Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (52)

51

Таос

Събота сутринта, рано

Сивосинкавата завеса около болничното легло създаваше илюзия за уединение, но суматохата в спешното от деление ги заобикаляше от всички страни. Дан и Карли щяха да са си тръгнали отдавна, но шерифът беше заявил категорично, че трябва лично да ги разпита. После беше допълнил, че това може да стане в болницата или в затвора, по техен избор.

Карли бе предпочела първото.

Тя започваше да се чуди дали изборът й е бил правилен. Беше много натоварена нощ. Човек с лицева пареза по неизвестна причина лежеше на леглото зад завесата от ляво и чакаше резултатите от изследванията. На другото съседно легло лежеше пострадал при падане, на когото предстоеше операция на коляното веднага щом лекарят приключеше спешната апендектомия. Друг пострадал при падане, този път със счупена китка, чакаше втора рентгенова снимка, която да покаже дали костите са правилно наместени под гипса. Едно пищящо дете с висока температура и побъркана от притеснение майка стояха точно до завесите.

После беше Дан с огнестрелната рана. Той имаше превръзка над късата, ужасна на вид, вдлъбнатина при линията на косата. Направиха му рентгенова снимка и скенер, после почистиха и дезинфекцираха раната и му дадоха болкоуспокоителни, които той отказа. Докторът повтори няколко пъти, че Дан е имал късмет да остане жив, което Дан и сам знаеше.

Карли погледна свъсената линия на устата му.

— Сигурен ли си, че не искаш болкоуспокоителните? Аз ще карам — независимо дали ще ги изпиеш или не.

— Хапчетата, които дават тук, няма да ми помогнат повече от един аспирин или потупване по бузата — каза той. — Да, ти ще караш. Ако те нямаше да ми помогнеш в последната част от пътеката надолу до камиона и не ме беше докарала, не знам дали щях да съм тук.

— Тогава защо не поискаш нещо по-силно?

Защото не искам да съм със замъглен разсъдък, когато снайперистът пак стреля по теб.

Но той каза само:

— Не боли чак толкова. — Беше вярно. След като паренето и замайването бяха преминали, тъпата болка се понасяше лесно. Бяха го ранявали много по-тежко. — Това е само драскотина.

— От куршум.

— Да, скоростта наистина добавя известен натиск. Добре че имам твърда глава.

Карли измърмори нещо под носа си и се отказа от опитите си да го уговаря.

Гласът на шериф Монтоя надвика съвсем лесно шума в спешното:

— Търся оня с огнестрелната рана.

— Пета завеса — упъти го сестрата. — Не се бавете. Вече го изписахме, а леглото ни трябва.

След няколко секунди завесата рязко се разтвори и съненият, раздразнен шериф изгледа навъсено Дан.

— И аз се радвам да те видя — каза Дан. — Щях да се примиря и с дежурния полицай.

— Какво става, по дяволите? — попита шерифът.

— Защо не се разкрещите още по-високо? — попита Карли. — Така хората няма да се напрягат да чуят това, което не им влиза в работата.

— Ако искате уединение — каза шерифът, — можем да отидем в затвора.

— Не, благодаря — сряза го Дан. — Каквото и да си кажем, ще се разчуе из града веднага щом секретарката напечата доклада ти. Устата на добрата стара Дорис е по-голяма от коефициента й на интелигентност.

— Тя не е единствената — не се даде Монтоя. Той отвори бележника си, извади химикалка и попита: — Какво се случи?

Карли и Дан се бяха разбрали, че Дан ще отговаря на въпросите на шерифа. Карли беше изтощена, не харесваше Монтоя и отношението му и ако говореше тя, сигурно щеше да проличи. А Дан я беше уверил, че ако това стане, разговорът, който трябваше да е съвсем кратък, ще се проточи с часове. Той изпитваше същото като нея към шерифа, но го бе надмогнал преди дълго време.

— Двамата с Карли отидохме да видим Уинифред към осем часа снощи. След това решихме да прекараме известно време навън в ранчото, за да добие Карли представа за атмосферата му.

— Или за нещо друго — измърмори Монтоя.

Пръстите на Дан стиснаха ръката на Карли, напомняйки й за уговорката да мълчи.

Тя се усмихна престорено на шерифа.

— Прекарахме известно време на гробището, разглеждахме надгробните камъни и правихме снимки — продължи Дан.

— Колко време?

Дан сви рамене.

— Половин час, четирийсет и пет минути. Достатъчно дълго, за да се застуди. — Монтоя чакаше, вдигнал химикалката си във въздуха. — Карли поиска да се качим до хребета на Кастийо Ридж, за да види гледката оттам.

— В тъмното? — попита с явно недоверие шерифът.

— Луната светеше доста ярко — обясни Карли и пак показа на шерифа и двата си реда зъби.

Монтоя изръмжа.

— Значи сте решили да погазите из снежните преспи. После?

— Изкачихме се по обветрения склон — продължи Дан. — Изкачването не беше трудно.

— Беше много красиво — добави Карли меко, после си спомни случилото се и потрепери. — За известно време.

Дан се замисли дали да спомене, че на няколко пъти беше имал чувството, че някой ги наблюдава. После си пред стави реакцията на Монтоя и се отказа.

— Веднага щом стигнахме до хребета — обясни Дан спокойно, — бях улучен и повален от куршум. Успях да дръпна Карли с мен, за да не стои като открита мишена за стрелеца.

— Значи предполагаш, че не е било случаен изстрел? — Монтоя изгледа мрачно Дан.

— Да — отговори провлечено Дан. — Точно това предполагам. След всички други нападения над Карли, не е нужен кой знае колко ум, за да се досети човек каква е била целта.

— Продължавай.

— Някой иска Карли да напусне града — рече той лаконично.

— Може би. А може би някой бракониер е стрелял по котки или мечки и погрешка е уцелил човек.

Карли усети как Дан се напряга до нея. Той пак стисна леко ръката й, за да й подскаже да не избухва.

— Възможно е, предполагам — каза Дан с безизразен глас. — Много ли бракониери се навъртат из ранчото „Куинтрел“?

— Случва се — отвърна Монтоя. — Какво направи, след като се пльосна на склона?

— Лежахме и се ослушвахме дали „бракониерът“ няма да се опита да довърши започнатото.

— Какво щяхте да направите? Да го замеряте със снежни топки ли? — попита шерифът.

— Имам разрешение да нося оръжие. Знаеш, защото вече си проверил.

Монтоя изсумтя. Не знаеше точно какво у Дан винаги го вбесява, но това ставаше неизменно.

— Да, да. Онзи тръгна ли да ви търси?

— Не. Чакахме, докато реших, че е по-опасно да останем, отколкото да тръгнем — обясни Дан.

— Какво означава това?

— Не бяхме облечени като за снежна нощ на открито.

Шерифът погледна спокойното лице на Дан и невъзмутимите му очи и въздъхна. Каквото и да можеше да каже за сина на знахарката, Дан със сигурност не беше страхливец или глупак. Само много твърд човек можеше да лежи в снега и да чака някой да дойде да му тегли куршума.

— Стрелецът направи ли втори опит? — попита Монтоя, любопитен въпреки предразсъдъците си.

— Не му дадох почти никаква възможност, но не, нямаше повече изстрели.

— Е, това ми прилича повече на стрелба на бракониер — заяви Монтоя. — Стрелял е погрешка и си е плюл на петите. Какво казаха хората в ранчото?

— Не сме спирали там. Веднага поехме към града.

Това изненада шерифа.

— Както и да те е улучил онзи куршум, сигурно е боляло адски. Защо не остана в ранчото, докато дойде линейка?

— Повечето неприятности с Карли станаха в ранчото — обясни Дан.

Монтоя присви очи.

— Какво означава това?

— Точно каквото казах. Искаш да го повторя ли?

Шерифът се поколеба дали да не постави Дан на мястото му, но реши, че не си струва неприятностите. Пък и в спешното беше станало толкова тихо, че човек можеше да чуе дишането си, което означаваше, че всички останали подслушваха.

— Чух го още първия път. Нещо друго?

Карли се сети, че Дан беше видял следи от кола, паркирана в подножието на Кастийо Ридж, и че оттам някой се беше изкачил по склона пеша. Реши да изчака Дан сам да го каже на шерифа.

— Не се сещам за нищо друго — каза Дан.

— Ако си спомните още нещо, обадете се.

— Непременно.

Карли видя как шерифът прибра бележника в джоба си и тръгна към изхода. Тя се наведе към Дан и прошепна в ухото му:

— Защо не му каза за следите от паркираната кола?

Той зарови лице във врата й и отвърна също тихо:

— Защото не искам някой тромав заместник-шериф да изпотъпче всичко там, преди аз да се върна на мястото. — После погледна часовника си. — Хайде, ако побързаме, ще успеем да дремнем, преди да се съмне.

Карли затвори очи, въздъхна и се зачуди дали някога отново ще й се случи да спи една цяла нощ.