Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (57)

56

По пътя за Таос

Събота следобед

Телефонът на губернатора завибрира отново до крака му, докато той шофираше по виещия се заснежен път.

— Сега пък какво? — измърмори той.

На екрана беше изписан номерът на Марк Рубин. Джош отби встрани от пътя и се обади:

— Здравей, Марк. Предполагам, си видял анонса за предаването на Дикстра?

— Телефонът се нагорещи от звънене, откакто го излъчиха. Репортерите се натискат за интервю с теб, искат номера на леля ти, искат да интервюират всички — от съучениците ти в основното училище до войниците, с които си служил във Виетнам. Какво става, по дяволите? Когато те попитах дали има някакви заровени тайни, които могат да изскочат неочаквано, ти не спомена нищо за семейството си.

— Какво да ти кажа? — попита Джош уморено. — Леля ми мразеше баща ми и прехвърли тази омраза и върху мен. Край на историята.

— Не и този път. Всички казват: ако всичко е наред и ти си роден син на майка си, защо да не си направиш изследването? Не е нещо сложно.

— Не мислиш ли, че е унизително един кандидат-президент да скача през обръча, когато някаква петоразредна телевизионна клюкарка му щракне с пръсти?

— Ако не си направиш теста, ще й дадеш повод за приказки. Изпревари цялата шумотевица, Джош. Изпрати проба за изследване. Така ще й затвориш устата.

Губернаторът се подсмихна. Както винаги ръководителят на кампанията му проявяваше животински инстинкт за оцеляване. Джош опипа тънката, прясно образувала се, коричка на врата си. Не можеше да понесе да играе по гайдата на Дикстра.

Но трябваше.

— Спокойно, тази сутрин се порязах, докато се бръснех, и изпратих марлята, с която попих кръвта, в лабораторията, точно както искаше леля ми. Трябва да получа резултатите до ден-два.

— Искаш ли да направя изявление?

— Пред Дикстра?

— Да — каза Рубин.

— Нито дума.

— Но…

— Щом излязат резултатите от теста — прекъсна го Джош, — ще я накарам да ги изяде на живо пред камерата.

Рубин още се смееше, когато Джош прекъсна линията.