Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (14)

13

Ранчото „Куинтрел“

Понеделник късно вечерта

Кухненската врата се затвори зад Карли и буквално я остави на студа. Тя потрепери и притисна лаптопа към гърдите си. Нощният въздух хапеше през дрехите й. Звездите грееха ярко.

— Лусия е Сандовал по рождение или по мъж? — попита Карли.

— И двете. С мъжа й са трети братовчеди, доколкото знам. — Той забеляза, че Карли отново потрепери силно. След бурята беше станало още по-студено. — Това е глупаво — каза той. — Няма нужда да идваш с мен. Уинифред няма да разбере. Тя просто си търсеше начин да се отърве от теб, без да показва колко е изтощена.

— А ти би използвал всяко възможно извинение, за да се отървеш от мен на свой ред — отбеляза Карли. — Губиш. Ще дойда. Семейство, което е живяло редом със семействата Куинтрел и Кастийо през последните няколкостотин години и чиято история е преплетена чрез множество бракове с тяхната, е точно това, от което се нуждая. Въпреки предубеждението на Уинифред мъжете и тяхната лична история също са важни, когато се пише историята на някой род.

— Не й го казвай.

— На глупачка ли ти приличам? — После Карли се за мисли за своите развяващи се къдрици и за обутите на бос крак маратонки, защото замръзваше от ледения вятър. — Освен това всеки път, когато спомена за мъжете, тя сменя темата.

Зъбите й тракаха.

— На погребението беше обута с по-подходящи обувки — каза Дан нетърпеливо. — Къде са те?

— В стаята ми. А ти откъде знаеш с какво съм била обута на погребението?

— В старата къща ли си отседнала?

— Ддда.

Той стисна ръката й по-скоро нетърпеливо, отколкото съчувствено.

— Побързай. Ще замръзнеш.

Тя не възрази, нито дръпна ръката си. От разликата между парниковата температура в стаята на Силвия и ледената нощ направо й се замая главата.

Когато стигнаха до внушителната двойна врата на старата къща, тя извади големия ключ. Ръката й трепереше толкова силно, че Дан грабна ключа, пъхна го в ключалката и каза:

— Отключено е.

После той пъхна ключа в ръката й, отвори вратата и я бутна на топло. Без да спира, затвори вратата достатъчно силно, за да щракне остарелият механизъм.

— Ти тук ли живееш? — попита Карли.

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че вратата заяжда?

— Предположих.

Карли не повярва на това, но беше сигурна, че той няма да обясни нищо повече.

— Знаеш ли — каза тя спокойно, — колкото повече не отговаряш на въпросите ми, толкова по-любопитна ставам.

— А на колкото повече въпроси отговарям, толкова повече задаваш ти. — Дан тръгна по коридора към голямата спалня за гости.

— Тръгна в погрешна посока — каза тя. — Аз съм от другата страна на вътрешния двор, вдясно.

Веждите му веднага се изстреляха нагоре. Той се зачуди кой бе настанил Карли в стаята на прислужницата.

— Какво? — попита тя.

— Нищо. — Дан осъзна, че от устата му излиза пара дори и в антрето. Тук бе по-топло, отколкото навън, но съвсем не бе приятно. — Някой е забравил да включи отоплението.

— Няма значение. — Карли извади ключ от задния си джоб и отключи вратата към вътрешния двор. — В стаята ми не е правен ремонт.

— Тоест?

— Не е свързана с централното отопление. Използвам камината, за да се топля. — Тя натисна дръжката и бутна вратата, която не помръдна.

— Защо я заключи? — попита Дан.

— Не съм. Отключих я. — Тя се намръщи и завъртя ключа в противоположната посока. Вратата се отвори. — Поне така си мислех, че съм направила.

Дан огледа пустия двор. Няколко групи следи пресичаха снега. Пресни следи. Той престана да се дразни от това, че се чувства привлечен от Карли, и започна да мисли. Бързо.

— Връщала ли си се дотук, след като спря да вали? — попита той.

— Ако бях, щях да облека палтото си. Просто прибягах облечена леко, за да не се задуша от жегата в стаята на Силвия. Тогава още валеше и бе с няколко градуса по-топло. Защо?

Придобитата подготовка, която Дан се опитваше да забрави, рязко изплува на преден план. Той усети прилив на адреналин, който настрои тялото му за бой или бягство.

— Дали някой не е идвал да чисти стаята ти, докато си била при Уинифред?

— Съмнявам се. Щом изкопчих чисти чаршафи и кърпи от Алма, тя сякаш се стопи.

— Очакваш ли гости? Някое гадже?

Карли сложи ръце на кръста си.

— И теб си те бива в задаването на въпроси.

— Бъди така добра да отговориш — каза той, съсредоточено.

От настойчивия му поглед я побиха тръпки също като от нощния студ.

— Не очаквам никакви посетители, нито прислужници, нито Дядо Коледа, нито елфи. Това отговаря ли на всичките ти въпроси?

— Изчакай ме тук.

— Къде отиваш?

— Влизам в стаята ти.

— Тогава ще имаш нужда от мен. Сигурна съм, че заключих вратата й.

Дан понечи да спори, после спря. За разлика от хората, с които беше свикнал да работи, Карли не бе обучена на самозащита или стратегически маневри. Вероятно щеше да припадне при вида на пистолет.

Не можеше да я остави сама.

По дяволите!

— Стой на две стъпки зад мен — каза той тихо. — Не говори. Ако аз спра, и ти спираш. Ако кажа да бягаш, бягаш. Ако кажа да залегнеш, залягаш.

Устата й се отвори и затвори безмълвно.

— Нямаш въпроси? — попита той. — Ще се насладя на този момент.

Преди Карли да смени намеренията си за въпросите, Дан се обърна и тръгна по дългия коридор. Щеше да е по-бързо да пресекат замръзналия двор, но навън ярката луна щеше да ги превърне в подвижна мишена. Той пое по широката сенчеста галерия с нейните персийски килими на няколко века, масивни тъмни мебели и картини в позлатени рамки.

Карли стоеше точно на две крачки зад него и притискаше лаптопа към тялото си. Не можеше да повярва колко тихо пристъпва Дан. Нейните маратонки издаваха повече шум по ивиците голи плочки, отколкото неговите зимни обувки. Сега той се движеше по различен начин. Без припряност. Без леко накуцване. Само някаква подчертана готовност за действие, от която кожата на тила й настръхваше.

Какво ли е правел, преди да се върне у дома?

Въпросът бе мълчалив. Отговорът също — безшумната походка на хищник, който е забелязал плячката си.

Дан спря.

Тя замръзна.

Той й направи знак с ръка, който означаваше: Не мърдай!

Поне Карли се надяваше да означава това, защото нямаше да направи нито крачка към него, докато луната огряваше в сребристо половината му лице, а другата половина оставаше в тайнствена сянка.

Дан се притисна към стената, огледа се бързо зад ъгъла и направи знак на Карли отново да го последва. Тя се зачуди дали случайно или нарочно той пристъпва така, че да попада във всяка сянка в коридора. После едва не се изсмя на глас. В този мъж нямаше нищо случайно. Всичко в него бе целенасочено.

При следващия ъгъл Дан повтори спирането, притискането към стената и предпазливото надничане, преди да продължат. Докато се движеше от сянка на сянка, Карли опита да му каже, че нейната стая е следващата отдясно. Но преди да отвори уста, се сети колко лесно той бе затворил заяждащата входна врата на къщата. Очевидно познаваше къщата по-добре от нея.

Но Дан не знаеше, че тя бе изгасила лампата в стаята си.

Карли докосна ръката му. Той замръзна на място. Тя му посочи ивицата светлина изпод неравния ръб на вратата, после посочи към себе си и поклати глава.

Той кимна. Леко, но решително я бутна зад единственото налично прикритие — дълбок махагонов бюфет, очукан и олющен, който бе на възрастта на къщата. В него сега държаха стари хавлиени кърпи и парцали за почистване, а не тежки сребърни прибори и изгладени ленени чаршафи.

Дан повдигна с пръст брадичката на Карли и я поглед на, казвайки й с поглед да не мърда от мястото си. Тя кимна леко. Той прекара леко пръст по устните й — предупреждение, милувка, молба или всичко заедно. Карли бе прекалено шокирана от докосването му и осезаемата му войнственост и само кимна още веднъж. Той се отдалечи от нея с мълчалива решителност, от която я побиха тръпки.

Това й подсказа, че и той като нея бе забелязал мокрите следи от стъпки пред вратата й.

След миг той вече стоеше отстрани на вратата на спалнята й, която бе съвсем леко открехната. Той замря неподвижен и се ослуша напрегнато.

Чу единствено собственото си леко дишане и пристъпването от крак на крак, което му подсказа, че Карли се чувства неудобно свита в несигурния подслон на стария махагонов шкаф. Ръката му стисна дръжката от ковано желязо. Тъй като бе невъзможно нещо толкова старо да не издава звуци, той реши да го използва като елемент от на падението си.

Вратата се блъсна в стената достатъчно шумно, че да стресне всеки неканен посетител. Преди ехото да заглъхне, Дан влезе, наведе се ниско и се хвърли вдясно, като се оглеждаше за човешка фигура. Падна на земята и се претърколи.

Не видя никого. Въпреки това изчака, ослушвайки се. Тишина.

Адреналинът във вените му намаля и той отново започна да забелязва обикновени неща — например режещата болка в крака си. Изправи се и провери няколкото евентуални скривалища в стаята, при което откри точно това, което очакваше. Нищо опасно.

Обаче беше отвратително.

Един изкормен плъх беше оставен върху възглавницата на Карли. Кръвта бе толкова прясна, че още блестеше. Плъхът беше още топъл.

— Супер — каза тихо той. — Просто супер.

Преди да успее да махне плъха, Карли вече стоеше на вратата, а на бледото лице очите й изглеждаха още по-големи. Луничките, които не беше забелязал преди, се открояваха на носа й.

— Трябваше да не мърдаш от мястото си, помниш ли?

Тя се взираше в пихтията върху възглавницата си. Той пристъпи между нея и леглото.

— Изчакай в коридора.

Карли примигна, после се отърси от вцепенението.

— Аз ще се оправя с това.

Тя пристъпи напред, но той отново застана между нея и гнусната гледка.

— Не си го направила ти, защо трябва да го чистиш?

— Ти също не си. Защо да го чистиш?

— Свикнал съм с плъхове.

Погледът й се отмести бавно към неговия.

— Никой не трябва да свиква… с това.

— Ще се изненадаш от противното. Защо не провериш дали нещо не липсва от нещата ти.

Това не беше въпрос.

— Бива си те да даваш заповеди.

— Жалко, че теб не те бива да ги изпълняваш.

Карли му се усмихна колебливо, после издиша продължително.

— Ако наистина нямаш нищо против да се погрижиш за това — тя посочи с брадичка към леглото, — аз ще си проверя нещата.

— От дете ходя на лов с баща си. Почиствахме и ядяхме всичко, което застреляхме. Нямам нищо против да оправя тук.

— Кажи ми, че не си ял плъхове.

— Не съм ял плъхове — каза той. Поне не като дете. Когато преминаваше през интензивното обучение за оцеляване във всякакви условия, плъховете бяха най-малко отвратителното нещо, което му се случваше да яде. Щом се движи, става за ядене. Ако не се движи, го яж, преди да се е размърдало.

Тя се отправи към стария тъмен скрин, който заемаше доста място на едната стена на стаята. После спря и предпазливо погледна дълбоките чекмеджета.

— Права си — каза той. — Може да има още.

— Не, аз ще…

Той спря възраженията й, отвори едно по едно всички чекмеджета и потупа с длан копринените материи, пуловерите, дънките. Дори и да му хареса повече да пипа дантелените бикини, отколкото дънките, не го показа с нищо.

— Чисто е — съобщи той.

Тя се зае да проверява чекмеджетата, като внимаваше да не поглежда, докато той изнасяше възглавницата и плъха в коридора. Една врата се отвори и затвори, при което нахлу студен въздух. Карли ухапа бузата си отвътре и си нареди да се стегне. Повтаряше си, че пострадалият е плъхът, а не тя. По-добре беше да помисли къде Дан се е на учил да се движи толкова безшумно и бързо. И толкова опасно.

Тя потрепери, прегърна лаптопа си още по-силно и реши да се съсредоточи върху това дали нещо липсва.

След няколко минути вратата към вътрешния двор се отвори отново и Дан влезе в стаята. Студеният въздух се носеше около него като парфюм.

— Как е, откри ли нещо? — попита той.

— Нищо не липсва. Имам няколко скъпи електронни уреда — скенер, професионални фотоапарати, цветен принтер и така нататък, и те все още са си под леглото, къде то ги бях оставила.

— Значи това е било шегата на някое болно копеле, а не обир.

— Явно.

— Искаш ли да се обадиш на шерифа?

Карли погледна Дан.

— Ще има ли полза?

— Би се получил повтарящ се модел, ако това или нещо подобно се случи отново.

Тя се поколеба.

— Освен това ще даде храна на медиите. А това няма да направи щастлив сенатор Куинтрел.

— Той е голямо момче. Може да се справи.

— Ако се беше случило на теб, щеше ли да извикаш шерифа? — попита тя.

— Не.

— Защо?

— Ако е номер, няма смисъл да се хаби времето на шерифа. По тези места правоохранителните органи не са многочислени.

— Точно така.

— Ако е било заплаха — продължи Дан, — тя ще бъде отправена отново по някакъв друг начин, независимо колко доклади ще напише шерифът.

Устните й се извиха надолу.

— Е, благодаря, това със сигурност ме кара да се чувствам по-добре.

— Не се опитвам да те накарам да се чувстваш по-добре. — Зелените му очи я гледаха настойчиво. — Друг път случвало ли ти се е нещо подобно?

— Не.

— И нямаш гаджета, които да си ядосвала напоследък, ревниви любовници или сърдити клиенти?

— Не.

— Дори и онзи, който е получил предупреждение да не се доближава до теб?

— Последно чух за него, че е щастливо женен в Тексас.

— Значи си убедена, че това има нещо общо с работата ти в Таос — заключи Дан.

— Не знам в какво съм убедена.

— Тогава се убеди. Колкото и да ти плаща госпожица Уинифред, то не си струва това, което ще изживееш междувременно.