Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (36)

35

Покрайнините на ранчото „Куинтрел“

Четвъртък вечерта

Не бяха пътували по пътя дълго, но Карли осъзна, че ще повърне, ако камионът на Дан подскочи още веднъж на заледените коловози. Тя трескаво отвори прозореца от своята страна. Движеха се по виещата се част на пътя към ранчото, където той напускаше долината и се провираше по далечната страна на клисурата Кастийо Ридж. Под колата не се виждаше нищо, освен мрак, над главите им имаше само звезди.

Дан я наблюдаваше внимателно. Знаеше как се чувства тя. И неговият стомах не беше доволен от билковата отвара в малките чашки. И той чувстваше, че му се гади и е леко замаян. Ако станеше по-лошо, трябваше да спре и да повърне всичко.

— Дан… — Гласът на Карли бе съвсем дрезгав. Виеше й се свят. Въпреки полъха на студения въздух по лицето й стомахът й се преобръщаше. — Спри!

Дан натисна спирачките, без да пита защо. Не се налагаше. Тя беше бледа и се потеше, главата й се поклащаше несигурно.

Карли успя да разкопчае предпазния колан, но пръстите й не успяха да напипат дръжката на вратата. Дан я издърпа през седалката и я изкара навън от своята страна. Тя го бутна настрани, падна на колене и длани и започна да повръща отново и отново. Накрая опита да се изправи. Коленете й не се подчиняваха.

— По-бавно, скъпа — каза Дан, като потискаше собственото си гадене и замаяност, защото искаше да й помогне. После тренингът си каза думата.

Повърни, глупако. Отровени сте.

Той коленичи в снега до нея и също повърна неколкократно, освобождавайки се от прощалната отвара. Главата му се въртеше, но коремът му веднага се почувства по-добре. Той изтри устата си с шепа сняг, изплю и изчака.

Повече не му се гадеше.

Карли нямаше този късмет. Тя пак повръщаше и се огъваше, въпреки че бе на колене. Той я задържа да не падне, прихвана главата й и направи всичко, което се сети, за да й помогне да повърне съдържанието на малката чашка.

Предположението му беше за опиум или хероин. Част от обучението му изискваше да взема различни наркотици, за да опознае границите си — или да разбере какво става, ако някой ти сипе нещо в кафето. След като приключи с това обучение, Дан се чудеше защо хората харчат толкова пари, за да прецакват мозъка и тялото си.

Най-после Карли спря да повръща.

— По-добре ли си? — попита я той загрижено.

Тя опита да отговори. Не можа. Още й се виеше свят. Опита да фокусира погледа си, но очите й не се подчиняваха. Опита да се хване за Дан, но пръстите не я слушаха. Тялото й искаше единствено да спи, точно сега, завинаги.

Сърцето на Дан спря, когато Карли припадна в ръцете му. Той я отнесе до камиона, подпря я на предния капак и провери пулса й.

Слаб, по-бавен, отколкото трябваше да бъде.

Също и дишането й.

По дяволите!

Главата й се отпусна върху гърдите му. Той хвана брадичката й, повдигна единия й клепач и видя свита зеница. Отвори устата й. Въпреки скорошното повръщане езикът й беше сух. Цветът на устните й клонеше по-скоро към синьо, отколкото розово. Карли имаше всички симптоми на свръхдоза опиум.

Нямаше смисъл да я кара да повръща, в стомаха й не бе останало нищо. Майката природа се бе погрижила за нежелания товар. Най-близката болница беше твърде далече, а той щеше да бъде проклет, ако позволеше на някой от ранчото да докосне Карли.

Някой бе отровил и двамата.

Но Дан беше много по-едър и можеше по-лесно да се справи с наркотика, без да се поддаде. А Карли я беше повалил като падаща сграда.

И тя оставаше в развалините.

Страхът завладя Дан с вълна от адреналин, който го накара да забрави собствената си замаяност и забавени реакции. Той дръпна Карли настрани от камиона, обви ръка около нея и опита едновременно да върви и да я разтърсва, за да я събуди. Трябваше да я движи, докато тялото й се справеше с остатъците от наркотика, които тя не бе успяла да повърне.

Тя висеше на ръката му и се изплъзваше.

— Карли!

Главата й клюмна.

Дан грабна косата й със свободната си ръка, вдигна лицето й към себе си и извика:

— Карли! Трябва да се събудиш и да ходиш. Хайде!

Клепачите й трепнаха. Главата й се повдигна несигурно.

— Дан?

— Тук съм, Карли. Някой ти е дал опиат. Ти повърна повечето от него. — Надявам се. — Сега трябва да стоиш будна, докато дишането ти се оправи. Върви, скъпа. Ще бъда с теб през цялото време.

Тя чуваше, че някой й говори някъде отдалече. От много далече. Като в сън. С известно усилие разпозна гласа на Дан. Колкото и пъти да му повтаряше да се махне, той не спираше да й крещи, за да й пречи да заспи.

Накрая краката й бавно започнаха да усещат ритъма на ходенето. Не можеше да стои права сама, но поне можеше да задържи краката под себе си за известно време.

— Точно така, Карли. Браво. Браво. Много по-добре. Дръж се за мен, скъпа. Побеждаваме.

Тя бавно започна да усеща краката си, вкочанени от студ, тялото си, по-тежко от мокър пясък. Не разбираше как стои изправена. После осъзна, че не стои права, не на истина. Дан я подкрепяше и в същото време я насилваше да слага единия крак пред другия.

— Върви, любов моя — каза той, като докосваше с буза косата й. — Просто върви. Аз ще се грижа да пазим равновесие. Така и моята глава се прояснява.

Карли отвори очи и разбра, че това не е сън. Дан почти я носеше на ръце нагоре от едната страна на замръзналия път и после надолу от другата страна. Камионът се наклони към нея. Не, камионът си стоеше неподвижно. Тя самата се накланяше. Но с всяка крачка, с всеки удар на сърцето си се чувстваше все по-добре.

— Когато пипна шибания страхливец, който ти е причинил това — продължи Дан, — ще му покажа номера на колумбийците — направо ще му клъцна топките.

Тя облиза сухите си устни с език, който бе почти също толкова сух.

Дан рязко спря.

— Карли, чуваш ли ме?

— Да.

Той я прегърна бурно, с което й показа колко е бил разтревожен. Лицето му бе заровено във врата й и той я притискаше със силата на отчаянието. Кожата му бе влажна.

— Какво… — Тя преглътна сухотата в гърлото си.

— Някой е сипал опиат в нашите чашки. Аз повърнах, преди да започне да ми действа. На теб ти подейства по-силно, но и ти повърна достатъчно, за да се спасиш.

— Опиат? Например хероин ли?

— Да.

Тя пак преглътна. Най-после в устата й се завръщаше малко влага. Главата й се въртеше само от време на време. Чувстваше се сякаш е била пребита с чорап, пълен с пясък. Вкусът в устата й би задавил и скункс.

— Искаш да кажеш, че хората плащат, за да се чувстват така? — попита тя невярващо.

Той се подсмихна.

— Повечето хора не вземат достатъчно, за да им стане зле. Само се замайват и им става леко на главата.

— Повече никога няма да се доближа до тази гадост.

— И този път не си го направила доброволно.

Тя се облегна на него.

— Още се чувствам несигурна.

— Да, знам за какво ми говориш. — Той провери пулса й и се вслуша в дишането й. — Ще се оправиш.

— Благодарение на теб.

Дан се опитваше да не мисли за това. Ако Карли бе сама, когато наркотикът бе започнал да действа, тя щеше да излезе от пътя и да умре, след като колата се прекатури десетки метри по-долу. Дори и да беше осъзнала, че нещо не е наред, и да слезе от колата, за да повърне, тя нямаше да успее после да се качи обратно в нея. Щеше да припадне и да умре от замръзване, преди някой да забележи липсата й.

Тя въздъхна и се облегна още по-силно на него.

— Извинявай, че съм такава глезла.

— Глезла? — Той повдигна глава и я погледна. — Ти не разбираш, нали?

Тя го изгледа.

— Можеше да умреш — каза той ядосано. — От свръхдоза. Или като паднеш с колата в пропастта. Или като припаднеш и умреш от замръзване. Ти си избери. Точно това ти е замислил онзи, който е напълнил чашата ти с наркотика.

— Може би не ми понесе на стомаха…

— Глупости, скъпа — прекъсна я той сърдито. — Пълни глупости. Знам какво причиняват опиатите. Ние сме дрогирани.

Бялата пара, която излизаше от устата му, приличаше на дим.

— Аз не живея в свят, където хората се опитват да ме убият — каза тя тихо. Още се чувстваше сънлива, но под повърхността бе просто уплашена. Поне адреналинът беше полезен — започна да разсейва мъглата от мозъка й. — Хората може да ме плашат и да опитват да ме прогонят, но не се опитват да ме убият. Освен това всеки би могъл да вземе чашката, от която пих аз. Можеше да я изпиеш ти.

— Така и трябваше, но аз прескочих реда. Аз взех дозата на Алма.

Карли примигна.

— А?

Той започна да обяснява как бе взел последната чашка вместо една от предпоследния ред.

— Няма значение. Ти още не си в нормално състояние. Мислиш ли, че ще можеш да седиш в камиона, без да заспиш, или искаш да походим още?

— Продължавай да ме плашиш. Адреналинът ми помага да се съсредоточа.

— Адреналинът. — Той се усмихна, наведе глава и ухапа врата й изключително внимателно. Ръката му се плъзна надолу към бедрата й, погали ги, стисна ги, после я придърпа към себе си.

От устата й се откъсна стон. Сърцето й се забърза. Дишането й стана по-дълбоко.

— Как се справям с осигуряването на адреналин? — по пита той след малко.

— Получава се претоварване. — Тя обви ръце около врата му и потрепери. — Сериозно претоварване. Направи още нещо.

— Време е да се връщаме в камиона. Замръзнала си.

Тя се засмя.

— Малко вкочанена по краищата, но не замръзнала.

— Трепериш.

— Не от студ.

Дан притвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Аха. Връщаме се в камиона.

Тя зарови лице във врата му.

— Сигурен ли си?

— Ще видим колко ще си закачлива, след като посетим спешното отделение.

— Какво спешно отделение?

— Това, в което ще те заведа веднага щом стигнем до града.

— Забрави.

Той отвори вратата на камиона от страната на пътника, настани я вътре и закопча колана й.

— Ако бях пила твърде много вино и после бях повърнала, щеше ли да ме водиш в болница?

Без да отговори, той затвори вратата и заобиколи от другата страна на камиона.

— Е? — настоя тя, когато Дан се качи и затръшна вратата. — Щеше ли?

— Не, освен ако не беше припаднала — каза той е неохота.

— Ха! Учил си в колеж. Колко от приятелчетата ти са повръщали, припадали и са се събуждали на другия ден с най-ужасния махмурлук на света?

— Известен брой.

— Колко от тях си водил в спешното?

Дан запали двигателя.

— И аз така мислех — не се отказа Карли. — Освен това какво ще обясниш на доктора — че сме изяли неподходящия кекс и нещата са загрубели?

— Мислиш си за хашиш или марихуана, не за опиати.

— Принципът е същият. Ако отидем на лекар, те ще открият следи от хероин или каквото там е и ще трябва да обяснявам на шерифа как е попаднало в тялото ми. Представи си как ще реагира той, като му кажа: „Уф, трябва да е бил в онзи прощален тост за Силвия. Нали познавате Куинтрелови, известни са с това, че дрогират гостите си, всичките до един“. Той ще ме арестува на секундата. После няма да мога да работя по историята, което всъщност е целта, нали?

Дан имаше желание да блъсне нещо в кормилото — главата й, своята глава или и двете.

Тя беше права, но това не му харесваше.

Без да каже нищо, той подкара камиона по пътя, като се оглеждаше за светлини от фарове зад себе си. Нищо, само тъмнина. Веднага щом пътят позволи, той се отклони и даде на заден в гората. Щом се увери, че ще може да вижда пътя, но него няма да го виждат, изгаси колата. Тъмнината ги обгърна.

Карли се наведе напред и се взря през стъклото.

— Какво наблюдаваме? Състезание между подводници ли?

Той се усмихна и поклати глава.

— Явно бързо си възвръщаш дръзкия език.

— Благодарение на теб. — Тя опита да спре прозявката си. — Като се изключи, че ми се спи, иначе съм добре. Имаш ли още вода?

Дан бръкна под седалката и извади пълна бутилка.

— Кажи ми, ако започне да ти се гади.

— Ти си незаменим като болногледач.

— Това е дарба. — Дан се облегна, наблюдавайки спътничката си с ъгълчето на окото си. Основно вниманието му бе насочено към пътя.

След известна борба Карли успя да отвори бутилката. Отпи глътка, остави водата да отмие лошия вкус от устата й, после я изплю през отворения прозорец. Третия път, когато направи това, вкусът в устата й започна да прилича на обичайния си. Тя отпи и преглътна предпазливо. Още една малка глътка. Още една.

— Добре ли си? — попита той.

— Засега. Не е като след преливане. Не ми става по-зле като пия вода.

Той чакаше.

След една последна глътка тя затвори шишето.

— Да видим как ще ми подейства.

— Добра идея. — Дан насочи цялото си внимание към пътя. След пет минути отново погледна към Карли. — Добре ли си?

— Още съм сънена. Но не като преди. Мога да остана будна.

Провери пулса й. Бавен, но нищо тревожно. Просто бе много, много отпусната. Той завъртя ключа на контакт, за да може да затвори прозореца й.

— Ето — каза той. — Поспи, ако искаш. Сега е безопасно.

— Искаш да кажеш, че няма да ми скочиш?

— Сега? Не.

— По дяволите. Тогава защо стоим да мръзнем тук?

— Развесели ме.

— Но…

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита той.

— Да.

— Чакам да видя кой ще дойде.

— И сама се досетих. Но защо?

— Някой може да е любопитен каква работа е свършил наркотикът. Или може да дойде да довърши работата, ако още сме… — Той сви рамене.

Живи.

Никой от двамата не го изрече на глас.

И двамата си го помислиха.