Кевин Андерсън
Скритата империя (37)

35.
Естара

В тихите дълбини на световната гора бе настъпил моментът за излюпването на червейния кошер. Развълнуваната Естара помъкна брат си Бенето със себе си. Забързаха в изсветляващото утро към гъсталаците далеч от града в гъбения риф.

Джунглата около тях се раздвижваше под закрилата на шепнещите върхари. Бенето вървеше с разперени ръце и прокарваше пръсти по дебелата кора на дърветата, за да поддържа връзка с гората и да е настроен към нея.

— Ей там е — каза сестра му. — Никога не си виждал толкова голям червеен кошер.

Той й се усмихна. Очите му бяха притворени, ала нито веднъж не се препъна, нито веднъж не се оплете в лианите.

— Абсолютно си права, сестричке — дърветата ми казаха, че кошерът ще се излюпи след час.

Тя се затича напред и макар че Бенето като че ли не ускори крачка, успя да я настигне, без да пролее капчица пот.

Естара зае най-удобното място за наблюдение и се вторачи в странното образувание. Брат й се облегна на един дънер, за да гледа едновременно със собствените си очи и със сетивата на гората. Във въздуха пърхаха малки, напомнящи на пеперуди същества. Момичето махаше с ръце, за да ги гони, но нито едно от тях не смущаваше Бенето.

Увиснал от ствола на световното дърво, сивкавобелият кошер пулсираше като извадено сърце на огромен организъм. Излюпващите се червеи се събуждаха от съня си и бяха готови да продължат в следващия етап от живота си.

Естара чу звук от дъвчене и разбра, че гигантските червеи се придвижват по хаотичните тунели на гнездото в търсене на изход, след като бяха смлели тялото на вече безполезната си царица.

— Дърветата мразят ли тези червеи, Бенето? Нали са паразити и вредители?

Брат й със спокойна усмивка притисна длан към люспестия дънер и отправи въпроса към сложния разум на гората, макар че вече знаеше отговора.

— Дърветата казват, че не ги мразят, сестричке. Кошерните червеи са част от естествения ред на нещата. Тези паразити не са по-вредни от другите — и по свой начин са полезни.

— Искаш да кажеш, че ни оставят празните си кошери, за да ги използваме за жилища ли? — Напомнящата на хартия стена се изду. Вътре прозираха тъмните цилиндрични тела на червеите, които се готвеха да се измъкнат от гнездото.

— Нещо повече. След малко ще видиш. — Бенето прокара пръсти по кората и продължи телевръзката. — А, ето. Време е.

Стената на кошера се разцепи и във въздуха се подаде уста, осеяна със зъби. Появиха се още глави; червеите се гърчеха в разкъсаното гнездо. Кошерните червеи заизмъкваха навън разчленените си тела, покрити с дебела лилава броня. Спуснаха се на земята като змиорки и задъвкаха горската почва като лешояди, кълвящи разложена плът.

Естара се смая от бързината им. Бенето протегна зелената си ръка и я спря.

— Не се приближавай много. На този етап са хищни и смятат за храна всичко, което им се изпречи на пътя.

Нямаше нужда да я предупреждава повече.

— А какво става, щом се заровят в земята?

Брат й се усмихна.

— Дърветата продължават да наблюдават, както наблюдават всичко. Това е елемент от цикъла. Сега червеите ще се заровят дълбоко в пръстта и ще я разрохкат. Ще образуват подземни колонии, докато зрелите червеи отново не излязат на повърхността. Тогава ще изпълзят по дървесните дънери и ще си построят нови кошери.

Скоро всички червеи изчезнаха. Изоставеният кошер висеше на дървото като призрачна къща. Хартиените стени бяха пробити, но тунелите вътре бяха непокътнати.

— Сега започва най-трудното — каза Естара, но изобщо не изглеждаше разочарована.

Помещенията трябваше да се почистят, да се укрепят някои структурни стени, да се поставят врати. Но червейният кошер представляваше готов скелет за ново терокско селище, в което можеше да се разшири претъпканият град в гъбения риф. Момичето щеше да получи похвала, че е открило това ново конгломератно жилище.

Най-близкото дърво предаде съобщение на Бенето и той се усмихна на малката си сестра.

— Трябва бързо да се върнем при майка и татко, за да сме там, когато кацне совалката.

— Каква совалка? — попита Естара.

Зеленият жрец я погледна с грейнало лице.

— Рейналд се е върнал.

Естара се буташе напред, за да поздрави брат си. През месеците на отсъствието си Рейналд се бе променил. Очите му бяха пълни с почуда и по-дълбоко разбиране. Беше посетил множество странни места, бе присъствал на различни събития, беше научил много неща. Изглеждаше поразен от тълпата, която се бе събрала да го посрещне.

Сарейн копнееше да му зададе безброй въпроси, но малката Сели не преставаше да бъбри, като че ли брат й се интересуваше от абсолютно всяко нещо, което беше направила по време на пътешествието му. Рейналд обеща на най-малката си сестра, че по-късно ще си поговорят, и с радост прие задушаващото внимание, като се усмихваше и отговаряше — но вниманието му почти изцяло бе насочено към отец Идрис и майка Алекса. Лицата им грееха от обич — и облекчение, че се е върнал у дома.

— Сега чувстваш ли се готов за владетел, синко? — попита го Идрис.

Младежът скромно се усмихна.

— Преживях много неща, вярно е, но чувствам, че знам по-малко отвсякога.

Алекса го целуна по бузата.

— Тогава, Рейналд, мили мой, наистина си готов за владетел.

Същата вечер отец Идрис устрои семеен банкет, като заяви, че Рейналд ще има достатъчно време по-късно да разговаря с други представители. Алекса, Идрис и всичките им деца искаха първи да чуят разказа му.

Това притъпи въздействието на новината на Естара за червейния кошер. Бенето я утеши, че ще има много време за това съобщение.

По време на блюдата от пържоли от ларви, хляб с ядки и десерт от любимите му захаросани плодове, Рейналд говореше и всички го слушаха. Сарейн положи всички усилия да не позволява на Сели да го прекъсва, макар че момиченцето задаваше прекалено много въпроси.

Когато дойде време да им съобщи новината, очите на Рейналд заблестяха.

— И най-важно, отлично си паснахме с илдирийския престолонаследник Джора’х. — Младежът широко се усмихна и се обърна към брат си Бенето. — И той ми даде разрешение да пратя двама зелени жреци в Миджистра. О, това е възхитително място!

— И какво ще правят там тези зелени жреци? — заинтригувано попита Бенето.

— Ще получат достъп до Сагата за седемте слънца — до целия илдирийски епос, а не само до редактираните версии, които бяха дадени на земните учени. — Рейналд отново се усмихна. Знаеше какво вълнение ще предизвика тази новина сред зелените жреци. — Освен расова почит към техния маг-император, тази точна устна история е най-близкото до религия нещо, което имат илдирийците. Те вярват, че всички са част от велик план, космически сюжет, който трябва да се развие докрай.

Рейналд се наведе към брат си.

— Джора’х ще ви позволи да проучите милиардите стихове на тяхната поема, цялата история и легенди на Илдирийската империя. Твърди се, че никой човек не може да прочете целия документ, даже да посвети живота си на тази цел.

Бенето беше смаян. Знаеше колко много ще се зарадва на тази вест световната гора. Тази нова перспектива го изпълни с надежда, че ще може да успокои безпокойството на дърветата.

— Това ще е време на голяма радост за световната гора. Не всеки ден дърветата получават достъп до такава съкровищница на информация.

Естара погледна през отворите на гъбения риф към сенчестата зеленина на джунглата, сякаш очакваше да види, че гората танцува от радост. Дори без такова чудо обаче щастието, изписано на лицето на Бенето, бе достатъчна награда.

— Как ти се сториха скитниците? — попита Идрис. — Не знаем почти нищо за тяхната култура.

— Съмнявам се, че си постигнал много с тях — кисело рече Сарейн. — Сигурно са се опитали да те оплетат в брачен съюз.

Рейналд се усмихна на сестра си.

— Не подценявай скитниците, Сарейн. Всъщност това може би е нашата най-голяма грешка. Те изглеждат склонни да установят по-тесни връзки с нас. Една от ръководителките им, Ческа Перони, е много пленителна.

— Басирам се, че искат нашите зелени жреци — отвърна сестра му.

— Напротив, отхвърлиха предложението ми. — Той се усмихна на изненадата на Сарейн. — Скитниците предпочитат да пазят тайните си и не искат нито един зелен жрец.

— Това е съвсем различно от исканията, които обикновено ни отправят — промърмори Идрис.

— Е, бихме могли да организираме пряк внос на екти до Терок, без да минаваме през одобрените от Ханзата посредници. Помислете колко много ще спестим.

— Аз пък си мисля колко много ще се разстрои Ханзата — обезпокои се Сарейн. — Нима искаме да си навлечем неприятности, като се има предвид, че не използваме много екти?

— Въпреки това — отвърна майка Алекса и си взе резен чифтокруша, — за нас е полезна всяка нова проява на независимост.