Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (66)

65

Таос

Вторник, 10 ч.

— Как върви? — попита Карли.

Дан не вдигна глава от компютрите пред себе си.

— Близо съм.

— Близо до какво? — Тя се изправи и разкърши схванатото си тяло. Двамата с Дан работеха вече от четири часа.

— До края на веригата с даренията.

— Това означава ли нещо?

— Ако означава това, което си мисля, някой е доил Сенатора с по около девет хиляди на месец от 1984-а. Всъщност с по осемнайсет хиляди. Две отделни дарения на две различни благотворителни фондации.

Карли изостави най-новите диаграми на хора, места и обстоятелства, които чертаеше. Чувстваше се като паяк, който трескаво плете паяжина.

— Защо две отделни дарения? Защо не едно? — попита тя.

Федералните закони изискват банките да съобщават за всеки превод на повече от десет хиляди долара. Похват в борбата срещу прането на пари.

Карли понечи да зададе нов въпрос.

— Пипнах го! — извика Дан доволно.

— Какво? — попита тя, забравила въпроса си.

— Две от автоматичните ежемесечни благотворителни дарения на Сенатора са били изпирани. Девет хиляди в сметките за благотворителност, но даренията така и не биват регистрирани. Сумата минус разходите за превода отива в една сметка в Аруба. Без име. Само номер. Няма начин да се проследи кой получава парите. Поне се предполага, че няма начин, макар винаги да има. Иначе никой няма да може да ги прибира от сметката в Аруба.

Тя пак отвори уста да пита нещо, но спря и изчака, докато пръстите на Дан препускаха по клавиатурата. Сега у него нямаше никакво колебание. Беше като хрътка, надушила гореща следа, беше се втурнал да настигне плячката си. Той въведе последна поредица от команди и се облегна назад, докато чакаше компютърът да даде резултата.

— Изглежда, си правил това и преди — каза тя.

— Това ми е работата, да проследявам пари от изнудвания. Благотворителните фондации са особено често използвани. Много е деликатно да се разследват организации със заявени добри намерения. Все едно да питаш майка си дали е била девствена, когато се е омъжила.

Карли разсъждаваше върху тази част от разговора, която беше важна за нея.

— Добре, намираш тези пари. Какво става после?

— Зависи какво е поискал клиентът. Обикновено има такса за намирането, някъде между двайсет до четирийсет процента от върнатото.

— Върнатото?

— Като откупа при отвличане. Изнудването е същото. Собственост, открадната по такъв начин, че собственикът няма законен начин да претендира за нея. Парите са в сметката на някой военен диктатор или на някой наркотрафикант. От този род.

— Законно ли е?

— Общо взето.

— А когато не е?

— Не е. — Дан отмести поглед от екрана, където се виждаше колко време остава до завършване на задачата.

— Това проблем ли е?

— Хм…

Той се усмихна.

— Не ти говоря за съдебно преследване, ако ме заловят, Каролина Мей.

— А за „инцидент при катерене в планината“?

— Да.

— И често ли ти се случва да се „катериш“?

— Това беше първият път, откакто престанах да работя за федералните. Някой друг трябваше да осъществи физическия контакт, но бебето й се роди един месец по-рано и се наложи да я заместя.

Карли отвори уста. Затвори я.

— Това често ли се случва?

— Преждевременното раждане ли?

— Заместването.

— Не.

— Слава богу!

Дан я дръпна да седне в него.

— Това означава ли, че няма да избягаш с писъци, защото не работя от девет до пет?

Тя прекара пръсти през гъстата му тъмна коса.

— Приличам ли на жена, която бяга с писъци?

Компютърът му издаде звуков сигнал, че е завършил търсенето.

И двамата погледнаха екрана.

— Кой е този Педро Морено, който има повече от два милиона в тайна сметка в Аруба? — попита Карли.

— Пийт Мур. Впрочем това е истинското му име. Избрал е английския вариант, за да улесни живота си.

— Девет хиляди на месец? — попита Карли.

— Два превода по девет хиляди всеки.

— Това не са заплатите им, нали, на Пийт и Мелиса?

— Според ведомостта на ранчото Пийт е получавал по три хиляди на месец. Мелиса — с около хиляда по-малко.

— Откъде знаеш това?

Дан сви рамене.

— По някакъв начин съдържанието на компютъра в ранчото се е озовало на моя хард диск, но ти никога не си ме чувала да казвам това.

— Плашиш ме.

— Всъщност всеки хлапак, който разбира от компютри, би могъл да хакне компютъра на ранчото. Интересното е, че поне още една благотворителна организация е правела „дарения“ в същата сметка. Минус три процента, разбира се.

— Три процента?

— Таксата за превода — обясни Дан. — Щом сумата стигне към горния край на шестцифрените числа, таксата започва да намалява. Когато стане милиард, таксата за превод е вече един процент или дори по-малко.

Тя направи изчислението наум и го изгледа слисано.

— Това са десет милиона долара само за електронното прехвърляне на парите от едно място на друго. Малко солено, не мислиш ли?

— Не, ако имаш един милиард мръсни долара и искаш да получиш чисти деветстотин и деветдесет милиона. Чисти пари, и то в брой, върху които с радост ще платиш данъци и ще инвестираш в законни предприятия, защото иначе ще трябва да ги криеш всичките. Във всеки един момент има милиарди долари мръсни пари, които обикалят по света и всеки банков превод отхапва по малко парче от пая.

— Заболя ме главата.

— Помисли какво е знаел Пийт Мур за Сенатора или губернатора, или и за двамата, което е струвало осемнайсет хиляди на месец, за да си държи устата затворена.

— И за губернатора ли?

— Според документите Джош е имал пълномощно от Сенатора през последните четири години. Освен ако губернаторът не е оставил Пийт да се занимава с всичко постарому, той трябва да е знаел, че по двеста хиляди долара годишно отиват в разни благотворителни организации, които са толкова съмнителни, че Сенатора дори не е използвал даренията, за да си намали данъците.

— Сигурен ли си?

— Искаш ли да видиш данъчните декларации? — пръстите на Дан увиснаха над клавиатурата.

— Не, не искам дори да знам, че ги имаш.

— Какво имам?

— Ха-ха! Много смешно. — Тя пак нави кичур коса около пръста си. — Значи се върнахме там, откъдето започнахме. Нещо, което е засягало и бащата, и сина.

— Поне знаем, че някой е имал основателна причина да убие Пийт и Мелиса. Жертвите обикновено никак не харесват изнудвачите си.

— Но защо да ги убива сега? — попита Карли. — Защо не преди години, след като Джош е имал пълномощно? Трябва да е знаел за изнудването или поне да се е досещал, че има нещо гнило в Дания.

— Да имаш пълномощно, не е същото като да го използваш. Може да не се е интересувал от разходите на Сенатора. В края на краищата това са били парите на стареца — каза Дан. — Успя ли да отхвърлиш някои от потенциалните синове, които може да са заели мястото на истинския Джош във Виетнам?

— Звучи много странно, като го казваш. Човек трябва само да погледне Джош, за да разбере, че е син на Сенатора.

— Да, но кой точно син?

— Жалко, че Мелиса е мъртва. Щях да я попитам — каза Карли тихо.

— Това ме подсеща нещо — каза Дан.

— Какво?

— По някакъв начин една кутия, пълна със семейни спомени на Мелиса, се е озовала на моя хард диск.

— Не чувам нито дума от това, което казваш. Разпечатай ми го.

Дан се усмихна, включи принтера, провери дали има хартия и се зае за работа. Когато компютърът изплю първия лист, Карли го грабна нетърпеливо.

— И от двете страни — каза Дан.

— Какво?

— Печатам ги във вида, в който ги намерих. На много от нещата имаше писано и на гърба.

Карли кимна и започна да чете, докато принтерът печаташе лист след лист със зашеметяваща скорост.

Дан пусна последния файл и се обърна към нея.

— Какво държиш?

— Писмо. Почеркът е… вече свиквам да го разчитам.

— От кога е?

— Ноември, 1985-а. — Тя обърна листа от другата страна и погледна подписа. — Бети Шафър.

Той мислено свърза точките в генеалогическата графика.

— Дъщерята на Сюзан Мълинс от съпруга й Дъг Смит. Бети трябва да е наближавала четирийсетте, когато е писала това. Чакай, 1985-а не беше ли годината, в която се е самоубила?

Карли не отговори. Съсредоточено се опитваше да разчете хаотичния неравен почерк.

Дан отиде при компютъра й, провери файловете със старите статии от вестника и откри кратко съобщение при некролозите. „Бети Шафър, по баща Смит, дъщеря на Сюзан Смит, по баща Мълинс, почина на Бъдни вечер 1985-а. Наскоро разведена със съпруга си“. Четейки между редовете, Дан си представи как Бети е прекарала семейния празник с много пиене, хапчета и самосъжаление. Или е сбъркала дозата, или е решила да се спаси от живота си. Така или иначе беше умряла. Единствена жива роднина — Мелиса Мур, по баща Шафър. Към момента на смъртта си Бети живеела от социални помощи в една стая в западналата част на града. Не се споменаваше за религиозна служба.

— Това предсмъртното й писмо ли е? — попита Дан.

— Не. Бети се хвали на дъщеря си за новия „източник“, който има. Петнайсет хиляди долара. И има още, много повече. Бети изпраща на Мелиса ключа да го пази.

Дан повдигна вежди. Той беше фотографирал документите, но не беше опитал да ги прочете. Бързаше прекалено много да се махне от апартамента на семейство Мур, преди Карли да открие, че той се намира където не му е мястото.

— Толкова назад ли са започнали плащанията за изнудването? — попита Карли.

— Не съвсем. Първото — поне в тази сметка — е от 1986-а. Тя е умряла през 1985-а. Няколко дни след като е захапала „източника“ на петнайсетте бона.

— И ти ли си мислиш същото като мен?

— Изнудването е опасна игра. Обзалагам се, че са й помогнали да се самоубие. Ще оставя на някой друг да провери къде се е намирал Джош по това време.

Карли взе следващия лист.

Дан се пресегна край нея, взе долната половина от разпечатките и започна да чете. Когато свърши, размени листите си е Карли.

Освен възклицанията на Карли от време на време и двамата мълчаха.

Дан не беше шокиран. Беше изучавал човешката низост дълго време. Без да каже нищо, започна да подрежда снимките и документите в груб хронологичен ред.

— Аз… — Карли се прокашля. — Аз ли съм луда или в тези документи има някаква грозна логика.

— Не си луда.

— Вече никога няма да питам как става така, че животът на хората се проваля. — Тя поклати глава.

— В началото никой не възнамерява да свърши по този начин.

— Само парчета от пъзел, нали така.

— Точно така. Да започнем с парчето, наречено Сюзан Мълинс — каза Дан спокойно. Той взе едно от писмата, което и двамата бяха прочели, но не го погледна. — През 1941-а Сюзан ражда Рандал Мълинс, викали му Ранди, копелето на Сенатора. Сенатора я чука, защото мислел, че е пълнолетна. Тя не е. Той я изоставя, когато научава това, но й дава пари за наркотици, за да не се интересува тя какво става.

— Прекрасен човек.

— Направо благородник. Шест години по-късно тя се омъжва. Мъжът й е пияница и я бие. Тя остава с него. Синът й от Сенатора започва да бяга от дома си, когато е на седем, и обикновено се крие при Ангъс Снийд. — Дан замълча за момент намръщен. — Някак си, от начина, по който Джим Снийд говореше за миналото, винаги съм смятал, че Ранди му е братовчед.

— При толкова смесване на гените по тези места, може и да му е бил братовчед. Чакай малко, нека ти опресня паметта. — Карли прелисти тетрадката, в която си водеше записки, и намери написаното за Рандал Мълинс. — Ранди израснал див, бягал от училище и имал досие на малолетен престъпник, ходел на лов, слагал капани, бракониерствал, напивал се, биел се по баровете, записал се да служи във Виетнам, бил смел войник, получил няколко медала, убит при засада през 1968-а.

— Същата година, в която Джош Куинтрел е бил ранен — каза Дан.

— Да. Продължи ти.

Дан погледна листа, който държеше.

— Датата е от 1968-а. Написаното е хаотично — очевидно Сюзан е била надрусана, когато го е писала, — но същественото е, че била убедена, че е видяла сина си Ранди в Таос.

— След като е загинал?

— Да. Когато тя отишла при него, погледнала го в очите и започнала да плаче от радост, а той й казал, че се е объркала. Това я извадило от релси. Сякаш можело тя да не познае сина си. Започнала да крещи, а той само поклатил глава, казал, че съжалява за загубата й, и си тръгнал. Това направо я побъркало.

— Разбираемо. И — добави Карли — много е вероятно тя да е споделила това странно преживяване с добрата си приятелка и колежка проститутка Лиза Куинтрел, която очевидно споменала нещо за това на дъщеря си, твоята майка.

— Възможно е, но не можем да го докажем категорично.

— Знам. Просто поредната нишка в паяжината от косвени доказателства.

Дан се усмихна.

— Добре се справяш с изтъкаването на мрежата. Сега да се върнем и да проверим географията, за да се уверим, че никой не е бил извън града, когато смятаме, че е бил в града, и обратно.

— Ясно. Значи ли това, че теорията ми е достоверна?

— Не, но изтъкаването на мрежата от предположения ти е приятно също колкото на мен, макар рационално погледнато, и двамата да знаем, че има голяма вероятност една наркоманка и пияница да сбърка един синеок син на Сенатора с друг синеок син на Сенатора, който не се е появявал много-много, откакто е станал на седем.

— И за това се сетих. Сега вече съм разтревожена. — Тя му се усмихна. — Докато си мисля за това като игра, ми е забавно. Когато си помисля, че е истина…

— Не мисли така — каза Дан незабавно. — В момента е игра. Ако стигнем до момент, когато трябва да се обърнем към закона, тогава няма да бъде игра. Засега не сме стигнали дотам. Може и никога да не стигнем.

— Игра. Добре. — Тя въведе датата на писмото в списъка, който си водеше. За същата година имаше и други записки. — Това е станало в годината, когато Лиза е умряла. И Сюзан.

— На самото писмо няма ли дата? — попита Дан и се наведе напред.

— Не, само предположение, че е написала писмото в същата година, когато Джош се е върнал от Виетнам, където нейният син е загинал. Може би в самото писмо има вътрешни доказателства. — Карли се намръщи и зачете разкривените и разтегнати линии.

— Нещо?

— Не. Чакай. Споменава, че на другия ден, след като го срещнала, му направила снимка.

Дан бързо запрехвърля материалите от кутията на Мелиса.

— Бебешки снимки, детски, момчета пред различни животни — доста симпатична сбирка между другото, — стандартни армейски снимки и една снимка в града на мъж, който пуска монети в паркинг метър.

Карли извади лупа от джоба си и огледа изображението.

— Същата брадичка.

— Какво?

— Същата брадичка като на Джош. Същата брадичка като щастливо момче, застанало до приятеля си. Ще ми трябват още снимки, за да бъда сигурна — годишници от училище и така нататък, но на мен ми изглежда като Джош на младини.

Дан обърна листа и погледна отзад.

— 3 август 1968-а.

Карли преглътна. Трудно.

— Тя е умряла два дни по-късно, Дан. Както и Лиза.

— Другата проститутка. Двойни щети, без съмнение. — Гласът му прозвуча равно, но погледът му беше мрачен.

— Какво значи това? — попита тя.

— Това е военен термин за различни неща, които застават между теб и твоята мишена.

Карли примигна.

— Неща като хора?

— Случва се. — Той присви очи. Моделът започваше да се изяснява и беше по-грозен от повечето, които беше виждал. — Къде е статията за тройния убиец?

Карли безмълвно отвори статията в компютъра си и обърна екрана към него.

— Превъртял хипар, а? — каза Дан, докато четеше отново. — Кълца курви в името на Бог. Чудя се дали трите са били убити заедно, или той ги е убил на различни места и после ги е довлякъл на едно.

— Има ли значение?

— Представи си, че ти си измамникът. Представи си, че са те разпознали. Ти убиваш свидетеля и всички, на които свидетелят може да е казал. Но не искаш да изглежда планирано, защото това може да направи ченгетата подозрителни, така че наръгваш още някого и го пъхваш в общия кюп.

Карли рязко си пое дъх.

— После намираш един едър хипар, който е прекалено надрусан, за да забележи какво става, пъхаш му малко ангелски прашец под езика, търкулваш го при труповете, подаваш му окървавения нож и изчезваш. — Дан говореше така спокойно, сякаш четеше разписанието на автобусите. — Когато наркотикът подейства и бедният нещастник се втурне в нощта с ножа в ръка, той ще е отишъл твърде далече, за да действа рационално.

Ченгетата се опитват да му сложат белезници, той започва да се съпротивлява, ченгетата му нанизват няколко куршума и всичко свършва. Много лошо, много тъжно, ама стават такива неща. Случаят е приключен.

— Това вече не ми прилича на игра — Карли потърка настръхналите си ръце. — Говорим за човек, който е убил собствената си майка.

Тя погледна спокойните зелени очи на Дан и разбра, че той иска тя да бъде на някое безопасно място. А тя искаше той да бъде с нея.

— Ще тръгнеш ли с мен и да оставиш това на ченгетата?

— Нямаме никакви доказателства, които да накарат ченгетата да се заемат с губернатора на Ню Мексико и кандидат за президент. Всички — всички, — които могат да докажат нещо, са много удобно мъртви.

— Освен Джош Куинтрел. Или Ранди. Или който и да е той.

— Някак не си представям как той прави самопризнания — каза Дан.

— Значи ще останеш, докато не разполагаме с нещо, което да накара ченгетата да се заслушат?

Дан кимна.

— Аз също. — Тя пак потърка ръцете си. — Това не ми харесва, но не мога просто да избягам малодушно и да оставя един убиец да си живее доволно и щастливо. Особено човек, който се кандидатира за президент.

Дан я придърпа към себе си и допря бузата си до косата й.

— Това е едно от нещата, заради които те обичам, Каролина Мей, въпреки че от време на време ме побъркваш. Ти не очакваш някой със значка и пистолет да свърши цялата работа по опитомяването на зверовете сред хората.

— Това е едно от нещата, заради които и аз те обичам, макар че и ти ме побъркваш от време на време. — С инцидентите при катерене например. — Е, какво ни трябва, за да привлечем вниманието на ченгетата?

— Доказателство за подменената самоличност, което да може да издържи в съда.

— Митохондриалната ДНК. Затова Уинифред е насъскала Дикстра срещу губернатора, за да го принуди да си направи изследването.

— Уинифред не е живяла в ранчото, нито дори е гостувала често, преди Силвия да получи „удара“ си. Откъде може да е знаела, че племенникът й не е напълно неин племенник?

Карли се намръщи.

— Защо иначе ще мрази губернатора толкова много? Защо иначе ще се държи сякаш родът Кастийо-Куинтрел свършва със Силвия? Защо иначе ще пречи, вместо да помага на семейната генеалогическа история на Кастийо?

— Съгласен съм, но не виждам как можем да го докажем сега. Ако Уинифред е можела да го докаже по-рано, е щяла да го направи. Това е важното. Доказателството. Което ще бъде признато в съда.

— Тя не знаеше за ДНК тестовете, преди да се запознае с мен — каза Карли потиснато.

— Не се вини. Ти си единствената невинна наоколо.

Дан се пресегна покрай нея, за да вземе още листове от сбирката със спомените на Мелиса. Карли въздъхна и взе други листове. Докато и двамата ги четяха, огънят припукваше в тишината. Когато свършиха, тя се облегна на гърдите му.

— Мисля, че обобщенията са повече по твоята част, от колкото по моята.

— Бети Смит умира малко след като прави опит за изнудване, който може да е успял, а може и да не е успял — каза Дан. — Смъртта й е регистрирана като самоубийство. Тя предава материала на изнудването на дъщеря си, Мелиса, която наскоро се е омъжила за счетоводител, който знае как да организира пране на пари, така че изнудването да не може да се свърже с тях. Те скубят Сенатора в продължение на почти двайсет години с по около двеста хиляди годишно.

— Чудесен пенсионен фонд.

— Ако ги инвестираш разумно — каза Дан сухо. — Интересното е, че ако това е доказателството за „подмяната“, с което Мелиса е разполагала, то е нямало да издържи в съда. Обаче Сенатора ги е плащал.

— Защото не искал самоличността на Джош да се поставя под въпрос.

— Ами военното досие? — попита Карли.

— Ако бях на мястото на Сенатора, щях да изискам всички военни досиета на храбрите войници от окръг Таос, щях да разменя някои съществени неща — зъболекарските картони, кръвните изследвания и отпечатъците от пръсти и щях да построя паметник на загиналите войници.

— Възможно ли е Сенатора да е направил това и никой да не е забелязал?

— Разбира се, стига никой да не се е заглеждал кой знае колко в досиетата. А и защо да го правят? Хората виждат това, което очакват да видят. Никой не е очаквал синът на Сенатора да бъде някой друг, а не този, който той казва, че е.

— Истински бащичко.

Дан се усмихна мрачно.

— Да. Нищо чудно, че мама беше прекалено изплашена от миналото, за да говори за него.

— Мислиш ли, че тя знае?

— Аз… — Той рязко млъкна и извади звънящия и вибриращ мобилен телефон от джоба си. Обаждаха се от „Джийндайн“. — Дюран на телефона — каза той. — Какво ще ми кажеш?

— Имаш ли лист и химикалка — започна Черил, — или ще се довериш на паметта си?

— И двете.

— Всички жени имат една и съща ДНК с много малка вариация при четвъртата жена. Което е напълно нормално. Нищо не остава едно и също завинаги. А в случая пуснах всички възможни тестове. Шансът тези жени да не са от една линия на ДНК е пренебрежимо малък. Вероятно представляват група от три или четири поколения.

— Преведи го на английски, ако обичаш — помоли Дан, докато бързо пишеше в един бележник.

— Една и съща баба или прабаба. Що се отнася до ДНК, може да са и сестри. Но когато се изследва и у-ДНК, се оказва, че има две сестри и две дъщери.

Дан пишеше бързо.

— Мъжката проба, която ми изпрати, има абсолютно същата у-ДНК като две от женските проби. Следователно те са негови дъщери.

Дан присви очи. Това не беше неочаквано, но не беше приятно. Сенатора наистина имаше дете от дъщеря си и това дете беше майката на Дан.

— Разбрах — каза Дан. — Втората мъжка проба готова ли е вече?

— Току-що излязоха резултатите.

Пулсът му се ускори.

— И?

— Категорично съвпадение на ДНК по майчина линия и на у-ДНК от страна на бащата.

Дан не можеше да повярва на чутото.

— Какво? Сигурна ли си?

— Това ми е работата, сладур. Сигурна съм. А като се има предвид калибърът на замесените хора, наистина съм сигурна.

— По дяволите! — Той уморено разтри очите си. — Изпрати ми по имейла резултатите от всички проби.

— Може ли първо да изпия едно кафе? Работих четиринайсет часа без почивка.

— Разбира се — каза Дан. — Благодаря.

Отсреща никой не го слушаше. Черил беше затворила.

— Не изглеждаш щастлив — каза Карли.

— Не съм. Един булдозер току-що смачка красиво построената ни схема и я разкъса на парчета.

— Какво?

— Джош Куинтрел е син на Силвия.