Кевин Андерсън
Скритата империя (79)

77.
Нира

Въпреки че имаше невероятно много работа, Нира не можеше да се съсредоточи върху задачата си. Сагата за седемте слънца я зовеше — величествен и безкраен шедьовър на епическата поезия… но всички чудеса на Призматичния палат и Миджистра — и да, вниманието на самия престолонаследник Джора’х — я привличаха по-силно.

След прекарания следобед на илдирийския турнир Джора’х учтиво, ала настойчиво я беше поканил да вечеря с него. Тя знаеше, че посланик Отема иска от нея да прекарва часове в четене на глас на Сагата, и все пак, когато започна да се оправдава на престолонаследника, на лицето му се изписа толкова искрено разочарование, че сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Затова се съгласи.

По време на обилната и дълга вечеря разговаряха за Терок, зелените жреци и горската култура. Усмихнат, Джора’х вдигна бокал, пълен с меден зелен ликьор.

— Въпреки че той не присъства, искам да пия за моя приятел Рейналд, защото той ме заинтригува. Иначе може би никога нямаше да имам забележителната възможност да се запозная с теб, Нира.

Тя любезно се засмя — не знаеше как да отговори.

Макар че Отема не я гълчеше открито за многобройните й забежки, на другия ден Нира си обеща да прекарва поне две трети от деня в четене на глас. Взаимосвързаният разум на световните дървета поглъщаше илдирийските истории и знанията му растяха.

Ала когато решаваше, че е свършила достатъчно работа, Нира си позволяваше лукса да разглежда Призматичния палат. Научи се да разпознава свирепите наглед телохранители, които не я допускаха до забранените за нея места. Искаше й се да види колкото може повече, ала не биваше да гневи мага-император.

Докато се скиташе по коридорите около залата с небесната сфера, където ги беше приел великият владетел, тя влезе в няколко кристални тунела. Те водеха покрай помещения с многофасетни стени, инкрустирани със скъпоценни камъни, зад които се очертаваха силуети на бюрократи и архивни служители.

Нира притисна лице към едно стъкло с цвят на гранат и се опита да види детайлите, но различи само странни фигури и усърдни работници. Някои, изглежда, имаха необикновени тела, различаващи се по ръст и мускулатура от познатите й раси. Но гранатът замъгляваше очертанията и тя не успя да разбере нищо повече.

В коридорите цареше пълна тишина. Магът-император беше прекратил аудиенциите и се бе оттеглил в съзерцателната си стая. Небесната сфера оставаше отворена за поклонници и гости, ала самия владетел го нямаше. Нира притисна лице към едно пурпурно стъкло… и внезапно чу стъпки.

От стаята излезе висок мъж, очевидно от благородническата раса като Джора’х. Той гневно се вторачи в нея. Приличаше на престолонаследника и Нира забеляза семейно сходство, ала този човек изглеждаше по-суров. Лицето му беше строго, косата му бе по-къса и по-остра, сякаш наежена от недоволство.

— Какво правиш? — попита я той. — Шпионираш ли?

— Не, само… гледам. Казвам се Нира. Аз съм от Терок.

— Тя се засрами и се почувства глупаво, защото със зелената си кожа и човешки черти не можеше да мине за друга.

— Ти си… губернатор, нали? Син на мага-император?

— Какво правиш тук? — пак попита той. — Аз съм губернаторът на Добро. Трябва ли да съобщя за поведението ти на баща си?

— Не исках да направя нищо лошо. Престолонаследникът Джора’х ми каза, че мога да разглеждам, където искам.

Губернаторът на Добро се намръщи.

— Значи нашата Сага за седемте слънца ти е омръзнала и търсиш други начини да ангажираш ума си, така ли?

— Нищо подобно! — Нира се засрами и се обърка. Не разбираше какво лошо е направила и защо илдириецът й е толкова ядосан. Тя погледна дебелото гранатово стъкло. — Не видях нищо. Ако достъпът е забранен, веднага ще се върна в стаята си.

— Може би така ще е най-добре — сухо отвърна губернаторът на Добро.

— Аз… не исках да направя нищо лошо — повтори Нира.

Той присви очи и мълчаливо се вторачи в нея, като че ли я подлагаше на дисекция.

— Малцина искат.

Момичето се зачуди какво означава това.

Тъкмо се канеше да се обърне, когато губернаторът попита сърдито:

— Вярно ли е, че вие, зелените жреци, сте телепати? Че можете да пращате мисли чрез дърветата и мигновено да разменяте информация и знания?

— Д-да, можем — заекна Нира. — Световната гора е огромна и побира много мисли. Зелените жреци имат достъп до всичките. Щом се слеем с гората, щом „приемем зеленината“, имаме достъп до телевръзка.

— Тази способност генетична ли е? — попита губернаторът на Добро и пристъпи към нея. — Как е възможно?

— Не е… точно генетична — отвърна Нира. — Макар че някои терокци са по-подходящи за призванието, желанието и способностите невинаги са достатъчни. Всъщност избира самата гора. Мнозина от нашия народ още от малки знаят, че са предопределени да се свържат със световната гора. Ние общуваме с дърветата и им служим.

Губернаторът я наблюдаваше и я преценяваше. После рече:

— Това е всичко. Можеш да си вървиш.

Объркана и притеснена, Нира тръгна по коридора.

После спря и се обърна. Губернаторът на Добро крачеше в противоположната посока. Спря след един портал и наежените телохранители го пуснаха в личните покои на баща му, мага-император.