Кевин Андерсън
Скритата империя (86)

84.
Маргарет Коликос

Втората вълна на бурята бушуваше из каньоните на Рейндик Ко, ала Маргарет беше толкова удивена от новооткрития кликиски град, че не чуваше абсолютно нищо.

Вятър и проливен дъжд брулеха скалите. По дъното на каньона ревеше нова река, събаряше камъни и помиташе оставените от предишната купчини тиня.

Изоставените руини бяха сухи и сигурно защитени. И поразителни.

ДД насочваше осветителен панел в мрачните тунели. Навлизаха все по-надълбоко между странно отекващите сгради. На лицата на Луис и Аркас грееха момчешки усмивки. Маргарет се радваше също като тях. Градът приличаше на гробница, тиха и спокойна.

Археоложката докосна гладките стени и усети пласт прах, оставен от безброй векове. Боеше се, че може да повреди тези крехки артефакти дори само с дъха си, ала кликиските сгради бяха построени, за да издържат хилядолетия. Затворен в скалите на каньона, този град бе останал непокътнат от натрапници, стихии и времето. И ги очакваше.

— Подобна архитектура открихме на Ларо — каза Луис. — Виж стените, арките.

— Да, но тези постройки са много по-добре запазени. — Маргарет тържествуващо погледна Аркас. — Всъщност това са най-добре запазените кликиски руини в Спиралния ръкав.

Зеленият жрец изглеждаше горд от участието си в откритието — и приятно изненадан от похвалата на Маргарет.

— Ще ми се Сирикс, Илкот и Декик да бяха тук, за да ги видят — каза ДД. — Такива детайли можеха да събудят спомените им. Мислите ли, че е възможно да са оцелели? Древните кликиски роботи са незаменими.

— Естествено, възможно е, ДД — с принуден оптимизъм отвърна Луис. — Не унивай.

Археолозите часове наред разглеждаха лабиринта от сгради и помещения. Кликиските строители бяха прокарали гладкостенните си тунели дълбоко в платото, но външната страна на това извънземно селище бе била затворена със стена… сякаш нарочно скрита от чужди погледи.

— Дали кликисците не са се страхували от нещо? — замислено рече Маргарет. — Дали тези външни стени не са имали защитна функция?

— Така и не успяхме да разберем защо е изчезнала кликиската раса — по-скоро на зеления жрец, отколкото на Маргарет, каза Луис.

— Знаем ли как са изглеждали? — попита Аркас.

Археологът поклати глава.

— Не. Даже на Корибус, където открихме кликиския факел и където очевидно са се водили бойни действия, не намерихме нито един извънземен труп.

— А писанията и йероглифите по стените не съдържат рисунки на кликисци — прибави Маргарет.

— Може би ще открием тук, Луис — каза вечният оптимист ДД. — Ще ви помогна в търсенето.

Луис беше публикувал кратка монография в едно престижно ксеноархеологическо списание, в която предполагаше — не напълно сериозно, — че отсъствието на кликиски трупове може би свидетелства за практикуване на ритуален канибализъм, с други думи, че представителите на изчезналата раса са изяждали мъртвите си. За доказателство изтъкваше факта, че няма гробища, гробници и никакви други следи от кликиски погребални обреди. Хипотезата му бе посрещната със скептицизъм и споровете около нея не бяха продължили дълго, макар че поради авторитета му в тази област, никой не беше посмял да обяви Луис за побъркан.

Навътре каменните коридори се разширяваха и водеха към нещо като свързващ възел в скалния град. ДД вървеше пръв със светлината. Влязоха в поредното помещение. Въздухът вибрираше от странна жужаща тишина, сякаш каменните стени поглъщаха ехото.

Както в повечето кликиски помещения, всички гладки повърхности бяха покрити с шарки, букви, йероглифи и математически символи — сякаш насекомовидната раса се беше чувствала длъжна да прави публично достояние мисли и исторически събития. Странно, макар че очевидно бяха космическа раса с колонии на много планети, кликисците никога не бяха рисували по стените изображения на космически кораби или други превозни средства.

В единия ъгъл на помещението имаше сандъци с машини, които хвърляха сенки с остри като бръснач очертания. Когато ДД освети стаята, Маргарет видя, че голяма част от главната стена е напълно гола — трапецовиден участък, напомнящ на празно платно, обрамчен с гъсто изписани символи. Голото пространство рязко се открояваше на фона на знаците и пиктограмите по всички други гладки повърхности.

— Хм, изглежда, че тук кликисците не са свършили — каза Луис. — Но защо са избегнали точно тази част? Може би заради някаква особеност на камъка?

Маргарет поклати глава.

— Не, старче. Изглежда идеално трапецовидна. Нарочно са я оставили гола, като че ли им е трябвала за нещо. И преди сме виждали такова нещо в други руини.

— Да, сега си спомням. Но така и не успяхме да разберем причината, скъпа.

Аркас приклекна и разгледа плоския трапец, чиято основа беше дълга три метра.

— Прилича ми на широк прозорец… или врата.

Маргарет не можеше да спори с това впечатление, защото изпитваше същото странно чувство.

— Но закъде? Зад нея няма нищо, освен камък. — Заинтригувана и любопитна, тя се приближи да проучи символите около Лхлия участък. Няколкото други „каменни прозорци“, които бяха откривали, бяха били заобиколени от развалини или самите те бяха разрушени. Този тук бе непокътнат.

Но предназначението му си оставаше неясно.

Възклицанието на ДД я откъсна от мислите й.

— Извинявай! Открих нещо важно! — Той стоеше до сандъците с машини и осветяваше с панела си пролуките между кубичните модули.

Маргарет видя неподвижна фигура — гладка прашна коруба с няколко извити крака и обло тяло с мътно покритие, което придаваше на грамадата вид на гигантски смачкан бръмбар. Смътно приличаше на кликиските роботи, но бе по-естествена, по-гладка.

Тя смаяно си пое дъх и се олюля от вълнение.

— Наистина ли е… Луис, това наистина ли е…

Мъжът й се втурна нататък, после триумфално се засмя. Маргарет знаеше точно какво трябва да е това нещо още преди той да се обърне към нея. На покритото му с бръчки лице сияеше широка усмивка.

— Първият! — радостно извика Луис. — Браво, ДД!

Маргарет се наведе да разгледа мумифицирания кликиски труп. Внимаваше да не докосва извънземния, защото вековете можеха да са го направили изключително крехък.

— Тялото е толкова древно, че ще се превърне в прах, ако се опитаме да го преместим.

Луис посочи една дълга пукнатина по гърба на корубата.

— Изглежда, е бил смазан. Удар отзад… а може и част от тавана да се е срутила отгоре му.

— Тогава къде са късовете? — Маргарет продължи да оглежда всеки детайл. Кликиският извънземен имаше бегла прилика с грамадните черни роботи, ала не повече, отколкото приблизително хуманоидната фигура на ДД напомняше деликатните контури на човешко тяло.

Непредпазлив, както винаги, Луис докосна с пръст извития преден крайник на съществото и част от сиво-кафявата телесна броня се разсипа на прах.

— Е, значи няма да можем да направим аутопсия, скъпа — каза той. — Най-добре да заснемем този образец по всички възможни начини.

Маргарет се съгласи.

— Ще можем да анализираме някои биологични останки. Възможно е дори да са оцелели непокътнати клетки.

— Сърцето й се разтуптя от вълнение. В момента всичко й се струваше възможно.

— Какъв е този звук? — Аркас се огледа.

Маргарет чу движение във външната част на тунелите: тежки стъпки, като че ли се приближаваше нещо огромно. Внезапно осъзна, че са съвсем сами и изолирани в този изоставен призрачен град. Нямаха оръжие, бяха напълно беззащитни.

Можеше ли нещо да е оцеляло след толкова време?

В пустините на Рейндик Ко живееха само няколко вида дребни гущери и паякообразни. Нямаше следи от големи хищници. Бурята навън бе утихнала и това правеше звуците още по-ясни. Гърлото на Маргарет пресъхна.

Безстрашният ДД прекоси помещението и протегна напред осветителния панел. После зарадвано каза:

— Това е Сирикс… всъщност са и трите кликиски робота. Върнаха се!

Тежките черни машини един по един излязоха от каменния тунел. Маргарет смаяно ги зяпна, защото беше видяла бушуващите вълни на пороя да ги отнасят. По екзоскелетите им бяха полепнали буци кал. Един от алените оптични сензори на Илкот бе разбит и проблясваше като мътен гранат. Черните им коруби изглеждаха очукани и мръсни, но иначе не бяха пострадали.

— Ние сме… невредими — каза Сирикс. Трите робота спряха в помещението и започнаха да се оглеждат, сякаш записваха всичко, каквото виждаха.

— Е, впечатлен съм от издръжливостта ви — бодро рече Луис. — Елате да видите какво открихме. Мумифициран кликиски труп, първият, който виждаме! — Той беше развълнуван като малко момче, което иска да покаже новата си находка на другарчетата си.

Все още неспокойна, Маргарет погледна трите грамадни бръмбаровидни машини. Спомняше си колко трудно се бяха покатерили по скалите тримата човеци — въпреки въжетата и автоматичните пикели на ДД. При това преди свлачището.

— Как успяхте да се качите тук, Сирикс? Мислех, че не можете да се катерите по скалата.

— Успяхме — каза роботът.

После се обърна да проучи кликиското тяло. Другите два робота се втренчиха в непокътнатия трапецовиден каменен прозорец, сякаш търсеха изтритите вериги на паметта си.