът, че тя правеше същото и за репортажи, заснели две знаменитости, облечени в една и съща рокля на някакво парти, беше само подробност.

— Ексклузивно от „Зад кулисите“: лелята на губернатор Джош Куинтрел, Уинифред Симънс и Кастийо, настоява племенникът й да си направи кръвен тест, с който да се докаже, че има кръвна връзка с майка си Силвия Кастийо Куинтрел. Очаквайте още подробности.

Камерата се прехвърли на друга говореща глава, правеща друг десетсекунден анонс. Джош не слушаше.

— Наистина ли чух името ти? — попита Ан, когато постави сандвича с пуешко пред него.

Той кимна.

— Преди да умре, Уинифред превъртя.

— Какво значи това?

— Иска да докажа, че съм Куинтрел.

Ан спря с ръка, протегната към бирите в хладилника.

— Моля?

— Нали ти казвам. Направо изперка.

— Е, сега тя е мъртва, така че няма значение.

Джош се замисли за подвижните неспокойни очи на Дикстра и се зачуди дали ще бъде толкова лесно.

Мобилният телефон вибрираше в джоба му. Той го из вади и видя номера на нюйоркския си счетоводител. Натисна бутона и каза:

— Казвай бързо, на среща съм и не мога да говоря.

Ан погледна съпруга си. Той я възнагради с усмивка, която грейваше на лицето му винаги когато той беше загрижен за нещо друго.

— Добре — каза Джош. — Благодаря. Изпрати ми сметката.

— Кой беше?

— Никой, който да е важен. — Той се прозя. — Забрави за бирата и ми направи кафе. Трябва да стигна до ранчото.

— Сега ли? Мислех, че Мелиса вече е уредила прахът на Уинифред да бъде разпръснат заедно с праха на Силвия.

— Така е. — Джош се прозя отново. — Но не искам онази кучка Дикстра да си мисли, че не съм обичал скъпата ми стара леля. И трябва да окажа известен натиск в общността.

— Тогава няма да те чакам.

— По-добре. — Той потърка очите си. — Ако стане твърде късно, ще остана в Таос. Там се очакват силни снеговалежи.

— Защо не отседнеш в ранчото?

— Всяка събота Пийт и Мелиса ходят в града на вечеря и после на концерт и остават през нощта, за да отидат на църковната служба в неделя сутрин. В ранчото няма да има кой да ми сготви, нито да ми приготви леглото.

— Не трябваше да им казваш, че ранчото ще бъде продадено всеки момент. Сега вече не се стараят.

— Не можех просто да ги изхвърля без предупреждение. Работили са там толкова години.

Ан сви рамене.

— Сенатора ги е разглезил. Това е работа, не синекурна длъжност. Но той никога не ме чуваше, когато му го казвах.

— Не се терзай заради това. Сенатора никога не слушаше никого, включително и Бог.