Кевин Андерсън
Скритата империя (57)

55.
Крал Фредерик

— ПОМОЛИХ да се срещнем насаме, Фредерик, защото настъпи моментът да обсъдим твоето оттегляне — каза Базил Венцеслас.

Усмивка бързо замени изненадата на монарха.

— Крайно време е, Базил. Четирийсет и седем години на трона! Уморих се и отдавна чакам да обявиш моя заместник. — Той отиде при шкафа, в който държеше гарафите с най-финото си шери; любимият от многобройните му пороци. — Този театър продължи прекалено много. Искаш ли една чашка?

— Не. — Председателят закрачи из личния кабинет на краля.

— Тогава ще пия и вместо теб. — Фредерик сипа малко кехлибарена течност от една кристална гарафа, погледна към събеседника си и доля още толкова. Великият крал на цялото човечество нямаше нужда от разрешение.

Фактът, че Базил и ръководителите на Ханзата му търсят заместник, не беше новина за него. Не бе толкова наивен да не знае, че председателят отдавна крои планове, въпреки че ги държеше в тайна. Чрез собствената си шпионска мрежа Фредерик беше научил за първия кандидат, принц Адам, който се бе оказал прекалено упорит и неподходящ за целите на Ханзата. Фредерик беше чакал години, за да предаде короната на своя наследник. Честно казано, изненадваше се, че Базил му го съобщава толкова късно.

Отпи голяма глътка от сладкото шери.

— С нетърпение очаквам оттеглянето си. Уморих се всички денонощно да ме наблюдават.

Стъписан, Базил посочи с ръце към богатството на Двореца на шепота.

— Не те разбирам, Фредерик. Имаш всичко, каквото би могъл да желае човек. Защо си мечтаеш да се оттеглиш?

— Ние с теб сме различни хора, Базил. Ти не можеш да си представиш да се откажеш от работата си, но аз копнея да сложа край на всичко… това.

Председателят най-после седна.

— Фредерик, ако някога се наложи да се оттегля, за да си „почина“, няма да мине и половин година и ще се хвърля от някоя скала в морето.

— Не се съмнявам, приятелю — отвърна кралят.

Председателят и монархът бяха започнали да работят за Ханзата приблизително по едно и също време — Базил бързо се беше издигнал при управлението на предишния председател, докато младият актьор-принц успешно бе издържал грижливата подготовка — ала Фредерик винаги беше останал в центъра на общественото внимание. Почти половин век управляваше Земята и нейните колониални планети и наистина се бе уморил. Кралят отново отпи глътка шери.

— Писна ми от церемонии, Базил, от развети знамена и въодушевени тълпи, които аплодират всяко мое движение, като че ли просто като вървя по някой коридор или стоя на балкона, мога да внуша благоговение в сърцата на своите поданици.

— Повечето хора биха ти завидели за всичко това — спокойно каза председателят.

— Ами добре, избери един от тях и му дай моята работа. — Фредерик седна на инкрустиран със злато стол, целия обсипан със скъпоценни камъни. Тапицерията му беше ръчно извезана от стотици различни работници, ала монархът отдавна бе престанал да се възхищава на красотата й. Той тежко въздъхна.

Спомняше си пръвия път, когато беше наметнал мантията на велик крал. Тогавашните ръководители на Теранския ханзейски съюз бяха измислили цялото му минало и му бяха дали нова самоличност, изтривайки предишния му живот. По онова време Фредерик го бе смятал за сделка и се беше наслаждавал на всички удобства и символи на властта.

Но дори най-хубавите неща след време омръзват.

Фредерик смяташе, че общо взето е бил добър крал, приличен крал. Не бе самозванец, не беше герой от приключение в стил „Принцът и просякът“, защото не съществуваше „истински“ крал Фредерик. Той бе създал този герой, той беше изиграл тази роля. И то доста добре, мислеше си монархът.

Негов предшественик бе крал Бартоломю, благ и темпераментен старец, с когото Фредерик много добре се беше разбирал. Бартоломю бе негов наставник като истински крал за своя истински син и преди оттеглянето му двамата съвсем откровено бяха обсъдили положението. Навремето младият Фредерик не беше искал да повярва, че старият крал е готов без възражения да му предаде мантията на властта си, ала сега отлично го разбираше.

Ханзата внимателно бе инсценирала смъртта на Бартоломю и беше издала изявление от името на личния му придворен лекар, че е „умрял спокойно в съня си“. После предишният крал бе получил ново лице, нова самоличност и беше отишъл да живее на Релекер в удобна и блажена неизвестност през следващите двадесетина години. Да, бе се отказал от Двореца на шепота и престола си, но беше спечелил много повече.

Базил погледна стария монарх.

— Не се безпокой, Фредерик, ще се погрижим за всичко, когато се оттеглиш.

— Ти ми го обеща, Базил. Вярвам ти.

Председателят се усмихна.

— Почти никой вече не ми го казва, Фредерик. Признателен съм ти.

Кралят си наля втора чаша шери и се престори, че не забелязва неодобрителния поглед на Базил. От много отдавна наблюдаваше непочтените манипулации на Ханзата и бяха започнали да го гризат съмнения. Но не оспорваше заповедите на Базил и правеше каквото поиска от него Ханзата. Нищо не зависеше от него.

Дали някой велик крал наистина беше заслужавал любовта на тълпите? Населението на заселените от човеци светове го почиташе като бог. А той, човекът, когото бяха принудили да приеме измисленото име Фредерик, бе избран само защото притежаваше определена фигура, естествено обаяние, идеален глас — и известна управляемост.

Всичко това обаче беше случайно. Ако не го бяха записали с една наблюдателна камера и без негово знание не го бяха подложили на подробна проверка, щеше да изживее безличен живот. Може би щеше да има семейство, да му се родят синове и дъщери. Нямаше нищо против да живее в малка къща, стига да го оставеха на мира, даже това да означаваше, че няма да остави абсолютно никаква следа във вселената, в света — дори в собственик си квартал. Толкова ли бе важно?

— Постъпи както смяташ за най-добре, Базил, но моля те, погрижи се да е скоро — каза той.

Едновременно завиждаше и съчувстваше на онзи, който щеше да стане негов наследник.