Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (18)

17

Ранчото „Куинтрел“

Вторник сутринта

Карли прехвърляше снимките и се опитваше да ги подрежда по поколения, съдейки по дрехи, лица и това, което вече бе успяла да научи от Уинифред. Старата жена имаше много категорично мнение какво е важно и какво трябва да се пренебрегне. Карли бе изтъкнала неколкократно, че една семейна история, която изключва всички мъже, изобщо не е „история“. Уинифред накрая склони да си помисли по този въпрос, а междувременно Карли можела да изучава жените от рода Кастийо.

Така че Карли стисна зъби и се зае със снимките на жените. Това беше за предпочитане пред мислите за стряскащото обаждане, писъците и дрезгавия шепот, който я бе заплашил.

Махни се от Таос, иначе ти ще пищиш така.

Карли си каза, че се поти и е нервна заради парниковата температура в стаята. За да понесе жегата, беше боса, с навити крачоли на дънките си и вързана синя риза под гърдите. Ботушите, шалът, ръкавиците с един пръст и палтото стояха струпани на купчина до вратата. Горещината в стаята на болната беше задушаваща.

Затова се потеше. Заради температурата, а не заради писъците и ужасните думи.

— Разбрах, че Сенатора е провеждал ежегодно барбекю в ранчото — каза Карли.

Уинифред отговори, без да спира повтарящите се упражнения, които заедно с билковите отвари трябваше да пробудят главните нервни пътища в тялото на Силвия. Или поне да поддържат тялото възможно най-здраво.

— Да. — Свиване и два, и три, и четири, задържане. — Той обожаваше да се прави на покровител.

След първите петнайсет минути носът на Карли бе престанал да се бунтува срещу домашно приготвените мехлеми, които Уинифред втриваше в безжизненото тяло на сестра си. Но трябваше да свиква с мириса наново всеки път щом излезеше за малко от стаята.

Тя се вгледа в снимката, която държеше. На нея се виждаше един много по-млад Андрю Джаксън Куинтрел Трети, който скоро щеше да стане известен като Сенатора, застанал до млада жена с тяло, сочно като усмивката й. Сексуалният намек в изражението му бе непогрешим, въпреки че той все още беше облечен в сватбения си костюм, а красивата му невеста го държеше под ръка и се смееше.

— Познавате ли това момиче? — Карли протегна ръка да покаже снимката, но не се изправи. Цяла сутрин ставаше и сядаше, за да показва снимки на Уинифред, и вече се чувстваше изтощена.

Уинифред погледна, без да прекъсва упражненията.

— Гуадалупе Мендоса и Ескаланте. Една от шаферките на Силвия.

— Тя познаваше ли Сенатора?

Уинифред изсумтя.

— Тя беше жена. Той си падаше по жените. По много жени.

— Значи Гуадалупе е била негова любовница?

Уинифред разкърши ръце, загреба още миризлив крем от бурканчето и започна с масажните движения, които подобряваха кръвообращението в крайниците на Силвия.

— Според Силвия, да — каза Уинифред. — Но тя не го знаеше по времето, когато тази снимка е била направена. Отне й години, докато разбра какъв в действителност е кучият син.

— Имал ли е деца?

— От Гуадалупе?

— Да.

Уинифред масажираше бавно, после леко потупа с длани изтънелия крак на Силвия.

— Не знам за такива.

— А щяхте ли да научите, ако имаше?

Уинифред сви рамене.

— Преди седемдесет години е било различно. Неомъжените момичета, които забременявали, вземали разни билки от лечителя или раждали копелето и го давали за осиновяване. В повечето случаи момичетата раждали копелетата си. По принцип това изобщо не се обсъждало извън семейството. Хората се оправяли сами.

Карли не каза нищо. Подозираше, че самата тя е била нежелан резултат от кратка афера, нещо, от което е трябвало да се отърват възможно най-бързо. Тя мълчаливо прехвърляше архива. Постоянно намираше снимки на Сенатора, на които той хвърля погледи към някоя жена.

В повечето случаи момичетата раждали копелетата си.

— Не се учудвам на думите на Дан, че в едно село братовчедите изскачат от всеки храст — прошепна Карли в диктофона си. Дори да я чу, Уинифред не каза нищо. — Сенатора изобщо признал ли е някое дете извън брака си? — попита Карли.

— Неговите копелета ли?

Карли примигва. Според нея Сенатора беше истинското копеле. Той беше имал избор. А децата, родени от любовниците, му не бяха имали.

— Да.

— Никога. Той знаеше кое е добро за него. — Уинифред Продължи да втрива крема в тялото на сестра си.

— Имате предвид, че не е искал да съсипе репутацията си заради политическите си амбиции?

— Не. — Ръцете на Уинифред се задвижиха още по-бързо. — Потулваше всичко, защото майка ми и дядо ми щяха да му откъснат топките, ако научеха това — и нямам предвид преносния смисъл.

— Това значи ли, че не са одобрявали съпруга, който Силвия си е избрала?

Уинифред се изправи, изпъна гръб и огъна пръстите си.

— Семейството знаеше с какво се захваща тя. Тя не знаеше. Беше влюбена в него.

— Тогава защо родителите ви са позволили брака? — попита Карли и посочи стар албум със снимки от сватбата.

— По същата причина, поради която една от дъщерите на Кастийо се е омъжила за Андрю Джаксън Куинтрел Първи през 1865-а. Заради земята. Семейство Кастийо са притежавали голяма част от първоначалната земя на Оняте. Те са видели как братовчедите и приятелите им губят земята си, защото не разбират английската система, при която се плащат данъци върху имота, иначе се губи земята и данъците са индивидуални, въпреки че земята е обща собственост. Семейство Кастийо нямали пари да платят данъците на новото правителство във Вашингтон.

— Значи семейство Кастийо са уредили в семейството да влезе един янки, за да се справят с новите правила? — попита Карли.

Уинифред кимна и отново се наведе към Силвия.

— Семейство Кастийо са имали земя, вода, добитък, коне и са били сигурни, че янките ще им отнемат всичко това. Ей Джей Куинтрел е имал необходимите връзки, за да запази земята на Кастийо непокътната, и е бил готов да защитава тази земя с оръжие. Той се оженил за Изобел Кастийо и посветил остатъка от живота си на това да консолидира земята на Кастийо.

— Щастлив ли е бил бракът им? — попита Карли.

Старата жена сви рамене.

— Никой никога не е споменавал дали е бил щастлив или не. По онова време човек се женел заради семейството, не заради себе си. Изобел родила на първия Куинтрел наследник и две момичета. Момичетата се омъжили за мъже от рода Сандовал в Мексико. Ей Джей Младши израснат и се справял още по-добре с управлението на земите от баща си.

— Значи семейство Кастийо са получили това, което са искали?

— Едното разклонение на семейството — да. Другото разклонение е било измамено и изгубило законното си наследство. Това е моят клон на семейството.

— Какво имате предвид под „моя клон“? — намръщи се Карли, чудейки се какво е пропуснала. Тя бързо провери дали батерията на диктофона й е достатъчно заредена. Щом Уинифред заговореше, имена, спомени и семейни анекдоти започваха да се сипят твърде бързо, за да успее човек да ги сортира, камо ли да ги разбере.

— Изобел е имала сестра, Хуана. Тя се омъжила за един трети братовчед, също Кастийо. Само едно от децата им оживяло, Мария.

Карли съжали, че не носи със себе си стандартните генеалогически формуляри, за да започне направо да ги попълва. За нещастие тази сутрин не беше планирала да се занимава с предходните поколения. Точно затова винаги носеше диктофона си, никога не се знаеше накъде може да се извърти разговорът.

— Мария — продължи Уинифред — се омъжила за англичанин, Хейл Симънс, но било прекалено късно. Общата земя вече била собственост само на Куинтрелови. Но Симънс се оказал не по-малко способен от първия Ей Джей Куинтрел. Използвал връзките на Кастийо и Сандовал и започнал търговия в Мексико. Тъй като не плащал никакви мита, печелел доста добре.

— Чакайте — обади се Карли. — А откъде са се взели семейство Сандовал?

— От Испания и Мексико, също като Кастийо и те са тук от векове. — Уинифред пъхна крака на Силвия под завивките, издърпа едната й безжизнена ръка и започна да я масажира решително. — От тогава е имало много бракове между тези родове. Границата не значи нищо за семействата.

Карли се замисли за уморената жена от семейство Сандовал, с която беше разговаряла предната нощ, и се запита дали Лусия има някаква роднинска връзка с разглезения внук на Сенатора.

Братовчеди от всеки храст.

— Значи Сандовал са част от вашето семейство?

— Не губи своето време и моите пари за тях. Интересувам се единствено от тези, които се казват Кастийо. Мария Симънс беше майка ми. Майката на Силвия.

Карли се почувства объркана, сякаш времето препускаше край нея и постоянно изникваха имена и спомени. В един момент Уинифред разказваше за завладяването на Мексико от Испания преди четири века и пристигането на англичаните след Гражданската война. В следващия — говореше за майка си, сякаш историята преминаваше в семейството като гените.

— Майка ми Мария има две оживели депа. — Уинифред сгъна крехката ръка на Силвия, задържа до четири и после я изпъна. — Силвия беше първото й дете. Аз бях последното. Между нас е имало две помятания и едно мъртвородено.

Преди Карли да успее да попита нещо, на вратата се почука. Джош влезе, без да изчака разрешение. Изражението на лицето му напомни на Карли как се бе почувствала тя, когато Уинифред за пръв път отвори бурканчето със зловонното мазило, с което масажираше сестра си. Обонянието на Карли вече не усещаше миризмата. Джош нямаше този късмет.

— Боже, каква воня! — каза той през зъби.

Уинифред не му обърна внимание.

— Добро утро, губернатор Куинтрел — поздрави го Карли и се изправи.

— Семейни снимки? — попита Джош, хвърляйки поглед към купчините.

— Да, госпожица Уинифред тъкмо…

— … вадеше на показ всички кирливи ризи — прекъсна я той. — В това е ненадмината.

— Какво искаш? — попита го Уинифред. — Заета съм.

Джош погледна бледата отпусната плът между мургавите й длани.

— Със съпругата ми и сина ми заминаваме днес следобед. — На Карли й се стори, че чува Уинифред да казва тихо „Алилуя!“. — Доколкото виждам, ти продължаваш с така наречения си проект „семейна история“ — каза Джош и посочи снимките.

Уинифред впери в него строгите си тъмни очи.

— Правилно си разбрал.

Лицето на Джош се напрегна.

— Не можеш ли да го отложиш поне е няколко месеца?

— Наближавам осемдесетте. Сенатора най-после е мъртъв. Няма да чакам повече.

Карли се отправи към вратата. Щеше да пише за споровете на мъртвите и живите, но със сигурност не искаше да присъства на кавгата.

— Извинете ме — измърмори тя.

— Останете на мястото си — заповяда Джош.

Карли замръзна неподвижна, стресната по-скоро от резкия му тон, отколкото от самата заповед.

— Леля ми отказва да се вслуша в гласа на здравия разум — продължи Джош. — За ваше добро се надявам вие да го сторите.

Карли го погледна и отново видя Сенатора в леденосините очи на сина и в твърдата, безцеремонна линия на устата му. Този човек беше свикнал с властта. Беше свикнал да постига своето.

— Не разбирам какво имате предвид, сър — каза тя спокойно.

— Изключете диктофона си.

Очите й се разшириха и ръката й отиде към кръста, за да защити записаното.

— Моля ви! — настоя Джош.

Карли се надяваше губернаторът да не разбира от супермодерната й машинка. Палецът й натисна бутона за пауза. Индикаторът примигна и премина в стендбай.

След пет секунди записът щеше да започне.

— За вас няма да е новина, че ще се кандидатирам за президент — каза Джош. — Но докато не го оповестя публично, не искам намеренията ми да бъдат документирани.

Карли се отпусна.

— Разбирам. Няма да кажа нищо. Поздравления, сър. Голяма чест е да бъдете избран от своята партия за най-високия пост в страната.

Той се усмихна машинално.

— Благодаря. Още не съм избран, но съм сигурен, че ще бъда. — Уинифред загреба още мехлем и започна да втрива миризливата смес в другата ръка на Силвия. Въпреки новия глас в стаята болната продължаваше да лежи отпуснато и безжизнено. Черните й очи се взираха някъде над блестящата повърхност на басейна. — Следващият месец ще е труден за мен и семейството ми — продължи Джош, гледайки Карли в очите. — Противниковата страна ще търси всякакъв начин да ме омърси. — Тя кимна. Това бе най-отвратителната част от кандидатстването за държавен пост. — След като минат първичните избори и после изборите за президент, няма да има значение — обясни Джош. — Но сега прекалено много хора зависят от мен, за да изхвърля всичко на боклука заради прищявката на една злобна стара мома. — Карли е усилие се въздържа да не погледне към Уинифред. — Леля ми отказва да отложи публикуването на своята така наречена семейна история до след изборите — каза Джош. — Този път Карли все пак погледна към Уинифред, която продължаваше с масажа, сякаш разговорът нямаше нищо общо с нея. — Не е ли така, лельо Уинифред? — попита губернаторът.

— Така е. — Гласът на старицата звучеше не по-малко рязко от неговия. — Карли каза, че ще бъде готова до април. Не можеш да направиш нищо, за да ме спреш. — Уинифред вдигна глава. От сенките лицето й изглеждаше още по-ъгловато от обичайното, а очите й — съвсем черни. — Направих завещание и хонорарът на Карли присъства в него. Дори и да умра на секундата, семейната история на Кастийо ще бъде написана и публикувана.

Джош направи нервен жест.

— Драматична както винаги. — Той се обърна отново към Карли. — Ако използвате нещо за Сенатора, мен, съпругата ми или сина ми, което не е било известно досега или не е одобрено писмено от мен, моите адвокати ще превърнат живота ви в ад. — Шокирана, Карли направи крачка назад. — Виждам, че разбирате — каза той. — Не мога да ви спра да напишете куп лъжи, но мога да ви спра да ги предоставите на моите врагове. И ще го направя.

Той излезе също толкова внезапно, както беше влязъл. Вратата се затръшна зад него.

Уинифред затвори мехлема е решително движение.

— Права сте.

Карли примигна неразбиращо.

— Моля?

— Само жените на рода Кастийо не са достатъчни. Ще съставя списък с имена.

— Имена?

— На жените на Сенатора. Някои от техните деца може да са братя на губернатора. Не можем да ги пропуснем в семейната история, нали? Няма да е справедливо. — Очите на Уинифред бяха черни и бездънни като нощта.

Карли погледна работодателката си и се запита в какво се е забъркала самата тя.

Махни се от Таос, иначе ти ще пищиш така.