Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (10)

9

Карли говореше тихо в микрофона върху яката си, застанала приведена над машината за четене на микрофилми. Докато Дан не й покажеше как да борави бързо с компютърната програма, която той бе използвал за архивиране, тя трябваше да се примири с проучването по старомодния начин. Без да е сигурна защо, тя знаеше, че Дан никак не бърза да я улесни в задачата й.

Въпреки доста примитивната стая с нацепения неравен циментов под, микрофилмите се оказаха в добро състояние, а при шкафовете се поддържаше достатъчно висока температура и не се налагаше Карли да се тревожи от кондензация по микрофилма, когато го вадеше от кутията му. За момента най-големият й проблем не бе оборудването, а преводът на най-старите документи. Разговорният й испански бе достатъчно добър, но познанията й по староиспански — съвсем оскъдни.

— Чудя се дали Уинифред би могла да преведе тези — промърмори си тя.

— Вероятно — каза Дан от най-долното стъпало. — Тя прекарва доста време, ровейки се из стари книги.

Карли се обърна рязко и едва успя да преглътне стреснатия си вик.

— Не ми се промъквай така.

Той повдигна вежди. Не беше положил никакви усилия да пази тишина, докато отваряше вратата на мазето и слизаше по стълбите.

— Зададе въпрос. Аз предположих, че си усетила идването ми.

— Водя си бележки — каза тя и посочи миниатюрния микрофон до брадичката си. — Мислех си, че съм сама.

Той забеляза микрофона, после се приближи да го огледа по-добре.

— Хубав е. Задейства се от глас или записва директно?

— И двете. В момента е настроен за глас. Включвам го на директен запис, когато провеждам интервю. Още не са направили надежден софтуер за разпознаване на множество гласове.

Дан знаеше, че всъщност вече има такъв софтуер, но бе строго секретен, така че просто кимна.

— Още колко време ще стоиш тук?

Тя примигна.

— Има ли ограничение за време?

— Обичайното работно време. — Той погледна часовника си. — Можеш да останеш до пет.

Тя погледна собствения си часовник.

— Трябва ли някой да стои тук с мен през цялото вре ме?

— Да.

Карли не се изненада, но не остана доволна, че са възложили на Дан да й бъде бавачка. Нещо в него я разсейваше, а я чакаше много работа.

Изпод спуснатите си мигли тя го видя как съблича якето и дънковата си риза. Останал по черно поло и избелели дънки, той отиде до големия шкаф в дъното на помещението. Извади някакви пожълтели крехки вестници и се зае за работа с уред, за който Карли предположи, че е вид скенер. Въпреки големината на пръстите му и физическата сила, която си личеше по изпъкващите под полото мускули, мъжът боравеше с вестниците деликатно и с търпение, което я заинтригува.

— Правил си това много пъти, нали? — попита тя. Дан кимна, без да вдига глава. — Но не си бил архивар? — Той кимна отново. Тя не разбра намека му. — Тогава защо си се заел със задачата да прехвърляш микрофилмите в компютъра?

Той я погледна. В сумрака на стаята зелените му очи светеха като котешки.

— Защото исках.

— Защо?

— Защо питаш?

— Любопитно ми е. И не ми разправяй, че любопитството затрило котката. Знам я тази история, не ме впечатлява.

Линията на устата му се раздвижи леко. Почти приличаше на усмивка. Но лицето му оставаше в сянка и тя не можеше да е сигурна.

— Не знам защо, но не съм изненадан — каза Дан.

— Не знам защо, но не мисля, че има много неща, които биха те изненадали.

Той погледна опушеното злато на очите й и осъзна, че тя греши. Тя го изненадваше. Всички други ходеха на пръсти край него, стараеха се да не смущават това, което е в главата му. А тя? Тя ръгаше, блъскаше и риташе.

— Когато бях на тринайсет, реших да прехвърля микрофилмите в компютърни файлове като част от един училищен проект — каза той и отново се изненада. — По онова време от вестника изобщо не ме пускаха до наистина старите неща, така че все още има много работа. — Той вдигна листа, обърна го и пак натисна копчето. — Усъвършенствах една компютърна програма за сканиране и продължих с тази работа, докато не заминах за колежа, когато бях на осемнайсет. Никой друг не можеше да разбере как да работи с моята програма, така че просто продължаваха с микрофилмите, а аз правех прехвърлянето в компютъра, когато си идвах за ваканциите.

Карли се вгледа в силата, която се излъчваше от раменете му, и поклати глава.

— Какво? — попита той.

— Опитвам се да си представя как си изглеждал като хилав тийнейджър — компютърен гений. Малко ми е трудно.

— Мускулите не намаляват коефициента на интелигентност.

— Може би в твоя случай — сви рамене Карли.

— Да не би да имаш нещо против мъжете, които не са смотаняци?

— Стига да не смятат, че като имат мускули, е дошло второто пришествие, не, нямам.

— Някой доста те е опарил.

— Не. Някой ме отегчи. Има голяма разлика. После той не можеше да повярва, че не го искам. Накрая трябваше да сервирам на тъпака съдебна заповед да не се доближава до мен при каквито и да било обстоятелства.

— Преди колко време беше това? — попита Дан.

Нещо в гласа му я накара отново да го погледне. Въпреки че той не беше помръднал, в него имаше нещо различно, по-интензивно, по-напрегнато, цялата му небрежност бе изчезнала.

— Осем-девет години — каза тя. — Отдавна.

Каквото и да бе напрегнало тялото му, сега изчезна толкова тихо, колкото беше дошло. Той се облегна назад на стола си и каза:

— Очевидно не е било достатъчно отдавна.

— Какво значи това?

— Още се страхуваш от мъжете.

Карли не хареса определението. Да си предпазлив, е различно от това да се страхуваш.

— Не харесвам мъже, които не приемат „не“ за отговор — каза тя. — Големите празноглавци са по-притеснителни от по-дребните на ръст глупаци. Сигурно нещо генетично заложено в мен ме кара да избягвам едрите мъже.

— Здравият разум? — подсказа той невъзмутимо.

— Бинго. Е, какво те е интересувало от миналото, че си прекарал толкова време в сканиране на стари вестници и прехвърляне на микрофилмите в компютърни файлове?

За момент й се стори, че няма да отговори. На него също. После за изненада и на двамата Дан каза:

— Вярвах, че миналото обяснява настоящето.

— Наистина е така.

Той повдигна едното си рамо.

— Документираното минало? Едва ли. Историята се пише от победителите. Това оставя поне едната половина недокументирана. Ако играеш карти само с половин тесте, със сигурност ще загубиш играта.

Докато Карли обмисляше неговите думи, навиваше една къдрица около показалеца си — навик от детството, от който така и не успяваше да се освободи.

— Това е необикновено прозрение — каза тя накрая.

— Ако си на тринайсет — може би. След това надрастваш тези възгледи. — Той отново се зае със сканирането.

Карли се опита да прецени дали това е обида лично към нея, или Дан се държеше грубо е всички.

Това не е мой проблем. Тук съм, защото Уинифред ми плаща, а неговата фамилия не е Куинтрел или Кастийо.

След като реши това, тя се чу да пита:

— Разбираш ли староиспански?

— Да. — Той затвори капака на скенера и натисна копчето.

— Хубаво. Колкото повече чета за първоначалното предоставяне на земята на Оняте, толкова по-малко разбирам. Тъй като така и така трябва да стоиш тук, може ли да ми помогнеш с превода?

— В старите документи за даряване на земя има много неща, които никой не разбира, независимо на какъв език са.

— Това „да“ или „не“ беше на въпроса ми за превода?

Той вдигна глава.

— Навярно е възможно. Кое те затруднява най-много?

Тя направи измъчена гримаса.

— Може би е по-скоро културен въпрос, отколкото проблем с превода. Оригиналното дарение на земята на Оняте е било предадено според испанските правила за наследяване, нали?

— Всички синове са наследявали поравно, а при някои обстоятелства същото се е отнасяло и за някои от дъщерите. Това ли имаш предвид?

— Да. Объркващо е, защото единствените семейни истории, които съм проучвала толкова далече назад, са се подчинявали на британската система, където най-големият син наследява всичко, а останалите синове отиват в армията или стават свещеници, защото наследството им се свежда до нещо като няколкостотин долара и потупване по рамото.

— Британската система е много ефективна за концентриране на семейното богатство и власт от поколение на поколение. — Дан извади вестника, обърна го и отново го сложи в скенера. — Испанската традиция е различна. Пасищата и горите за сеч са били общи за всички членове на семейството. Правата над реките и напояваните земи се разделяли така, че всеки наследник да има източник на вода и поле за сеене.

Карли се поколеба.

— Имали са общи земи? Като индианците?

— Не съвсем. — Дан натисна копчето на скенера. — Индианците, независимо дали са живеели в селища, или са следвали стария начин на живот с ловуване, събиране и разделяне, са притежавали цялата земя общо — ако изобщо са имали някаква земя. — Той внимателно остави вестника настрана и вдигна друг пожълтял лист. — Испанските закони са били по-сложни. Те са налагали комбинация от индивидуално притежавани и общи земи в рамките на първоначално дадената земя. Общите земи са оставали едни и същи по големина. Индивидуалните земи са ставали все по-малки с всяко следващо поколение. Големите семейства делели отново и отново една и съща земя множество пъти.

— Разбрах. Но какво се е случило с дарените земи, когато политическият контрол е преминал от Испания към Мексико?

— Адска каша.

Тя се усмихна леко.

— Това го разбрах и сама, след като прочетох микрофилма. Но защо?

— По много причини. — Докато говореше, Дан продължаваше да работи. Така му беше по-лесно, отколкото да гледа как нейните интелигентни лешникови очи постоянно се променят или как розовите й устни се движат, когато изричат думите, или как езикът й навлажнява пресъхналите устни.

Очевидно тялото му току-що бе решило, че е сто процента здраво и готово за действие.

— Докато тези места са били под испански и мексикански контрол, почти напълно се е избягвало плащането на данъци — обясни Дан. — Ако някой бирник бил прекалено усърден, свършвал пребит, мъртъв или прогонен от града. Данъците, които се събирали, оставали почти изцяло в Ню Мексико. Всъщност през цялата си история Ню Мексико е било една фискална яма, с която никое правителство не се е справило и до ден-днешен. Това е проблемът на граничните райони. Скъпо е да се контролират.

— Значи испанците и мексиканците са оставили Ню Мексико да не плаща данъци?

— Това е съвременен начин на разсъждение.

Тя примигна.

— Моля?

— Ние живеем във време, когато комуникациите са незабавни, всеки банков превод се документира и държавата получава данъците си в момента, в който работникът получава заплатата си.

— Така е — каза тя, — но държавите назад в историята са успявали да събират данъците, независимо от състоянието на комуникациите.

— В градовете и установените общности — да. Но край границите — не. Това е в природата на границите, да остават извън обществото, цивилизацията, контрола. По същество Ню Мексико е прекарало повече време след своето „откриване“ като граница, отколкото всяко друго късче американска земя. В продължение на триста години Ню Мексико е било край на земята, място, където се озовават престъпниците, пътешествениците, мечтателите, единаците, политиците. — Устните на Дан се извиха в горчива гримаса. — Докато Опенхаймер и момчетата са изобретявали атомната бомба в Аламогордо, местните лечители и шамани още са практикували древните си ритуали в селските райони, използвали са растения и билки като грамофончета, макове и мескалин, наркотици, отхвърлени от една култура, която никога не ги е разбирала. Освен официалните войни е имало и неофициални престрелки за земя или вода. Каещите се още са носели тежки кръстове и са се бичували с камшици, следвайки стъпките на Христос. — Той сви рамене. — Според някои това продължава и до днес.

Омагьосана от светлините и сенките, които преминаваха по изсеченото лице на Дан, Карли наблюдаваше движенията му, докато той работеше със скенера.

— А според теб как е? — попита тя.

Няколко секунди в стаята се възцари тишина. После Дан вдигна глава и прониза Карли с поглед.

— Според мен е най-добре нещата да се оставят каквито са. С всяка стъпка, с която човек се отдалечава от Ню Мексико Сити, се връща назад във времето. Границите са опасни. Умните хора стоят настрана от опасностите, освен ако нямат избор. А ти имаш избор.

Тя леко наклони главата си. Светлината се гмурна в косата й и открои златистите нюанси сред тъмночервените и тъмнокестенявите.

— Нещо не е наред ли? — попита Дан, усещайки напрежението й.

— Мисля, че според теб има много неща, с които е най-добре човек да не се занимава.

— Например спящите кучета и заровените тайни — каза той тихо.

— Какво?

— Нищо. Това е семейна шега.

— Нямаш вид на човек, който се смее.

Дан сложи друг лист в скенера и натисна копчето.

— Щом веднъж започнеш да мислиш за Ню Мексико като за отколешна граница вместо като за модерен щат, неговата история става много по-понятна.

Карли искаше да възрази срещу смяната на темата, но не го направи. Тя се намираше тук, за да проучи историята на едно семейство, а не личната история на този мъж. Ако предпочиташе да любопитства за личната история на Дан вместо за тази на Куинтрелови, това си беше неин проблем.

— Как така? — попита тя.

Той сви рамене.

— Селата по тези места може би са най-дълго постоянно обитавани структури в Америка, но те не са били английски. Санта Фе има история, която е по-дълга от тази на Съединените щати, но три четвърти от историята на Санта Фе не е английска. Ние сме щат едва от три поколения. Дядото на майка ми е живял на граница, където мъжете носели оръжие, защото нямало други закони. — Той извади листа от скенера и го смени с друг. — Извън Санта Фе и Албакърки хората на Ню Мексико живеят много по-сплотено, отколкото повечето американци. Те са по-близо до природата. И са отделени в културно отношение от нашите съседи.

— Мислех, че този щат е велик заради смесването на различни култури.

Той се изправи и пак я погледна. После сплете пръстите на ръцете си.

— Ако наричаш това смесване, значи ние сме смесени.

— Следователно резултатът е нещо като салата, а не като врящо котле?

— С изключение на кухнята и изкуството индианците, испанците и англичаните живеят почти напълно отделно едни от други. Живеят редом едни с други, но не заедно.

Тя се намръщи.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Това просто е истината, Каролина Мей. Истината.

От начина, по който прозвуча името й, произнесено с неговия плътен, невъзмутим глас, кожата й настръхна.

Охо! Това не е добре.

Тя бързо разтри ръцете си и си каза, че сигурно е седяла на течение.

Но знаеше, че не е вярно.