Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (43)

42

Таос

Петък, ранният следобед

Карли държеше шперплата на мястото му, докато Дан го заковаваше с гвоздеи. Резултатът беше грозен, но пречеше на вятъра да нахлува в малката къща. А точно сега вятърът духаше толкова силно, че очите й се насълзяваха.

— Все още мисля… — започна Дан.

— Не — прекъсна го тя на висок глас. — Не казвай нищо, освен ако не е нещо ново.

— По дяволите.

— Това не е ново.

Той каза нещо на португалски.

— Същата дума на друг език — каза Карли.

Дан закова останалите пирони мълчаливо, изливайки недоволството си върху желязото. Колкото повече мислеше за положението на Карли, толкова по-малко му харесваше. Нямаше нужда от шесто чувство, за да знае, че всичко излиза извън контрол с шеметна скорост.

Как може да е толкова сладка и мека и в същото време толкова неотстъпчива?

Карли примигна, когато последният удар вкара гвоздея толкова дълбоко, че чукът остави следа върху шперплата.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

Той я прониза със зелените си очи. Устните му леко се усмихнаха.

— Да.

Тя издиша продължително и облекчено и му се усмихна.

— Благодаря.

— За какво?

— Че не ме закова с гвоздеите, за да ме убедиш да се махна.

— Щеше ли да свърши работа?

Усмивката й избледня.

— Изплашена съм, Дан.

Той пъхна чука в дънките отзад на кръста си и я придърпа към себе си.

— Това е първото умно нещо, което казваш от часове. — Преди Карли да започне да спори, Дан я целуна и продължи, докато тя не забрави всичко, дори и страха си. Накрая бавно отдели устните си от нейните и опря челото си в нейното. — Ще се справим. Може доста да си крещим от време на време, но уважавам смелостта ти прекалено много, за да се опитам да я избивам с чук. Разбра ли?

Тя виждаше яркозелените му очи размазано, дали заради сълзите, или защото беше толкова близо до него, че не можеше да фокусира погледа си — не знаеше и не я беше грижа.

— Добре. Но не се чувствам много смела точно сега. Постоянно си мисля, че ако бях сама на онзи път в ранчото, ако нямаше кой да ме държи на крака, да ме кара да ходя, за да не заспя и…

— И аз постоянно мисля за това. Не искам да те загубя, Каролина Мей. Твърде дълго се чудех дали някога ще намеря жена като теб.

Стомахът й възропта, когато тя го целуна.

— Виждаш ли какво правиш с мен?

— Карам те да гладуваш?

— Караш ме да се чувствам достатъчно защитена, за да огладнея.

Той се усмихна бавно и я хвана за ръка.

— Хайде. Имаме останало чили. Ще го стопля, докато ти проверяваш за още от така наречените потенциални деца на Сенатора.

Той отвори вратата и побутна Карли в относителната топлина на къщата.

— Проблемът е, че много от тези деца са мъртви — каза Карли намръщена. — Други са се преместили и аз мога да разчитам само на предположенията и клюките на местните хора. Единственият начин да се разбере дали са деца на Сенатора е чрез ДНК тестове, а за да са ефективни те, трябва първо да се направи ДНК профил на Сенатора. Но ако не го ексхумираме, няма как да вземем проба за изследване. Освен ако не е замразил спермата си за поколенията или нещо такова.

— Сигурен съм, че ако го беше направил, това щеше да бъде отразено на първа страница във вестника. — Дан затвори вратата след себе си и спря пътя на вятъра. — Що се отнася до ексхумацията с цел вземане на тъканна проба, не си представям това да се случи без съдебна заповед, а не виждам как можем да го уредим.

— Освен ако губернаторът се съгласи, а това ще стане някъде по времето, когато проведат летни олимпийски игри в Сибир. Джош Куинтрел определено не харесва проекта на Уинифред.

— Мислиш ли? — попита Дан саркастично. Той запали клечка кибрит, включи единия котлон на печката и се зае да топли чилито. — Тогава защо да продължаваме с издирването на децата му? Защото Уинифред ти е казала, а тя е човекът, който плаща?

Карли се усмихна горчиво.

— Добре. Но това не ни доближава до отговора на въпроса защо някой иска аз да си тръгна.

— Ако приемем, че някой не желае историята да бъде написана…

— Добро предположение.

— … тогава завършването на историята ни доближава до човека, който се опитва да те подплаши — довърши Дан.

А това ще отведе и Карли далече от Таос.

Но той не изрече последното на глас, защото не искаше тя да го чуе.

Изражението на Карли показваше, че не е впечатлена от задачата. Тя сви рамене и извади дебела папка от една от кутиите в дневната. После седна до малката масичка, която служеше и като маса за хранене.

— Добре — каза тя и отвори папката. — Ето какво открих досега. Кажи ми, ако някое от имената събуди някаква асоциация у теб. Хесус Мендоса — син на Карлота Мендоса, слугиня в ранчото — постъпил в армията, отишъл на война, бил произведен в чин, оженил се за жена от Сан Диего, родили му се четири деца, умрял преди петнайсет години. Никое от децата не поддържа никакви връзки с Таос или Куинтрелови, поне доколкото успях да открия.

Дан зави няколко царевични питки във фолио и ги пъхна в микровълновата фурна.

— Мария Елена Сандовал, дъщеря на един от многото Сандовал, преминали през Ню Мексико като цяло и през ранчото „Куинтрел“ по-конкретно. Всичките братовчеди са се чифтосвали помежду си. — Той се ухили. — Мария Елена Сандовал се омъжила за един гринго и се преместила в Колорадо. Две деца. Никакви конкретни връзки с Ню Мексико. Тя е мъртва, децата й са се оженили и имат свои деца. Едното живее във Флорида. Другото — в Калифорния.

Дан опита чилито, разбърка го и продължи да слуша списъка на хора или в дълбока старост, или вече починали. Някои нямаха деца. Повечето имаха. Никое от имената не му прозвуча познато.

— Рандал Мълинс. Майка му се казва Сюзан Мълинс, работела е в ранчото.

Дан се намръщи и разбърка чилито.

— Мълинс. Синът на Сюзан.

Карли провери.

— Да.

— Попадал съм на името му и преди. Не е ли върху паметника на местните войници, загинали във Виетнам, направен от Сенатора?

Карли прелисти папката до края, където държеше разпечатки на важни документи. Статията от вестника, изброяваща загиналите войници, бе един от тези документи. Тя спусна пръста си надолу по списъка с имена.

— Добро попадение. Рандал Мълинс. Загинал през 1968-а. Четири години след първия син на Сенатора. Чудя се дали са се познавали.

— Възможно е — отговори Дан бавно. — Много момчета съзнателно са търсели други войници, които са от родния им край. Така са се чувствали по-малко самотни. Но понеже и Мълинс, и Ей Джей са мъртви, дори и да са се познавали, не ни е от кой знае каква полза.

— Предполагаш ли, че губернаторът е знаел за Мълинс, който може да му е бил наполовина брат?

— Съмнявам се. Губернаторът не е прекарвал много време тук като дете, така че няма как да е дочул клюките. Мисля, че е бил във Виетнам, когато Мълинс е загинал. Ще трябва да проверя.

Карли въздъхна.

— Ясно. Както и да е, Рандал не е бил женен, така че не можем да попитаме децата му какво си спомнят, ако изобщо са чували нещо за детството на баща си или за вероятността баба им да е родила дете от Куинтрел.

— Рандал може да е имал деца, без да се е женил.

— Незаконородени деца на незаконородено дете — промърмори тя. Той се подсмихна. Карли си направи отметка до името на Рандал. — Как можем да проверим дали е имал деца?

— Имал е природена сестра, Бети. Била е съученичка на мама.

— Майка ти споменавала ли я е?

— Никога. — Дан започна да сипва чилито в една купа. — Някъде в архива на вестника съм виждал снимка на две симпатични ученички, които танцуват на празника на пролетта. Мама е едната, а Бети — другата.

— Живи ли са Бети или майка й?

— Сюзан Мълинс е била убита заедно с баба ми през 1968-а. Поредната убита проститутка. От някой, надрусан с ангелския прашец.

— Значи Сюзан е познавала баба ти?

Дан сви рамене.

— Работили са на едни и същи улици, ако това имаш предвид.

Карли примигна.

— А Бети?

— Тя е умряла преди двайсет години, след като се е развела с мъжа си. Самоубийство. Работила в ранчото, преди пиенето и успокоителните да я довършат. Мисля, че имаше статия по този въпрос в компютъра или в разпечатките.

— Така ли?

— Да, сред статиите, в които се споменава името Куинтрел. Колко горещо предпочиташ чилито?

— Само да не е ледено, няма значение.

Той се усмихна, сипа й цяла купа, забучи една лъжица вътре и постави чинията на масичката пред нея.

— Искаш ли царевични питки?

— Да — кимна тя разсеяно и се обърна към компютъра си. Включи го и започна да яде, докато чакаше машината да направи вътрешните си проверки и да се увери, че силициевият й мозък работи както трябва.

Дан седна отсреща, разви питките и побутна една към нея. Карли я нави на руло и загреба чили. Продължи да яде, докато чакаше компютърът й да стартира. После пусна търсене в базата данни за статия, в която се споменават имената на Куинтрел и Бети.

— Фамилията на Бети също ли е била Мълинс? — попита Карли.

— Не, беше нещо често срещано. Смит, Джоунс, Джонсън, нещо такова.

— Откъде знаеш всичко това? И не ми казвай, че е защото си израснал тук. И много други са израснали тук, а не знаят нищо за местната история.

Дан сдъвка и преглътна хапката си.

— Аз бях странно дете. Хората ми бяха интересни. Не само съвременниците ми, а какви са били те като деца, какви са били родителите и дедите им. — Той сви рамене. — Може би защото не знаех кой е дядо ми. Може би просто съм бил любопитен. Прекарвах много време, ровейки се из училищните годишници, в архива на вестника, опитвах се да компютъризирам всичко, за да мога после да натисна един бутон и всичко да се появи систематизирано.

— Систематизирано?

— Чие име се е знаело и чие не, кой е стоял до Куинтрелови на снимките, кой не, кой е ходил на сватби, погребения, кръщенета, политически събрания. — Той сви рамене. — Всевъзможни неща. Както казах, бях любопитен.

— Или си искал да научиш нещата, за които майка ти е отказвала да говори.

— И това също.

— Е, какво научи?

— Научих повече за местните бракове, раждания, разводи и пияници, отколкото трябваше — каза той кратко. — Мама видя, че чертая всички сложни схеми на връзките между хората в ранчото „Куинтрел“ и допълнителните им пресечни точки е местната общност — това бе за един проект в гимназията. Боже, как се ядоса. Направо побесня, каза, че миналото е мъртво и трябва да си остане такова.

Лъжицата на Карли застина на половината път към устата й.

— Ти опита ли се да спориш с нея?

— Не, попитах я дали е вярно, че Сенатора ми е прадядо.

Карли преглътна трудно.

— Тя какво каза?

— Каза, че ако още веднъж спомена това име в дома й, ще трябва да си събера багажа.

— Виж ти.

— Да. Така че смених темата на училищния си проект: опазване на архивите на вестника чрез специално създадени компютърни програми. После кандидатствах във всеки колеж извън щата, в който имах шанс да бъда приет. Беше ми писнало от това място.

— Къде се озова в крайна сметка? — попита Карли.

— В Джорджтаун. Споменах ли ти, че бях смотаняк с високи оценки, плувах по гръб добре и бях спечелил разни състезания по стрелба. От Джорджтаун ми дадоха пълна стипендия.

— Спортна?

— Не. Искаха мозъка ми, не тялото.

Карли се подсмихна.

— Не са знаели какво пропускат.

Палецът му се плъзна по брадичката й.

— Нито пък аз. Чакай, казваше се Смит.

— Какво?

— Бети Смит, после се е оженила за някой си — Шилинг или Шафър, нещо такова. Мелиса е тяхна дъщеря.

— Мелиса Мур?

Той кимна и отхапа от питката си.

— Значи Мелиса може да ни каже за майка си, която е била природена сестра на Ранди Мълинс, който може да е бил копеле на Сенатора? — попита Карли.

Дан преглътна хапката си.

— Може би. Ако знае нещо и има желание да говори.

— Сигурна съм, че Уинифред ще помогне за това.

— Ако се възстанови достатъчно. Ами останалите имена от списъка, евентуалните копелета?

— Това определение ми е много неприятно.

— Кое?

— Копеле. Сякаш детето е виновно.

— Единствените копелета, които възприемам като такива, са тези, които съзнателно се държат така. — Той издърпа кичур от косата й, този, който тя постоянно увиваше около пръста си, когато нервничеше. — Незаконородено дете е твърде дълго за произнасяне, а дете на любовта е от лъжите, от които ми се повдига. Мама не е била ничие дете на любовта.

Тонът на Дан напомни на Карли, че малките градчета имаха дълга памет и рядко прощаваха личния избор на хората. Даяна беше страдала от това, че бе родена без брак. Синът на Даяна приемаше това, но не го харесваше.

Карли се върна към списъка с имена на деца, които евентуално бяха заченати и със сигурност бяха забравени от Андрю Джаксън Куинтрел Трети, известен на всички като Сенатора, когото балдъзата му наричаше похотлив кучи син. Колкото повече научаваше за него Карли, толкова повече се съгласяваше с Уинифред.

— Шарън Милър — каза Карли.

Дан поклати глава.

— Това нищо не ми говори.

— Била е дъщеря на една от секретарките на Сенатора, родена две години след като той се оттегля в Таос през 1977-а.

— Какво се е случило с нея?

— Майка й я взела и напуснала Таос, когато била на една година. Никакви контакти с Куинтрелови след това, поне не съм открила да е имало такива. Следва Кристофър Смит. Син на следващата секретарка на Сенатора. Тя между другото е била омъжена, така че вероятно бебето е било от съпруга, не от работодателя й. Останала шест години.

— При съпруга си ли?

— Не, на служба при Сенатора.

Дан си сипа втора порция чили и се запита още колко деца бе наплодил старият развратник.