Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (12)

11

Таос

Понеделник следобед

Стомахът на Карли възропта.

И още веднъж.

Дан я погледна.

— Искаш ли почивка за обяд?

Тя се постара да не се изчерви, но се съмняваше да е успяла.

— Като се има предвид, че закуската ми беше протеиново блокче, което изстъргах от дъното на чантата си преди шест часа, да, имам нужда от обяд.

Изненадата се появи и изчезна от лицето му толкова бързо, че тя не беше сигурна дали изобщо я е видяла.

— Странно — каза Дан и вдигна един лист от скенера. — Сенатора е прочут с гостоприемството си.

— Сенатора е мъртъв. — Карли примигна. Не искаше думите й да прозвучат точно така. — Исках да кажа, че има толкова неща около погребението и всичко… останало… — Тя махна с ръка и съжали, че не си е мълчала.

— Разбирам.

Което си беше истина.

Очевидно той не беше единственият човек в града, който не искаше някой да се рови в миналото. Зачуди се дали този друг човек (или няколко) просто се държеше хладно, или действаше някакъв пъклен план.

Като вземеше предвид всичко, Дан бе готов да заложи на пъкления план.

— Ще ми препоръчаш ли някое място за обяд? — попита тя.

Преди той да отговори, някой почука на вратата и извика:

— Дан, вътре ли си?

— Ей сега ще се кача, татко. — Дан погледна Карли. — Вземи си нещата. Можем да се срещнем тук, пред входа, след час, става ли? — Стомахът й нададе стон. — Това отговор ли беше? — попита той.

— Да.

Устните й се извиха в единия край. Колкото повече той се стараеше да не я хареса, толкова повече осъзнаваше, че се заблуждава. Дори само като се държеше естествено, тя проникваше през всичките му защитни стени. Дан още не знаеше дали това го радва или гневи. Но със сигурност го караше да се чувства неловко.

Докато Дан навличаше ризата и якето си, Карли взе палтото и бележника си, провери дали батериите на диктофона й не се нуждаят от зареждане и стигна преди него до стъпалата.

— Ако ти се качиш първи, няма да мога да те хвана — изтъкна тя.

— Ще рискувам. Вратата на мазето изглежда много разядена, но е достатъчно тежка. Ще ти е трудно да я вдигнеш.

— Тогава — след теб — каза тя и го подкани с глава.

Минута по-късно Карли почувства студен полъх на вятъра. Тя бързо се качи по стъпалата, при което се сблъска с масивно тяло. Две ръце се протегнаха да я хванат.

— По дяволите, Дан — каза тя, заровила лице в якето му. — Стресна ме. Мислех, че държиш вратата.

— Той я държи — каза глас, не толкова плътен, колкото гласът на Дан.

Тя отметна глава назад и погледна нагоре. Косата на мъжа бе кестенява и сребриста, формата на лицето — различна, той беше с десетина сантиметра по-нисък и в лешниковите му очи танцуваха зелени искрици.

— Вие сигурно сте таткото — каза тя. — Ще ви наричам господин Дюран, но много семейства нямат едно и също фамилно име през поколенията.

Той се усмихна.

— Дюран е правилната фамилия, но ме наричай Джон. Вие сигурно сте непознатата, чиято коса бе единственото цветно нещо на погребението на Сенатора.

Карли отметна непокорните къдрици, които все се опитваха да се разлетят от вятъра.

— Надявам се никой да не е забелязал.

— Съмнявам се някой да е забелязал — каза Дан. — Каролина Мей, запознай се с баща ми.

— По-известен като татко — каза Джон, привидно сериозно.

— А аз съм по-известна като Карли. Тъкмо питах Дан къде може да се обядва във вашия град.

— И той предложи да те заведе в дома на Дюран — каза Джон.

Карли отвори уста. Дан я изпревари:

— Всъщност се канех да й препоръчам, Джоузефс Тейбъл.

— Даяна ще те изяде с парцалите, ако пратиш една красива дама да яде някъде другаде. Особено сама.

— Татко…

Тонът му накара Карли да заговори бързо:

— Благодаря, но не е необходимо. Дан е принуден да стои в мазето с мен, докато преглеждам архивите на вестника. Не бих искала да се натрапвам допълнително. — Тя погледна часовника си, после Дан. — Да се чакаме тук в два и петнайсет, става ли?

— Не става — каза Джон и я хвана за ръката. После изгледа Дан сурово. — Принуден да стои с една красива жена. Тя да ти се натрапва!

— Гас нямаше кого друг да прати — обясни Дан.

— Значи си предложил помощта си.

— Не точно.

Джон поклати глава към сина си, едновременно натъжен и раздразнен.

— Можем да понесем това да не се усмихваш изобщо. Но да имаш лоши маниери? Двамата с майка ти не можем да го позволим. — Той се обърна и се усмихна мило на Карли. — Харесваш ли местната кухня?

— Благодаря, но не съм гладна. — Червата й изкуркаха.

— По дяволите — каза Дан отвратен. — Заведи я вкъщи и я нахрани. Аз си имам друга работа. — Той погледна Карли. — Един час.

— Каква работа? — попита Джон. — Мислех, че си в отпуск.

Дан се отдалечи без отговор. Колкото по-малко знаеше баща му за причината той да е тук, толкова по-добре. Който работеше за „Сейнт Килда“, никога не бе напълно в отпуск.

Карли все още се опитваше да измисли причини да не отиде в къщата на Дюран, когато Джон отвори вратата на дома си и внимателно я побутна да влезе.

— Даяна, имам нещо специално за теб.

Карли искаше да изстене. Никоя жена не се радваше на неочакван непознат гост.

— Донеси го тук, в кухнята — извика женски глас.

Джон преведе Карли през малка уютна дневна. Стаята бе оживена от поставените в рамки снимки на усмихнати деца в училищни униформи. На масата имаше снимки на бебе и малко дете. Карли се огледа за снимки на предишното поколение, но не видя.

Странно. Повечето хора държат всичките си семейни снимки на едно място, на млади и стари и всичко помежду им.

Тази мисъл изчезна веднага щом Карли влезе в кухнята, изпълнена с вкусни аромати, заради които стомахът й бе готов да завие. Няколко тенджери къкреха на малка печка с дърва, която освен за готвене използваха и за отопление. Стара печка на газ стоеше срещу хладилника и голяма мивка. Ако се съдеше по резервоара, който се виждаше в задния двор, печката работеше с пропан. Тежки, неизползвани тенджери и тигани висяха от тавана, удобно близо до голямата дъска за рязане, толкова стара, че повърхността й бе леко вдлъбната. Нанизи сух пипер в множество различни цветове и размери висяха заедно с тиганите и плитки с лук. По-малки плитки с чесън, съставка не толкова често използвана в традиционната югозападна кухня, се подаваха иззад голям тиган.

Карли си пое дълбоко дъх и се постара да не й потекат лигите.

— Каква страхотна кухня!

— Това е любимата ми стая в къщата — каза Джон. — По-рано бе любима и на Дан, но сега нищо не му харесва.

Преди тя да успее да попита какво се е случило с Дан, Джон посочи към малка остъклена стая точно до кухнята. Вътре приятно закръглена жена с дънки и мъжка риза прекопаваше ред след ред някакви малки растения. Късата й коса беше много тъмна, с неочаквана ивица сребристо на лявото слепоочие.

— Измий си ръцете, скъпа — каза Джон. — Искам да се запознаеш с Карли Мей.

За момент на Карли й се стори, че тялото на жената се напряга.

— Момент — каза Даяна толкова тихо, че едва я чуха. Тя бавно изми и изсуши ръцете си, стоейки с гръб към гостенката.

Най-после Даяна се обърна. Бръчките на лицето й подсказваха, че пътешествието й през живота не е било лесно. После, след неловък момент, в който измери с поглед непознатата в кухнята си, домакинята се усмихна. Усмивката я преобрази от мрачно присъствие в красива жена.

Е, няма съмнение от къде Дан е наследил външността си, помисли си Карли и машинално протегна ръка, докато Джон ги представяше една на друга. Но каква усмивка, господи! С нея може да се разтопи зимният сняг. Карли се зачуди дали Дан е наследил и усмивката на майка си.

После се запита какво трябва да се случи, за да разбере това.

— Имате фантастична кухня — заговори тя. — Винаги съм искала да имам такава — място, топло и уютно.

— Много сте мила — каза Даяна. Гласът й бе приглушен, почти колеблив и вибриращ от потиснати емоции.

Гласът на Дан има интензивността на нейния глас и усмивките им са невероятни. Карли едва не въздъхна. Сигурно е хубаво да погледнеш някого и да видиш собственото си отражение.

Познатото чувство, че е някак незавършена, припламна в нея. Тя го прогони, напомняйки си, че много хора не познават единия или и двамата си родители и въпреки това се справят чудесно в живота.

— Извинете, че се натрапвам — каза Карли. — Вашият съпруг… просто отказа да ме послуша.

Погледът на Даяна се смекчи, когато се обърна към Джон.

— Той е като булдозер, но е внимателен. Нямам нищо против, когато води интересни хора вкъщи.

Карли въздъхна.

— Аз съм съвсем обикновена.

Даяна поклати глава и каза отчетливо:

— Не, госпожице Мей. Интелигентните хора никога не са обикновени.

Стомахът на Карли отново изстена, докато казваше:

— Моля ви, наричайте ме Карли.

— Тя е умряла от глад — обясни Джон, — а Дан искаше да я изпрати в „Джоузефс Тейбъл“.

— Отлично място — каза Даяна. — Но в моята кухня не е така претъпкано. Седни, Карли. Какво ще кажеш за свински кебап и боб?

— Ще им се нахвърля като хищник.

Смехът на Даяна бе също толкова невероятен, колкото и усмивката й. Тя целуна съпруга си по бузата.

— Благодаря ти, че я доведе. Сега нека да дадем на бедното момиче нещо за ядене.

Ухилен доволно, Джон затопли една чиния, сипа кебап, боб и горещи царевични питки и я постави на масата пред Карли. Даяна донесе купа със смесена зелена салата и я поръси с домашно приготвен сос с подправки.

Карли погледна прясно приготвената благоуханна храна и почти й потекоха лигите.

— Яж — подкани я Даяна. — После ще има достатъчно време за въпроси.

Карли ядеше и слушаше разговора на Джон и Даяна за индианчетата в селското училище: кои се учат добре и кои — не, и как да се подходи към тези, които не искат да учат. Разговорът бе нормален за семейство, в което има учител, близостта между съпруга и съпругата бе изключително силна, а храната — невероятна.

Докато бавната сладка горещина на местните ястия се разпростираше в тялото на Карли, тя научи, че Даяна е родена и отраснала в Таос, докато Джон не бе оттук. Даяна познаваше родителите, дядовците и бабите на децата, с които работеше. Понякога познаваше дори прадедите им. Джон познаваше добре околността, но не бе прекарал целия си живот тук. И двамата съпрузи споделяха общата загриженост на всички родители за порасналите им деца и се радваха на шанса да се радват на внуците си.

Няколко пъти Карли се опита да накара Даяна да разкаже какъв е бил Таос в детството й и в детството на родителите й. Всеки път разговорът внимателно заобикаляше думите на Карли и продължаваше плавно напред, следвайки своя собствена посока, и домакинята пак подканваше Карли да яде и да остави въпросите за по-късно.

Карли си взе трета царевична питка, каза си, че вече не е гладна, но въпреки това я напълни с кебап. Ако първият ден бе показателен за бъдещите, тя щеше сама да се грижи за храната си в ранчото „Куинтрел“. Единствената, която май се радваше на присъствието й, беше Уинифред, а в момента тя не се чувстваше добре.

Така че Карли се наслаждаваше на късния обяд, мислено трупаше въпроси, които да зададе на Даяна при първа възможност, и се възхищаваше на общуването между мъж и жена, които искрено се радват на присъствието си.

Чак когато Джон обясни на Карли как да стигне обратно до архива на вестника, тя осъзна, че независимо от неколкократните обещания, че по-късно ще дойде време за въпроси, тя не бе успяла да попита Даяна какъв е бил Таос в детството й.

Докато караше към града, Карли се замисли за всичко изречено и премълчано по време на обяда. Повечето хора обичаха да говорят за себе си. Даяна Дюран определено не бе от тях, което събуди любопитството на Карли.

Дали не е била осиновена, също като мен? Затова ли избягва да говори за родителите си?

Карли паркира в една алея и прекоси старата сграда, в която се помещаваше редакцията на вестника, все още замислена за Даяна. Когато излезе през задната врата, се запита дали Дан би й разказал за детството на майка си или щеше да пренебрегне въпросите също като Даяна. Карли прекоси намръщена вътрешния двор с бурени и замръзнала земя, без да забележи мъжа, който стоеше в другия край и я чакаше.

Дан стоеше неподвижно и я наблюдаваше как се приближава. В походката й имаше грация, а в изражението й — тревога. Той се запита какво неприятно се бе случило по време на обяда.

По дяволите, татко! Защо ти трябваше да водиш у дома при мама жена, чиято професия е да си пъха носа в работите на другите?

Дори и при най-добри обстоятелства майка му не бе общителна с някого извън семейството — освен ако този някой не беше под шест години. С малките деца тя бе съвсем различен човек — смееше се, кикотеше се и бе сияйна като слънчевата светлина.

— Проблеми с храносмилането? — попита Дан тихо.

— Какво? — Карли подскочи стреснато. Тя едва не се беше блъснала в него. — Не, храната бе невероятно вкусна. Просто се бях замислила.

— И се мръщеше.

— Присмял се хърбел на щърбел — каза тя толкова тихо, че той да не я чуе.

Но той я чу.

— Имаш доматено пюре по устата.

Тя веднага облиза устните си. За награда усети пълния с подправки вкус.

— Ммм! Майка ти определено може да готви. От майка си ли се е научила?

— Не.

За всеки, дори и малко по-чувствителен от камък човек, тонът на Дан щеше да означава сигнал за край на разговора.

Но в Карли изригна раздразнение. Тя си изкарваше прехраната, като задаваше въпроси за миналото, и й беше писнало в настоящето да се блъска в стени. Особено с Даниел Дюран.

— Баща й ли е бил добър готвач? — попита Карли.

— Не.

— Баба й? Дядо й? Лели, чичовци, елфи? — попита тя саркастично.

Дан се запита дали не е открила истината по някакъв начин.

— Защо се интересуваш? Мама не е част от проекта на Уинифред.

Карли издиша отчаяно.

— Прав си. Но кухнята на майка ти прилича на кухня, която се е предавала от поколение на поколение, а на стените нямаше никакви снимки на родителите или на техните родители. Имаше деца, цялата дневна е в снимки на ученици. И на някои бебета.

— Двамата с татко събраха тази кухня с обикаляне по разпродажби и размени. Той построи оранжерията отзад и двете стаи, където спяха момчетата и момичетата. Беше претъпкано, но беше по-добре от местата, от които идваха децата, които бяха настанявани при нас. Никой не викаше, никой не размахваше юмрук, никой не вземаше наркотици, никой не бе способен на сексуална бруталност… — Устните на Дан се извиха, когато Карли потрепери. — Виждате ли, госпожице Мей, не всеки има семейство, което иска да си спомня.

— Такъв ли е случаят с майка ти?

— Питай нея.

— Опитах се.

— И?

— Някак не можах да задам нито един въпрос, без да прозвуча грубо.

— Ето ти отговора — каза той.

— И той е?

— Много любезен начин да се каже: „Това не ти влиза в работата“.