Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (23)

22

Таос

Вторник, късно следобед

Лусия чу бръмченето на големия форд „Експедишън“ на мъжа си, затръшването на вратите му и отварянето на входната врата на къщата. Армандо я извика на испански.

— Говори на английски, сърце мое — каза тя, като изтича от кухнята да го посрещне. — Иначе децата ще изостават в училище и ти ще трябва да продължиш да наемаш англичани за свои адвокати и счетоводители.

Армандо се засмя, прегърна Лусия и я вдигна във въздуха, наслаждавайки се на допира на слабото й топло тяло. Въпреки че бяха на различни мнения за кариерата му, двамата истински се обичаха. Той беше имал много жени и щеше да има още много. Но само Лусия бе негова съпруга и майка на децата му.

Един от телохранителите на Армандо се появи на входната врата. Беше слаб, облечен в черно и носеше тънко черно куфарче. Армандо мълчаливо му направи знак да влезе.

— Ела с мен — каза Армандо на жена си.

Озадачена, Лусия последва съпруга си навън при голямата черна кола, паркирана в предния двор, на няколко метра от входната врата на къщата.

— Не мога да оставя децата сами.

— Оттук ще ги чуваш.

С друг мълчалив знак от Армандо телохранителят отвори куфарчето си, извади ръчен електронен детектор и се залови за работа.

Армандо затвори входната врата и се обърна към Лусия.

— Снощи си имала посетители. Беше ли при тях през цялото време?

— Направих им кафе. Ходих до спалнята да взема едни снимки.

Той изсъска през зъби.

Лусия потрепери не само от студа навън и зачака Армандо да каже нещо. Той само разтърка дланите си, за да ги стопли, и продължи да стои с изражението на човек, който чака нещо.

След няколко минути бодигардът излезе от къщата.

— Чисто е — съобщи той.

Армандо кимна и отведе жена си обратно на топло в къщата.

— Как са децата? — попита той, като затвори вратата зад себе си.

Лусия се насили да се държи, сякаш всичко е нормално, защото за Армандо наистина беше така.

— На първо място по успех са в своите класове, въпреки ужасния грип, който са пипнали — каза тя. — Брат ти и баща ти ще бъдат много доволни. — Тя погледна бледокафявите очи на съпруга си и гъстите му черни къдрици, в които вече се прокрадваха сивкави нишки. Беше си избрал брутален живот. Това се виждаше в дълбоките бръчки по лицето му. — Гладен ли си?

— За твоите гозби — винаги — отговори той без замисляне въпреки махмурлука, заради който чувстваше главата си като футболна топка в мач от световното първенство.

Мобилният му телефон иззвъня. Армандо го извади от задния си джоб, видя номера, от който го търсеха, и изпъди жена си в кухнята. Когато тя вече не можеше да го чуе, отговори на обаждането.

— Добре. — Той слуша известно време, после започна да отговаря на испански и се замисли за децата в задната стая. За тях английският все още беше втори език, който често ги затрудняваше. Точно сега беше по-безопасно да говори на английски, вместо на испански. — Слушай ме, Чуи — каза той тихо. — Ще преминеш границата на обичайното място по обичайното време. Всичко си е на мястото. Мано е в къщата в Лас Трампас. Когато той одобри товара, парите ще бъдат преведени в Аруба. Твоят шеф ще научи, щом това стане. Ясно?

Чуи разбра всичко.

Армандо натисна бутона за край на разговора.

Телефонът му веднага иззвъня отново.

Той погледна откъде го търсят, изруга тихо и отклони повикването. Мобилният телефон му беше полезен за бизнеса, но беше по-досаден от ревнива съпруга. Включи го на вибрация и го пъхна в задния си джоб. След като беше говорил с Чуи, вече нямаше нищо спешно, за което да се тревожи до довечера, когато товарът щеше да пристигне.

Отиде да види децата и прегърна и своите, и племенниците си с еднаква топлота. Те всичките бяха бледи, уморени и раздразнителни. Провери температурата им по старомодния начин, допирайки буза до техните. Пошегува се, изтръгна няколко усмивки, после опъна одеялата им и позволи на всяко от децата да открие шоколадите и бонбоните, които беше скрил по джобовете си.

Лусия стоеше на вратата и ги наблюдаваше усмихната, въпреки страха, който изпитваше при всяко завръщане на Армандо. Бяха минали години, откакто контрабандният бизнес на Сандовал беше свързан с насилие, но Лусия никога нямаше да забрави гледката как братовчедът на Армандо, който му беше и най-добрият приятел, падна окървавен на пода в къщата им и умря с шестнайсет рани от куршуми в тялото. Чудото беше, че никое от децата не бе улучено от градушката от куршуми, които се сипеха откъм предния двор.

След този случай Лусия се премести в отделна къща и си намери работа, за да издържа себе си и малкото си дете. И до ден-днешен звуците от стрелба караха стомаха й да се преобръща. Тя не можеше да накара Армандо да смени работата си, не искаше да се разведе с него и се страхуваше, че някой ден ще го убият в къщата й, пред ужасените очи на собствените му деца.

Армандо целуна и погъделичка най-малкото дете, момиченце, което имаше очите на баща си и красивата блестяща кожа на майка си. После се изправи, протегна се уморено и си каза, че трябва да намали количествата на домашната ракия и кокаина. Преди двайсет години с лекота се справяше с махмурлуците, но сега го измъчваха по цял ден. Сега би трябвало да спи в луксозния си апартамент в Таос и да се приготвя за опасния момент, когато щеше да пристигне хероинът, за да бъде разпределен и опакован на по-малки количества за дистрибуторите.

Но първо трябваше да разбере какво е правил Дан Дюран в къщата на жена му в понеделник вечерта.

Той последва Лусия в кухнята, видя, че го чакат ледена бира и гореща супа, и мислено се помоли стомахът му да се справи със задачата си. Седна и изяде предпазливо няколко хапки, после продължи по-бързо. Дори бирата имаше хубав вкус. Може би му липсваше храната, а не младостта. Когато изпразни купичката със супата, се зае с яхнията. Ядеше така, както правеше всичко — бързо и безцеремонно.

— Искаш ли още? — попита Лусия.

Той поклати глава.

Тя седна до него е чаша кафе за себе си и му се усмихна.

Армандо не обърна внимание на телефона, който вибрираше в джоба му.

— Кой е идвал тук снощи?

— Дан Дюран и госпожица Мей.

— Историчката на старата лечителка ли?

Лусия кимна, без изобщо да се изненада, че мъжът й знае коя е Карли и че е била в къщата. Бизнесът на Армандо изискваше непознатите да се проверяват незабавно и семейството да се държи под око.

Армандо допи бирата си и изтри небрежно устата си с ръка, преди да се усети. Веднага грабна сгънатата салфетка до чинията си и избърса ръката и устните си. Някога се дразнеше от опитите на Лусия да подобри маниерите и английския му. Сега знаеше, че е била права. Ако искаше децата му да живеят по-добър живот, без насилие, те трябваше да бъдат възпитавани да се вписват в една култура, която беше по-всеобхватна от простия мексикански начин на живот.

— Какво искаше Дюран? — попита Армандо.

— Той не искаше нищо, Карли задаваше всички въпроси — обясни Лусия.

Лицето на Армандо се напрегна.

— За мен ли?

— Не, не, не! — увери го Лусия веднага. — За миналото, когато Сенатора беше млад, а Силвия още се смееше и танцуваше със съпруга си. За ежегодното барбекю и за бебетата.

Армандо не беше убеден.

— А Дюран, той какво пита?

— Нищо. Той едва не заспа на дивана. Просто правеше компания на красивата дама, нищо повече.

Армандо изсумтя.

— И какво искаха да знаят за Сенатора?

— Чуй ме. — Лусия се наведе напред и докосна лицето на съпруга си, за да го накара да я слуша внимателно. Не искаше никакви неприятности за Дан и Карли, която правеше само това, което госпожица Уинифред я караше. — Не съм говорила за нищо по-скорошно от Лиза. — Както винаги Лусия се прекръсти, когато спомена блудната дъщеря на Сенатора.

— Какво друго ти каза Дюран? Помисли добре, жено.

Тя стисна дланите си една в друга и се опита да не се разпищи заради кръвожадния бизнес, който караше мъжа й да не се доверява на никого, дори на жена си.

— Мисля, че… да, попита ме къде е жената на Едуардо.

— Защо?

— Защото аз отглеждам децата му.

— Той откъде знае?

— Всички в селото знаят, а майка му ги учи в училището. Това не е тайна.

Армандо присви очи. Беше вярно, но не беше единственото възможно обяснение.

— Ти какво му каза?

— Това, което ти ми каза да обяснявам, когато някой ме пита. Че тя е в Мексико с момичетата.

— А той какво каза, като чу това?

— Нищо.

— Не е задавал повече въпроси?

— Не — отговори Лусия уверено.

Армандо забарабани с пръсти по изтърканата дървена маса.

— За какво друго говори той?

— Нищо. Аз говорих с Карли и после те си тръгнаха.

Лусия не възнамеряваше да споменава за парите, които Дан й беше дал. Армандо щеше да побеснее, ако разбереше, че тя взима пари от госпожица Уинифред, при положение че не приемаше пари от собствения си съпруг.

Но тя не можеше да приеме пари от него. Всеки долар, който той изкарваше, беше пропит с кръв. Лусия не можеше да промени съпруга си или бизнеса му, но можеше да отказва да ползва плодовете на този бизнес.

Армандо се отпусна.

— Добре.

Телефонът пак завибрира в джоба му. Той го извади, погледна номера и разбра, че трябва да тръгва.

Обърна се към жена си.

— Обаждай ми се всеки път, когато Дюран е бил близо до теб, до колата ти или до къщата. — Армандо стисна брадичката й с пръсти. — Говоря сериозно, Лусия. Абсолютно всеки път.

Тя не оспори.

— Ще ти се обаждам. Но какво би могъл да направи той? Още се лекува след инцидента в планината.

Усмивката на Армандо напомни на Лусия за всичко, което тя мразеше в бизнеса с наркотиците.

— Инцидент в планината? — разсмя се той.

Още се смееше, когато се качи в колата си и затръшна вратата след себе си.

Лусия стоеше на прага и трепереше. Беше разбрала, че Армандо има нещо общо е раняването на Дан.