Кевин Андерсън
Скритата империя (99)

97.
Крал Фредерик

Осеяно с шипове бойно кълбо, голямо колкото малък астероид, се стрелна в слънчевата система и влезе в земна орбита в същия момент, в който реагираха далечните сензори за ранно предупреждение. Преди ЗВС да успее да прегрупира войските си, от гигантската диамантена сфера се появи второ, много по-малко кълбо с диаметър четири метра, напомнящо капка роса и се насочи право към столицата на Ханзата.

Кристалната сфера се завъртя като неексплодирала бойна глава над облените в слънце кули на Двореца на шепота. Докато армията се суетеше, топката се спусна надолу, прекоси Кралския канал и увисна пред огромните сводести портали на Двореца.

Завибрираха думи, кънтящи от мътната вътрешност на малката сфера. Макар и не човешки, гласът беше напълно разбираем.

— Говоря от името на хи дрогите. Нося съобщение за краля на скалните обитатели. — От мънички дупки в съда засъска пара.

Кралските гвардейци отчаяно тичаха наоколо с извадени оръжия. Изглеждаха смехотворно безпомощни. Наземните бойни части заеха позиции, но никой не искаше да открие огън срещу малката диамантена топка. Високо в небето чакаше гигантският извънземен кораб-майка, безмълвен и заплашителен.

Когато никой не понечи да отвори портите на Двореца на шепота, извънземният глас изкънтя отново:

— Аз съм хидрогски пратеник. Настоявам да разговарям с вашия крал.

В тронната зала старият крал Фредерик се гърчеше в мъчителен смут. Какво трябваше да направи? Базил Венцеслас го нямаше. Председателят беше заминал на Илдира, за да се срещне с мага-император, и го бе оставил да седи на престола си и да поддържа илюзията за стабилно управление.

— Прегледах ангажиментите ти, Фредерик — преди да замине беше казал Венцеслас. — Няма нищо, което да изисква незабавно внимание, а ако някой настои да вземеш решение, протакай. Прати ми съобщение. Няма да отсъствам повече от седмица.

Кой можеше да предположи, че след толкова много молби за преговори дълбокоядрените извънземни ще изберат точно този момент, за да се появят лично?

— Доведете ми зелен жрец — заповяда крал Фредерик. За съжаление, на Илдира едва ли имаше много зелени жреци, с които да установи връзка, ако изобщо имаше, разбира се. Кралят трябваше да се надява, че съобщението му ще стигне до получателя си, че някой в двореца на мага-император може да използва телевръзка.

Също толкова ужасени, придворните съветници се притискаха към трона и разчитаха на въображаемата сила на краля, надяваха се, че Фредерик ще овладее положението.

Затворената сфера на пратеника нетърпеливо висеше пред залостените порти. Тънки, зловещи струи продължаваха със съскане да излизат от отворите й, придавайки й вид на свиреп дракон.

— Кажете му, че обмисляме искането му — опита се да протака Фредерик и прати съобщението. Отчаяно имаше нужда от някой, на когото да може да разчита. — И намерете старото ми учителско компи ОХ. Може би ще успея да използвам неговата информация.

Извънземният пратеник напомняше на крал Фредерик за водолазен звънец. Когато си спомни, че тези… как се бяха нарекли, хидроги ли?… живеят при невероятно налягане дълбоко в газовите гиганти, той разбра, че кристалната сфера трябва да е екокамера. Всеки извънземен пратеник трябваше да се изолира така, за да оцелее в земната атмосфера. Дори не можеше да си представи вътрешното налягане на кълбото.

— Този малък контейнер може да е пълен с оръжия, ваше величество — каза един от кралските гвардейци.

— Възможно е. — Крал Фредерик дълбоко си пое дъх. — Видяхме, че големите бойни кълба могат да унищожават цели луни. Ако искаха, извънземните направо щяха да нападнат Земята. Техният пратеник обаче е решил да почука на вратата ни. Мисля… мисля, че трябва да го изслушаме.

— Въпреки това не им вярвам, ваше величество — обади се друг съветник. Монархът все им забравяше имената, тъй като хората често се меняха.

Стомахът му се свиваше и Фредерик неспокойно шаваше на големия си трон. Базил точно сега го нямаше да му шепне в ухото. Трябваше сам да изиграе тази игра. След десетилетен опит с дуднене на дипломатически любезности днес трябваше да е истински крал. Той се приготви, поизправи се и вдигна дясната си ръка.

— Добре. Заповядвам ви да пуснете извънземния пратеник в тронната ми зала.

Кралските гвардейци и придворните съветници замърмориха неодобрително, но старият крал ги изгледа гневно.

— Трябва да го изслушам. Може би иска да предложи мир! Месеци наред ги умоляваме да установят контакт с нас. Многократно настояваме за преговори и досега извънземните запазиха мълчание. Как да откажа среща на този пратеник просто защото не е дошъл в удобно за мен време? — Той сви искрящия си от пръстени юмрук и удари по страничната облегалка на трона. — Не! Ако се надяваме да сложим край на този конфликт, трябва да разговарям с това същество. — Фредерик вирна брадичка. — Нека извънземните обяснят поведението си.

Отключиха сводестите външни врати, които припряно бяха барикадирани след появата на пратеника, и кралските гвардейци отвориха крилата достатъчно широко, за да пропуснат сферичната екокамера на извънземния представител.

Кралят призова на помощ цялото си достойнство и погледна странния, идеално кръгъл контейнер. Камерата съдържаше млечнобяла пара, навярно силно концентрирани газове под налягане, които хидрогът можеше да диша. От водолазния звънец шумно просъска струя пара и сепна кралските гвардейци.

От един заден коридор влезе придворен зелен жрец — препъваше се под тежестта на саксията с фиданка, прекалено голяма, за да бъде пренасяна. Фредерик със закъснение разбра, че е било глупаво да не държат няколко световни дървета в тронната зала, макар Базил да се бе опасявал, че терокците ще ги използват, за да подслушват какво става в двореца.

— Свързахте ли се с председателя? — прошепна той. Не можеше да откъсне очи от страховитата сфера, която се плъзгаше към него с някакъв левитационен механизъм.

— Още не — отвърна зеленият жрец и остави тежката саксия на стъпалото до орнаментирания трон. После приклекна до дръвчето и обви с длани люспестата кора. — Други зелени жреци във вашите свързочни помещения се опитват да го открият. Разговаряха с нашите другари в Миджистра. Но оттам е по-трудно да открият председателя, тъй като той има лична среща с мага-император.

— Продължавайте да го търсите — каза кралят. Опитваше се да изглежда силен и благороден и не искаше да показва до каква степен зависи от Базил.

Хидрогският пратеник се приближи и контейнерът му се извиси пред трона, огромен и зловещ. Неколцина придворни повикаха музиканти и им наредиха да свирят с фанфари, сякаш дълбокоядреният извънземен можеше да се зарадва на такова посрещане. Служителите от протокола дотичаха с пъстри знамена и флагове — може би предполагаха, че техните символи и вимпели ще са познати на всеки извънземен вид. Крал Фредерик реши, че са смешни.

Като вибрираше от енергия, прозрачната сфера спря, огромна дори в сравнение с исполинския трон. Мрачните облаци вътре кипяха като жив опал.

Крал Фредерик оприличи кълбото на детско снежно преспапие и едва се сдържа да не се закикоти. Трябваше да изглежда смел и решителен. Щеше да накара Базил да се гордее с него, като покаже, че след толкова години в Двореца на шепота се е научил на истинска дипломация.

В обзетата си от ужас душа Фредерик знаеше, че това е най-важната среща от дългото му царуване. Той се изправи, не от уважение към хидрогския пратеник, а за да не изглежда прекалено дребен и нищожен пред висящата във въздуха кристална сфера.

Монархът мълчаливо зачака, но извънземният не казваше нищо. Накрая, като се мъчеше да поддържа някакво подобие на контрол над ситуацията, Фредерик реши да заговори пръв. Докато зелените жреци се опитваха да се свържат с Базил, кралят щеше да проточва срещата, да не взима прибързани решения — и най-вече, нямаше да прави нищо, което можеше да провокира извънземните. Гигантското хидрогско бойно кълбо в орбита несъмнено държеше оръжията си в готовност и всеки момент можеше да унищожи всички градове на Земята.

— Аз съм Фредерик, крал на Теранския ханзейски съюз.

— Той се изпъчи и заговори с гордост, макар да се съмняваше, че хидрогите имат представа от човешки изражения.

— Аз представлявам всички човеци в Спиралния ръкав, на Земята, на нашите колониални светове, на космически станции и небесни мини, каквито вие разрушихте.

Фредерик зачака, убеден, че думите му ще предизвикат някаква реакция.

Накрая в средата на газовете в сферата се появи тъмна сянка. Мъглите се разкъсаха, сякаш се втвърдяваха в живачен силует, който се превърна в искряща хуманоидна фигура — идеално оформен човек, чак до миглите, косата и униформата с много джобове. Носеше широка пелерина с везани кланови символи.

И все пак пратеникът беше изграден от течен кристал, който приличаше на гъст живак. Съществото се приближи до прозрачната обла стена на екокамерата. Зловещото течно лице се раздвижи, устните оформиха думи.

— Нося съобщение от хидрогите за теб, Фредерик, кралю на скалните обитатели.

— Облечен е като скитник — ахна един от поразените служители от протокола. Някои кралски гвардейци и прислужници от двореца се бяха събрали в тронната зала и гневно си шепнеха — чудеха се какво може да означава това.

Дълбокоядрените извънземни не можеха просто да са избрали хуманоидна форма. Детайлите бяха прекалено много, очертанията бяха прекалено точни. Бяха копирали конкретен човек. Тъй като хидрогите бяха унищожили поне пет скитнически небесни мини, може да имитираха образа на някоя своя жертва.

Крал Фредерик се успокои. Знаеше какъв е залогът.

— Хидроги ли се наричате? — Той се опита да не позволи на гласа си да трепери. — Не знаем нищо за вашата цивилизация. Изобщо не подозирахме за вашето съществуване. Това незнание води до грешки.

„Винаги внимавай! Подбирай си думите. Не бъди конкретен. Не обвинявай никого.“ Знаеше принципите на дипломацията, но тези методи бяха създадени за човеци. Кой можеше да каже как ще ги приеме един течнокристален извънземен от някой газов гигант?

Учителското компи ОХ влезе в тронната зала и търпеливо застана до зеления жрец и саксията с фиданката. Роботът наблюдаваше всички подробности, ала запази мълчание — чакаше кралят да поиска съвета му.

— Хидрогската цивилизация съществува по-дълго от всички селища на скални обитатели — отвърна извънземният пратеник. Лицето му се движеше мудно, като припой, който се разтапя и отново се втвърдява. — В нашата империя има подвижни диамантени градове. Нашият народ се мести от планета на планета през транспортали и съвсем рядко пътува в космоса. — Хидрогът замълча.

Крал Фредерик зададе очаквания въпрос:

— Какво е „транспортал“? Не познаваме вашата техника.

— Врати между измеренията, които позволяват мигновено прехвърляне от свят на свят. Въпреки че нашите бойни кълба и някои наши градове могат да пътуват в космоса, ние не смятаме този метод за придвижване между различни точки за ефикасен.

Фредерик се опита да осмисли чутото. До него зеленият жрец тихо дуднеше на дървото, говореше чрез телевръзка като стенограф, повтарящ всичко, каквото вижда и чува. Неговите другари в другия край на Спиралния ръкав щяха да предадат новините.

Тези дълбокоядрени извънземни, тези хидроги имаха цяла тайна цивилизация, която обхващаше поне също толкова огромна територия, колкото Ханзата и Илдирийската империя. Ала тъй като живееха дълбоко в „необитаеми“ газови гиганти и пътуваха през портали между измеренията, а не през открития космос, никой не беше подозирал за съществуването им. Дълбините на неведението му го удивляваха.

Фредерик реши, че е време да настои за по-важни сведения.

— Щом сте колонизирали и обитавате толкова много газови гиганти, какво значение имат за вас нашите скални светове? Какво искате от нас?

Извънземният пратеник се раздвижи в контейнера си.

— Не искаме нищо от вас.

Кралят не обърна внимание на надигналия се около него шепот.

— Тогава защо ни атакувате? Защо хидрогите провокират война с човеците и илдирийците? Заради вашата агресия вече загинаха хиляди невинни хора.

— Хидрогите не са започнали войната — възрази пратеникът. — Хилядолетия наред цареше пълен мир. Незначителните чуждопланетни създания не ни интересуваха. Нямахме общи потребности със скалните обитатели, нямахме застъпващи се териториални интереси.

Кралят толкова се ядоса, че му се искаше да изкрещи. Тогава защо! Усещаше върху плещите си бремето на смъртта на всички онези хора, дори на скитниците и илдирийците, на всички жертви, убити от хидрогите.

Лицето на извънземния пратеник се променяше, сякаш повтаряше последователност от образи, записани при наблюдението на ужаса и смъртта на човешкия модел, използван за основа на вида му.

— В отвратителна проява на опустошителност вие възпламенихте един от най-прекрасните ни светове. Унищожихте гъсто населена планета. Стотици градове и десетки милиони хидроги загинаха, когато превърнахте нашия свят в звезда. Малцина от нас успяха да избягат.

Течнокристалният пратеник се притисна още по-плътно до дебелата стена на екокамерата.

— Ти, кралю на всички скални обитатели, ни обяви война.