Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (54)

53

Санта Фе

Събота сутринта

— Ето ти днешните побъркани. — Помощникът на Джанет Дикстра пусна купчина писма на бюрото й. Том беше бивш репортер на средна възраст, който бе катастрофирал с вертолета на телевизията и жена му бе настояла да смени работата си. Новата му работа бе да отваря и преглежда пощата на Дикстра и да отделя писмата, които е добре тя да прочете.

Дикстра вдигна поглед от бележките, които си правеше върху материала с разкритията за бисексуалния любовник на най-младия депутат в парламента на Ню Мексико. Историята имаше потенциал, но с нея шоуто нямаше да бъде цитирано в централните новини. А тя се нуждаеше точно от това. Рейтингът й се бе заковал на едно ниво.

— Нещо пикантно? — попита тя без особена надежда.

— Анорексични домашни любимци на невротични собственици, как ти се струва?

— Следващото?

— Поредното отвличане от извънземни.

— Боже! — Дикстра поклати глава. — За какво ме мислят тези хора, за долнопробен таблоид?

— Но тази жертва на отвличане родила дребосъци девет месеца по-късно.

Дикстра завъртя очи.

— Какво ще кажеш за незаконен комар? — попита Том.

— Не ми казвай, ще отгатна сама — всеки вторник в католическата църква.

— Бинго — каза невинно Том.

Тя изстена.

Той се ухили.

— Според слуховете шефът на полицията си пада по малки момчета.

Дикстра вдигна глава заинтригувана.

— Доказателства?

— Обучава скаутите. И купува бонбони на учениците, които искат да ходят на походи.

— Много смешно — отвърна тя отвратена. — В следващия си живот ще бъдеш комик. А той ще започне много скоро, ако продължаваш да ми губиш времето.

— Един боен петел избягал от клетката си и изкълвал лицето на едно дете в предградията.

— Има ли снимки?

— Ако побързаш. Станало е вчера. Съседката ни е потърсила. Майката на децата отказала да предяви обвинение. Страхува се от негодника, чиито са петлите.

— Пфу, шокирана съм — каза Дикстра без никакъв интерес. Бе израсла в предградията. Знаеше какво е да се страхуваш от съседите, които имат достатъчно пари, за да си купуват бойни петли, да приемат залагания и да носят оръжия.

Том издърпа от купчината плик, чието съдържание бе закрепено с кламер отвън.

— Според госпожа Мендоса — тази, която ти е писала — тя се оплаквала в полицията безброй пъти от присъствието и шума от боевете с петли. Ченгетата й благодарели любезно и обещавали да наминат, когато имат време.

— Дори и да снимаме момчето с разранено лице, трябва много да сме закъсали, за да пусна история от предградията. Преди три месеца пуснахме материал за боеве на кучета. Изобщо не помогна на рейтинга ни. На кой, по дяволите, му пука за пилетата? — Но докато го казваше, Дикстра си записа да провери дали майката ще се съгласи на интервю, преди лицето на детето й да заздравее.

Цици, деца и домашни любимци. Същината на човешките истории не се беше променила за сто години.

— Това ли е всичко? — попита тя.

Том прехвърли набързо писмата от купчината.

— В една купа с яхния се появило лицето на Девата от Гуадалупе.

— Дано да си го измисляш.

Той й хвърли писмо със снимка. Тя погледна снимката.

— Добре, не си измисляш. — Тя хвърли снимката и писмото в кошчето за боклук. — Кога всички тези смотаняци ще проумеят, че съм чувала за компютърните ефекти? Дай ми компютър и ще открия Тайната вечеря в някоя помийна яма. — Тя погледна помощника си. — Спря ли да ме изтезаваш за днес?

— Почти. Запазих най-доброто за финала. — Той извади един плик от купчината и размаха логото на ранчото „Куинтрел“ пред шефката си. — Лелята на губернатора е превъртяла.

Дикстра веднага наостри уши.

— В това има потенциал. Какво е станало, той я пренебрегва, тормози, отказва й лечение?

— Тя не е написала.

— Коя тя?

Том потупа с плика.

— Лелята.

Дикстра грабна документите и ги изчете бързо. Писмото беше кратко и по същество. Фотокопираният документ беше по-труден за разчитане. Беше написан на архаичен испански, а на дъното имаше също толкова архаичен превод на английски. И двете версии бяха подписани с ясния и плавен почерк, на който монахините и учителките обучаваха учениците от векове.

Почеркът на госпожица Уинифред Симънс и Кастийо беше почти толкова старинен, но тя отправяше съвсем ясно послание: за да наследи ранчото „Куинтрел“, губернатор Джош Куинтрел трябваше да докаже с ДНК тест, че несъмнено е внук на Изобел Кастийо.

Дикстра изсумтя. Очевидно лелята беше превъртяла, но това нямаше значение. Губернаторът и президентската му кандидатура бяха голяма новина. С повече късмет това можеше да се разнищва цяла седмица, можеше дори да го споменат във вечерните новини. Трябваше да уговори интервю със старата кукумявка, но първо…

— Знаеш ли нещо за този… ДНК тест? — попита Дикстра.

— Нямам ни най-малка представа.

Тя му върна писмото.

— Залавяй се за работа. Искам да направя кратък анонс на тази история още в три часа.