Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (1)

Пролог

Близо до Таос, Ню Мексико

Януари, вторник, 3 ч. през нощта

Бушуващата зимна буря караше старата къща да стене и охка като човек на прага на смъртта.

Някой щеше да се озове там. Скоро.

Призрачната усмивка не подсказваше нищо.

Никой не видя как неканеният посетител беззвучно и плавно пристъпи по старинния персийски килим. Никой не чу как се отваря вратата към библиотеката.

Болничното легло и кислородната бутилка изглеждаха не на място край редиците подвързани с кожа книги и портретите в позлатени рамки на Андрю Джаксън Куинтрел Първи и жена му Изобел Мерседес Арчулета и Кастийо. Амбицията, създала едно от най-големите ранча в Ню Мексико и дала старт на политическите кариери на бъдещите Куинтрелови, блестеше в ясните сини очи на Ей Джей Куинтрел. Не по-малката амбиция на един от най-старите родове в Ню Мексико личеше и в лешниково зелените очи на Изобел.

Старецът в болничното легло беше техният внук. Огънят на амбицията бе почти изтлял у него. Той щеше да завърши живота си там, където го бе започнал — в ранчото „Куинтрел“. Никакви болници, никакви сестри, никакви доктори. Никакво суетене, мрънкане, престорени усмивки, даващи надежда.

Надежда нямаше.

Почти век сенатора се бе наслаждавал на богатството, престижа и властта на семейство Куинтрел. В продължение на осемдесет години бе ръководил семейството със здрава ръка и абсолютна власт. Сега бавно се предаваше на конгетивната сърдечна недостатъчност. В момента кислородът му помагаше да спи по-спокойно. След малко нямаше да може. Тогава щеше да се задуши.

Умирай, старче. Не можеш ли просто да пукнеш и да спестиш усилията на всички ни?

Не се чуваше никакъв звук, освен забавеното, повърхностно и равномерно дишане на Андрю Джаксън Куинтрел Трети.

Живял си като езически крал. Не можеш ли просто да умреш като такъв? Не, на теб ти трябва всичко — и животът на езичник, и християнският рай.

Отец Ройбал щеше да дойде отново тази сутрин, за да прикани сенатор Куинтрел да пречисти душата си от греховете и да помоли за Божието опрощение. Опрощението щеше да е там, на разположение.

Както винаги става с блудните синове.

Изповедите може да носят покой на душата, но са ад за живите. Аз не искам да живея в ада, старче.

Време е ти да се озовеш там.

Най-после.

Облечените в ръкавици ръце издърпаха тръбичката с кислорода от носа на Сенатора. После облечените в ръкавици ръце взеха една възглавница от леглото и я притиснаха нежно, твърдо и безпощадно върху лицето на стареца. Дишането се забави и спря. Отначало той се раздвижи леко, после напрегнато, почти яростно, но не можеше да мери силите си със смъртоносната нежност, която го лишаваше от въздух. Една минута, две минути и всичко свърши, дишането и сърцето спряха, смъртта зае мястото на живота.

За още по-малко време убиецът заличи следите от присъствието си — пъхна обратно тръбичката за кислорода, върна възглавницата на мястото й и излезе навън, в горчивите обятия на нощта.