Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (48)

47

Кастийо Ридж

Петък вечерта

Карли следваше Дан по пътеката, която само той виждаше, а вятърът следваше и двамата, блъскаше ги, теглеше ги, разсейваше ги. Тя потрепери, после усети, че я боли цялото тяло. И се сети за крака на Дан.

— Добре — каза тя. — Достатъчно далече стигнахме. Мога да…

— Кракът ми е добре.

— Кажи ми пак, че можеш да четеш мисли.

— Не мога да чета мисли.

— Защо ли изобщо не ти вярвам? — измърмори тя.

— Нямам представа. Стига си правила гримаси.

— Откъде знаеш, че правя?

— Чувам ги.

Тя се изкиска и продължи да се катери след него.

Дан я чу и се усмихна. Той следваше пътеката по-скоро по инстинкт, отколкото защото я виждаше. Животните не бяха глупави. Те минаваха по лесния път, заобикаляха големите камъни и групи дървета, завиваха и обикаляха и постепенно се изкачваха все по-високо. Повечето хора бяха твърде нетърпеливи, за да действат умно. Те просто вървяха право нагоре по склона, сякаш им засичаха времето с хронометър.

На места изкачването беше лесно. Земята бе почти оголена, вятърът бе издухал снега, освен една тънка замръзнала кора. Същият вятър изпълваше празнините и гънките по склона с онази ледена пудра, която привличаше хора от цял свят да идват да карат ски по склоновете над Таос. От гледна точка на скиорите тази страна на хребета не ставаше за спускане. Беше прекалено обветрена, за да може да се натрупва сняг, освен в клисурите, а там беше прекалено каменисто за ски. На другия склон имаше по-дебел сняг, защото самият хребет някак го заслоняваше от вятъра. Скалите бяха почти скрити от снега. Пиниите и кедрите се извисяваха, а боровете стояха здраво вкоренени в твърдата земя.

Дан се запита дали пъртината, която си бяга проправили с баща му през дълбокия половин метър сняг преди почти седмица, още се вижда или вече е покрита от нов сняг.

Точно преди да застане на ръба на неравния хребет. Дан спря и огледа лунната светлина и мрака за някаква промяна, някакво движение, нещо, което да обясни неприятното усещане от време на време, че някой го наблюдава.

Ти си параноик.

Казваш го, сякаш е нещо лошо.

— Какво причини това? — попита Капли.

— Кое?

— Мрачната усмивка на лицето ти.

— Говорех си сам — каза той.

— За какво?

— За параноята.

— Разговорът по принцип ли беше или конкретен?

— Конкретен.

Тя изчака.

Дан не каза нищо повече.

— Понякога да те накарам да говориш, ми е толкова трудно, колкото да извадя зъбите на кокошка.

— Кокошките нямат зъби.

— Точно затова е трудно да се извадят. Каква форма имаше параноята ти този път?

— От време на време имам чувството, че някой ме наблюдава — каза той спокойно.

Карли издиша рязко.

— Аз също. Обикновено се чувствам така, когато съм в някоя стара къща. И аз ли съм параноичка?

Той се засмя и измина последните няколко метра нагоре по склона, като я дърпаше след себе си.

— Ти си нещо друго.

— И това нещо е параноично?

— Не, Каролина Мей. Това нещо е…

Изведнъж Дан политна назад и се хвърли от другата страна на хребета, стиснал ръката на Карли.

Звукът от стрелба с пушка отекна като гръмотевица в долината. Една запълнена със сняг клисура омекоти падането на Дан, но той се стовари толкова тежко, че главата му се завъртя.

— Дан? Дан!

Карли стоеше на колене до него и чистеше снега от лицето му. Снегът до него беше черен и лъскав.

Дан отвори очи и изстена.

— Копелето не улучи.

— Ранен си. Нека ти помогна.

Когато тя опита да се изправи, Дан я дръпна долу в несигурния заслон на клисурата и опря устни до ухото й. В косата й имаше сняг, кърпата беше почти паднала от главата й.

— Тихо — прошепна той и най-после започна да мисли, въпреки пищенето в ушите си. — Той може да се върне, за да довърши работата си. Много се надявам да го направи.

Чак тогава Карли забеляза, че Дан е свалил едната си ръкавица и държи пистолет. Дотогава дори не подозираше, че е въоръжен. Тя потрепери не само от студ, макар студът да бе достатъчно пронизващ, за да я накара да трепери. Сякаш вампир изсмукваше топлината и живота от тялото й.

Ти искаше това, каза си тя. Можеше да се откажеш от тази работа, но не го направи. Дан плати цената. Сега се стегни и действай.

Ако зависеше от нея, щеше да побегне с писъци, но не можеше да остави Дан сам. И понеже той отказваше да тръгне доброволно и беше прекалено едър, за да го носи, Карли нямаше избор, освен да лежи на снега, да гледа как кръвта му изтича и да знае, че куршумът е бил предназначен за нея.

Карли ухапа бузата си отвътре, силно, после още по-силно, докато желанието да пищи не премина в скимтене, което не можеше да потисне. В устата й имаше вкус на сол и страх.

— Няма нищо, скъпа — прошепна Дан до ухото й.

Тя обърна глава към него и каза тихо:

— Глупости.

Той се усмихна и белите му зъби грейнаха сред кръвта по лицето му.

Лежаха неподвижно. Кръвта от една рана на челото му се стичаше и капеше върху снега. Карли притисна сняг към главата му, за да намали кървенето. Това помогна, но не достатъчно.

Много бавно Дан изтри кръвта от очите си със свободната си ръка. Нищо не помръдваше по хребета на десетина метра от тях. Не се чуваха и стъпки в снега.

Студът започна да го пронизва, тялото му се вкочаняса и той осъзна, че е по-опасно да останат на земята, отколкото да се размърдат. Никой от двамата не бе облечен така, че да прекара нощта на снега, без да замръзне.

Въпреки че Карли постоянно сменяше снега на главата му, той още се чувстваше като ударен с нагорещен чук. Когато снегът се разтопеше, болката щеше да стане непоносима. Слава богу, че Карли беше там и можеше да го закара с колата.

— Направи ми няколко снежни топки — прошепна той.

— Какво?

— Снежни топки.

Тя се запита дали човек може да се побърка, ако го прострелят, но внимателно започна да загребва сняг и да го стиска в големи топки. Когато откри малки камъчета под снега, пъхна и тях в топките.

Дан прецени къде се е намирал, когато го раниха, къде падна, откъде най-вероятно бе дошъл изстрелът.

От хребета, там, където хлътва леко към долината. Сигурно от онази група скали вдясно. Може би от дърветата по-нататък. Двеста и четирийсет метра. Най-много двеста и петдесет. Лесна мишена, ако човек разполага с прибор за нощно виждане.

Иначе беше невъзможно.

Студът скова тялото му. Без специално оборудване, поне одеяло за оцеляване, ако не друго, човек трябваше да се движи, за да остане жив. Вятърът беше убиец.

— Ето — каза Карли. — В някои от тях вътре има камъчета.

— Супер — усмихна се Дан. — Дай ми първо тях.

Той усети нещо твърдо и студено в лявата си ръка. Не беше много точен, когато хвърляше с лявата ръка, но нямаше значение. Просто искаше да провери колко нервен е снайперистът.

С едно-единствено движение Дан застана на колене, хвърли топката в посоката, в която той би поел, ако планираше да избяга през хребета към ранчото, после отново залегна в клисурата.

Никакъв изстрел, нито трясък, никакво движение.

Тишина.

Вятър.

Пак тишина.

Нещо блъскаше в главата му, а Карли трепереше неконтролируемо до него. Време беше да тръгват.

— Следвай ме — каза Дан.

— Ами ако започне пак да стреля?

Тогава с нас е свършено.

Но той каза само:

— Да тръгваме.