Кевин Андерсън
Скритата империя (23)

21.
Естара

Дори нощем терокските гори оставаха тайнствени и мамещи. Естара без страх надникна през облия прозорец в гъбения риф и зърна звездите през гъстия листак.

Зората вече затопляше върхарите и обгръщаше като пъстра прозявка взаимосвързаната световна гора. Беше достатъчно светло, за да излезе навън. Момичето се спусна няколко етажа надолу по калцираните стъпала и стигна до стълбите и асансьорите. По меката горска почва тичаха бръмбари, големи колкото хомяци, и копаеха под сухите листа. Тя усети мирис на влажна тор и сладникава миризма на разлагаща се растителна материя. Затича в сумрака.

Родителите й нямаше да забележат, че е излязла сама. Тъй като бяха подготвяли трите си по-големи деца за важни постове, майка Алекса и отец Идрис я бяха разглезили, сякаш не бяха имали енергия да я карат да учи нещата по трудния начин. „Не се тревожи за това, дете“ — често казваше майка й.

Естара можеше да се задоволи с живота си на глезено дете, ала си бе обещала да постигне нещо повече. Когато се опита да разговаря с баща си за бъдещето си, той просто се усмихна. „Прави каквото искаш, скъпа.“ Обеща й пълна подкрепа, но нито й предложи нещо, нито й даде съвет.

Само брат й Бенето отделяше време да й разказва. Тя завиждаше на зеления жрец за страстното му желание да служи на световната гора, ала не искаше да следва неговия път. Молитвите към дървета не бяха за нея.

В съседните жилища — по-малки гъбени рифове, които растяха на отделни дървета — горяха светлини. Зелени жреци, повечето от които бяха семейни двойки и излизаха рано, се катереха по дърветата, за да посрещнат зората. Цял ден щяха да четат на полуспящия разум на световната гора. Днес обаче жреците изглеждаха притихнали и обезпокоени от нещо, което усещаха от дърветата. Може би Бенето щеше да й обясни…

Обзета от любопитство, тя се разхожда повече от час. Накрая, когато слънцето вече обливаше гората с лъчите си и от земята се издигаше мъгла като ръце, вдигнати за молитва, стигна до група високи дървета. На най-близкия дънер висеше обла уродлива маса, която пулсираше от мърдащите вътре, почти събудени от сън същества.

Кошерните червеи си строяха домове от сдъвкана растителна материя, кал, смола и пресовани нишки от паяжина. Огромните колонии едновременно бяха гнезда и пашкули и диаметърът им достигаше стотици метри. В средата имаше напомняща на ларва царица, която снасяше личинки. Личинките на свой ред се превръщаха в големи червеи, прикрепени към сърцето на колонията. Червеите изпъваха разчленените си тела навън с глави като огромни венчелистчета, обграждащи лакома уста.

Обикновено червеите се протягаха от гнездото и ловяха всичко, което успяваха да докопат. След като смилаха плячката си — животни и насекоми, — те предаваха хранителните вещества на царицата в центъра на гнездото. Нощем спящите същества свиваха листчетата си като затворило се на пъпка цвете.

Когато завършеха фазата на растежа си, ларвите се връщаха в гнездото, затваряха отворите и превръщаха кошера в бронирана крепост. Изпълнила задачата си, царицата умираше и спящите червеи смилаха тялото й и се излюпваха. Невероятно рядко се случваше да откриеш излюпващ се кошер…

Трябваше да намери Бенето. Естара забърза обратно. Знаеше, че брат й сади нови фиданки на една от слънчевите полянки. Завари го да работи на сянка, заобиколен от саксии с плодородна почва.

Бенето погледна сестра си с усмивка, която винаги стопляше сърцето й. Знаците на успехите му, татуировки и символи на зеленото жречество, придаваха на лицето му тотемен вид. Тя си помисли, че брат й е много красив. Подозираше, че скоро ще си избере партньорка — навярно също зелена жрица, макар че това не бе задължително.

Бенето приклекна и отново насочи вниманието си към дръвчетата. Нежно погали клонките, сякаш за да се извини, че ги отрязва от дървото-майка.

— Тези четири са предвидени за Дремен, където е студено и влажно, но няма много слънце — поясни брат й. — Макар че на планетата няма постоянен зелен жрец, ще посадим горичка за телевръзка.

Бенето посочи други фиданки.

— Ей онези двете ще ги присадим и ще ги качим на търговски кораби, въпреки че впоследствие ще пораснат и ще се наложи пак да ги пресаждаме. Тогава ще ги попитаме къде искат да идат. — Младият мъж най-после забеляза, че сестра му се е задъхала от вълнение. — Добре, какво ми носиш днес, сестричке? Ново насекомо ли? Непознат плод? Или цвете с аромат, от който ще кихна?

— Прекалено голям е, за да го донеса, Бенето. — Тя си пое дъх и му разказа за спящия червеен кошер. — Толкова е голям, че ще стигне най-малко за десет семейства! Повече от година ни трябва ново жилище.

— Наистина — потвърди той. — Забележително откритие и отлична поличба. Сигурен съм, че майка и татко ще те похвалят. — Естара свъси вежди и Бенето се засмя. — Това е ценна находка, Естара. Кога предполагаш, че ще се излюпи?

— След две седмици, струва ми се. Най-много три. Сигурно горе-долу по времето, когато Рейналд се завърне от пътешествието си.

— Обичаш да обикаляш и да откриваш тайните на гората, нали? Отбележи мястото и наблюдавай развитието на кошера. — Бенето сложи топлата си ръка на рамото й. — През следващите дни световната гора може би ще има много важни задачи за нас зелените жреци, но ти обещавам, че ще дойда да гледам излюпването заедно с теб.