Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (34)

33

Ню Хемпшър

Четвъртък по обяд

Губернатор Куинтрел се раздвижи на сгъваемия метален стол. Изражението му показваше задълбочен интерес. Зад фасадата той искрено желаеше да е където и да е другаде, само не в тази позападнала зала, пълна с ветерани от войните в чужбина, където се опитваше да преглътне храна, която не ставаше за ядене, и да слуша спомени за войни, от които никой друг вече не се интересуваше. Джош използваше военното си досие и медалите, за да си осигури гласоподаватели, особено ветерани, но говореше ли той за това при всяка възможност? По дяволите, не. По-скоро би боядисал косата си розова и би облякъл балетна пачка. Деветдесет и седем процента от хората в тази зала изобщо не бяха попадали под обстрел, не бяха измъчвани, не бяха убити, останалите три процента не искаха да говорят за спомените си.

Обядът бе направо невероятен. Трябваше да раздадат медали на тези, които успееха да изядат салатата с пиле.

Ще събера остатъците в торбичка за шефа на кампанията ми, помисли си Джош, ръкопляскайки с всичка сила на една реч, която бе приспала повечето присъстващи. Защо той да пропуска всички удоволствия, които ми организира?

Мобилният му телефон завибрира на кръста. Той погледна кой го търси, видя, че номерът е скрит, и провери дали е оставено текстово съобщение. Влезе в нужното меню и се зачуди какво е толкова спешно, че е трябвало да го научи в момент, когато има ангажимент от кампанията.

Думите се изписаха на екрана: Сенатора имаше тайни, които трябваше да се запазят дори с цената на убийство. Спри проверката на даренията.

Джош се замисли.

Продължи да разсъждава над този въпрос още известно време. Докато вторият оратор говореше за нашите смели момчета отвъд океана, той реши да престане да рови в даренията откъм ранчото.

Но щеше да подпали огън под задника на нюйоркския си счетоводител и да изчака да види какво ще изпълзи изпод скалите.