Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (60)

59

Таос

Събота следобед

Пакетът от лабораторията чакаше пред вратата на Дан. Карли го вдигна и го задържа, докато Дан отключваше вратата, а после я заключи зад тях и пренастрои алармената инсталация.

— Хайде — подкани го тя. — Изплюй камъчето.

— Кое?

— Това, което те кара да изглеждаш така, сякаш искаш да удариш нещо.

— Просто се упреквам, че съм такъв идиот.

— Имаш ли конкретна причина?

— Да. Колкото и пъти да са ми натривали носа, аз все се държа сякаш съм във ваканция.

— Стреляха по теб, хвърлиха тухла през прозореца на дневната ти, дрогираха те така, че си изповръща и червата, два пъти се наложи да вадиш оръжието си с намерение да стреляш по някого. Кое от тези неща се определя като ваканция?

Дан щеше да се усмихне, ако не беше толкова отвратен от себе си.

— Работата ми е да събирам и анализирам информация и да правя адски точни изводи, но засега не съм постигнал почти нищо. Сигурно защото съм твърде близо до проблема.

— Не съм сигурна, че ми харесва да ме наричат проблем.

— Не си само ти, скъпа. Цялата тази каша с Куинтрелови. Мама знае много повече, отколкото ми казва.

— Мислиш ли, че и баща ти го знае?

Карли остави пакета на земята, за да изтупа снега от палтото си, преди да го закачи край вратата. После събу ботушите си и тръгна през стаята, обута в дебели вълнени чорапи. Дан направи същото.

— Даже и да знае нещо, татко никога не го е признавал. Според мен по-скоро не знае — допълни Дан. — Той никога не би притиснал мама толкова, че да я накара да говори.

— Кой, освен майка ти може да знае? — попита Карли.

— Там е работата. Майка й е мъртва. Не знам кой е баща й и тя твърди, че също не знае. — Дан сви рамене. — Сенатора може и да е знаел, но сега вече не може да ни помогне.

— Нито пък Силвия или Уинифред.

— Джим Снийд — каза Дан.

— Кой?

— Ловецът. Семейството му е в ранчото от край време.

— Също и семейството на Мелиса — изтъкна Карли. — Но тя отказва да говори за това. Ами Сандовал?

— Те биха казали нещо само ако нямат друг избор — каза Дан. — Навярно Джим е най-добрият вариант.

— Той няма ли брат?

— Блейн. Ако не е прекалено пиян или надрусан, може и да говори с мен. А може и да откаже. Пуснат е под гаранция и е доста наплашен.

— Супер.

Дан сви рамене и започна да трупа цепеници в огнището.

— Добре дошла в селска Америка. Хората, които смятат, че престъпленията стават само в големите градове, никога не са живели някъде другаде. Хората са хора, където и да са родени.

Дан запали една клечка. Изви се пушек, после малки пламъчета захапаха ароматно ухаещото дърво. Скоро в малкото огнище затанцуваха светлини.

— Иска ми се — каза Карли — Уинифред да е жива и да ни даде разрешение да вземем тъканна проба от Сенатора. И от баба ти.

— Защо?

— Мислех си за Силвия и за това как се е побъркала и е нападнала Сенатора. Защо е избухнала така изведнъж? Отдавна е знаела какъв е женкар. Имало ли е някакъв скандал, местен или по-голям, който да ги е засегнал?

— Било е през 1967-а, нали? — попита Дан.

Той мислено запрелиства страниците на историята на Куинтрел, която бе съставил като момче.

— Това е периодът на хипитата, на войната във Виетнам, нищо друго. Не е имало шумни разводи. Никакви неудобни истории с размяна на съпруги или чукане с градинаря. Не е имало избори или скандали с пране на пари.

— Това не ми помага особено. Опитвам се да се поставя на мястото на Силвия, как щях да се чувствам, ако бях омъжена за най-големия женкар след Дон Жуан. Какво би ме накарало да превъртя?

Дан се засмя.

— Какво? — попита тя.

— Ако ти беше омъжена за Сенатора, още след първо то му кръшване той щеше да се събуди с две топки по-малко.

Карли го погледна изненадана.

— Защо мислиш така?

— Ако човек е толкова страстен, колкото си ти в леглото, има силен характер. — Той се изправи и тръгна към нея. — Това ми харесва в теб, Каролина Мей. Безличните жени ме карат да бягам към най-близкия изход.

— И не се тревожиш за… топките си?

— Скъпа, можеш да си играеш с тях колкото си искаш.

— Ще го запомня — засмя се тя и се надигна на пръсти, за да го целуне, после се дръпна назад. — Пак ме разсейваш.

Дан искаше да продължи да я разсейва, но вместо това пъхна ръце в джобовете си. Време беше — крайно време беше — той да прекрати ваканцията си и да започне да използва мозъка си. Но като стоеше достатъчно близо до Карли, за да вдишва уханието на косата й, мозъчните му процеси никак не се забързваха. По-скоро се забързваше пулсът му.

— Добре — каза той. — Силвия е била свикнала с изневерите. Какво означава това?

Карли имаше някои идеи по въпроса. Но от повечето от тях я присвиваше стомахът.

— Имала ли е близка приятелка? Някоя, която да е предала доверието й и да е спала със Сенатора?

— Това е интересно предположение. Но тогава Силвия е щяла да се нахвърли и на приятелката си, не само на Сенатора. Яростта й щеше да бъде поделена петдесет на петдесет.

— Петдесет на петдесет?

— Да. На кого да се нахвърлиш, на съпруга или на любовницата?

Карли се поколеба за момент, после премина на следващата възможност.

— Добре. Ами изнасилване? Ако открия, че мъжът ми е изнасилил някоя жена, не знам какво бих направила. Със сигурност бих опитала да го цапардосам с железния тиган.

Дан претегли тази идея и кимна.

— Добра идея. Мелиса може да знае нещо. Тя беше тази, която отхвърли приказките на Уинифред за изнасилване.

— Дори и да знае, засега не е особено навита да говори.

— И ние не сме я притискали особено — каза той.

— Сега как да я притиснем?

— Мелиса може сама да избере — да говори с нас и ние да не кажем за това на губернатора или да не говори с нас и ние да му кажем, че вече е говорила с нас.

Карли повдигна веждите си.

— Напомни ми никога да не заставам между теб и нещо, което искаш. — Тя си пое дълбоко дъх. — Уинифред каза, че Силвия се опитала да убие Сенатора, нали така?

— Да.

— Добре. — Тя отново си пое дъх. — Единственото, за което се сещам, че може да ме накара да искам да убия съпруга си, е да открия, че прави секс с дъщеря ни.

Дан подсвирна беззвучно.

— И аз не бих понесъл такова нещо.

— Това също ще обясни защо майка ти мрази Сенатора толкова много. Може да е плод на кръвосмешение.

Дан не хареса това. Със сигурност не искаше да го повярва. Но това обясняваше много.

— Баба ми не е била светица, но защо ще казва нещо такова на дъщеря си, особено ако е истина?

— Защо да не й каже? Била е психически нестабилна, вземала е наркотици и е мразела живота и целия свят, защото баща й е бил похотлив като козел и без никакъв морал.

Дан се загледа в огъня, подреждайки и пренареждайки възможностите в светлината на казаното от Карли. Не му хареса моделът, който се оформи, но бе прекалено умен, за да го пренебрегне.

Карли отиде при компютъра си, включи го и пусна търсене за Елизабет Куинтрел, известна като Лиза.

Първо излязоха снимките. Малката Лиза на коляното на Сенатора. Лиза върху пони. Лиза с купа от състезание по езда и до нея гордият й баща.

— Ръката му е на прасеца й, а в очите му грее похот — каза Дан иззад Карли.

— Тя е на не повече от тринайсет на тази снимка.

— Ако може да се вярва на клюките, точно на тази възраст е започнала да става необуздана. Наркотици, пиене.

— Това е и последният път, когато Сенатора и дъщеря му са заедно на снимка — промълви Карли. — После са снимани други хора, други роднини, но не и тя.

— Ако предположението ти е вярно, Лиза не би искала да се доближи и на километър от баща си.

Карли раздели екрана и пусна търсене за сватбата на Сенатора.

— Постоянно се сещам за една снимка, на която ръката му е около кръста на булката — ето я. Но как само гледа една друга жена през това време. — Тя уголеми снимката, маркира само част от нея, копира я и я насложи до снимката на Лиза и Сенатора. Стомахът й отново се присви. — Жалко, че Силвия не го е убила.

Дан огледа внимателно двете снимки. Нищо не се бе променило в хищническия поглед на Сенатора, освен жената, към която бе насочен.

— Като се замисля колко много са изстрадали майка ми и баба ми заради него — каза накрая Дан, — и аз бих могъл да го убия. Има само един проблем.

— Че е вече мъртъв?

Въпреки мрачното изражение Дан се усмихна и подръпна кичура коса, който Карли увиваше около пръста си.

— И това също. Но ние приемаме, че тайната — каквато и да е тя, — тази, която губернаторът толкова се тревожи да не излезе наяве, е надживяла Сенатора.

— Има ли давност за изнасилване с кръвосмешение? — попита Карли с горчивина.

— Разбира се. Имаме закони за какво ли не. Дори и да докажем, че Сенатора е имал дете от собствената си дъщеря, не мога да си представя, че е това ще постигнем нещо, освен да спечелим гласове от съчувствие за Джош Куинтрел. Съмнявам се, че губернаторът ще се разтревожи сериозно заради излизането наяве на една петдесетгодишна тайна. Публично ще изрази отвращението си, ще основе фондация за изучаване и превенция на причините за кръвосмешенията и за подпомагане на жертвите им и ще отиде в църквата да се помоли за душата на Сенатора и на горката си сестра. Нищо от изброеното няма да навреди на кампанията му.

— Значи казваш, че каквито и престъпления да е извършил Сенатора, законовата отговорност за тези престъпления е умряла заедно с него?

— По същество — да. Поне по отношение на заплаха за политическата кариера на Джош на този етап. Трябва да има нещо друго, заради което се тревожи той.

— Нещо по-лошо от кръвосмешението? Това е доста плашеща мисъл.

— Нали — намръщи се Дан.

— Мислиш ли, че Уинифред знае… че е знаела? По дяволите, кога ще ни се обади Мелиса, за да каже какво става с Уинифред?

Карли затвори очи.

— Чудя се дали е знаела.

— Тайната?

— Не. Че ще умре. Това би обяснило защо ми е изпратила това писмо.

— Не бих се изненадал. Уинифред бе жена от друго време. Може би от друг свят. — Дан отново се загледа в огъня. — Ако искаш да докажеш кръвосмешение петдесет години след като е станало, когато и двете страни са вече мъртви, а живите не искат да помогнат, как ще го направиш?

— Доказателството?

— Генетично доказателство.

— Ще ми трябва проба от Сенатора. Проба и от дъщеря му също ще бъде от полза.

— Но не е задължителна?

— Не на този етап. Пробата, която наистина ни трябва, е от предполагаемото дете, което е рожба на кръвосмешението. Ако в тази проба присъства у-ДНК на Сенатора, значи той е бащата. Съвсем просто е.

— Детето. Значи ни трябва проба от майка ми.

— Да.

Дан извади окървавената салфетка от джоба си.

— Това ще свърши ли работа?