Кевин Андерсън
Скритата империя (95)

93.
Реймънд Агуера

ОХ наливаше в главата на Реймънд невероятно много информация и на младежа му се струваше, че черепът му ще се пръсне. И краят не се виждаше. Имаше страшно много за учене и запаметяване. При това обучението му като че ли още повече се ускоряваше.

Тъй като беше подложен на безкрайно досадни уроци и преговори, чудесата на Двореца на шепота започнаха да бледнеят и Реймънд ставаше все по-неспокоен. От месеци не бе излизал навън, за да подиша чист въздух или да потича по улиците. Въпреки че Дворецът беше огромен, пълен с интересни стаи и забавления, той с копнеж си спомняше за дните, когато можеше незабелязано да се промъква в тълпите, събрали се да слушат кралските речи. Обичаше да отмъква лакомства от уличните търговци или да са прибира вкъщи с букет цветя за майка си.

Сърцето го болеше при мисълта за нея, не само заради скръбта, с която беше свикнал, но и защото разбираше, че уроците на ОХ, забавните играчки, игри и вкусна храна го карат да забрави семейството си. Майка му и братята му бяха умрели в ужасния пожар и последвалата експлозия и Реймънд не искаше нищо да го разсейва от тази трагедия. А председателят като че ли още отначало бе имал такова намерение.

Неотдавна се беше държал сприхаво, бе отказал да изпълнява задачите, които му възлагаха учителското компи и Базил, без друга причина, освен за да прояви непокорство. Ала ОХ и председателят ясно му бяха дали да разбере, че удоволствията и бъдещето му изцяло зависят от благоволението на Ханзата. Какво щеше да му струва?

— Ти си интелигентен младеж, Питър — бе го сгълчал Базил. — Поведението ти ме разочарова, инатиш се като дете.

Реймънд седеше срещу председателя. Спомняше си как се бяха инатили братчетата му. Рита Агуера винаги се справяше с тях. Искаше му се майка му да е при него.

— Помисли какъв щеше да е животът ти, ако не се бяхме намесили в деня на трагедията. Такива награди не идват даром. — Наведен напред, с разнежено лице, Базил му говореше с бащински глас. — Не искаме от теб кой знае колко много. Може би понякога негодуваш, че ти се казва какво да правиш, но трябва да проумееш, че никой в Ханзата — нито работник, нито художник, нито дори аз като председател — не е свободен да върши каквото си иска. Трябва да правиш отстъпки, за да жънеш облаги. — Венцеслас се поизправи на стола си като бизнесмен, който слага край на делова среща. — Сега разбираш ли?

Реймънд кимна — все още негодуваше, все още беше объркан, ала разбираше, че ще трябва да възприеме друг подход. Налагаше се да играе по свирката на председателя.

Същата сутрин ОХ се зарадва, когато Реймънд поиска известно време да работи самостоятелно — да проучи бази данните в Двореца на шепота.

— Обещавам да не влизам в забранени зони — каза младежът. — Просто съм любопитен за другите планети в Ханзата. Има толкова много колонии на безброй светове. Навярно когато стана крал, ще мога да ги посетя.

Дребното учителско компи кимна одобрително.

— Дори като крал ще ти трябват много години, за да посетиш всичките шейсет и девет ханзейски колониални свята.

— Тогава може ли поне да прегледам бази данните? — без да се мъчи да скрие интереса си, попита Реймънд.

— Това ще е извънредно полезно за теб, принц Питър. Тъй като ти предстои да станеш крал, за теб са забранени съвсем малко файлове.

Бремето на отговорността тежко се стовари върху плещите на Реймънд. Не беше сигурен, че иска да знае държавните тайни, които можеше да открие.

Затова прекарваше времето си с любезно интерактивните компютърни системи в изучаване на географски файлове за множество светове, някои богати и екзотични, други пусти места, за които никога не бе чувал: Палисада, Буунов брод, Котопакси.

Случайно се натъкна на файлове за ислямския свят Рамах. Поколеба се, после се сети защо името му звучи познато. Много отдавна баща му беше избягал там от жена си и семейството си и не бяха чули за него никога повече.

Любопитен да провери докъде се простират границите на свободата му, Реймънд отвори подробните данни за населението на Рамах. На цялата планета не откри данни за човек на име Естебан Агуера. Сравнително малобройното население на Рамах съблюдаваше традиционен ислямски начин на живот и светът не се намираше на челните места в списъците от забележителни ханзейски колонии. Когато разбра, че почти всички имена са от арабски произход, той се зачуди дали баща му не си е сменил името. В такъв случай нямаше начин да го открие.

След като обмисли този въпрос обаче, си спомни датата, на която баща му беше напуснал дома си, след като цяла нощ се бяха карали с майка му. Бе съвсем лесно да открие кой кораб с колонисти е заминал за Рамах точно тогава.

След това намери списъка с пътниците и заселническия номер, даден на Естебан Агуера, и това му позволи най-после да намери баща си. Оказа се, че се е помохамеданчил и е сменил името си на Абдул Мохамед Ахмани.

Зарадван от находчивостта си, младежът се върна в архива на населението на Рамах и откри къде живее баща му. Намръщи се, когато прочете, че Абдул Мохамед Ахмани се е оженил пак и има още две деца.

Много по-неприятно обаче беше откритието, че баща му е умрял съвсем наскоро. Реймънд се вторачи в екрана и изпита странно смущение. Опита се да си спомни баща си. Никога не се бе интересувал особено от него, ала сега беше стигнал до задънена улица. Естебан бил убит в улично сбиване, очевидно от крадци, които така и не били заловени. Следствието беше приключено.

Изведнъж Реймънд осъзна, че датата на смъртта на баща му е само няколко дни след пожара в блока, отнел живота на майка му и братята му, и тежко се отпусна назад. По гърба му се стичаше ледена пот. Съвпадение? Може би. Но ужасно голямо.

Обзет от слабост, няколко минути той остана неподвижен. Най-после се върна към база данните и се зае да открие отговор на въпросите, които още отначало се беше страхувал да зададе.

Отвори записите на новините, после писмените репортажи и накрая следствените доклади за трагичната експлозия, отнела живота на много хора. Доколкото знаеше, незаконно съхраняваното разредено космическо гориво било скрито в подземия под невинно изглеждащ жилищен блок. Контейнерите били пропукани, изтичали летливи газове. Експлозията изкъртила основите на блока и обгърнала всички етажи в пламъци и отровни пари.

Отделните следствени доклади обаче разкриваха някои странни подробности за самоличността на собственика на блока, човек с предполагаеми връзки с черния пазар, и произхода на източеното крадено гориво.

Един от ранените пожарникари твърдеше, че вратите между шестнадесетия и седемнадесетия етаж били заключени и никой не успял да избяга, дори онези, които можели да се спасят след първата експлозия. Дори намекваше, че аварийните изходи нарочно били запоени. Странно, следователите изобщо не го бяха разпитвали. Според архива след възстановяването си пожарникарят бил преместен в малко управление на планетата Релекер.

Когато сравни свидетелските показания и съобщенията от различни източници, Реймънд откри още несъответствия. Присъствието на собственото му име сред жертвите не го изненада. Базил Венцеслас го беше предупредил, че ще скрият изчезването му, за да не допуснат някой да заподозре скромния произход на „принц Питър“. Той мъчително преглътна, когато прочете имената на майка си и тримата си братя, написани със ситен шрифт сред останалите многобройни жертви.

Сърцето му обаче се вледени, когато се натъкна на нещо по-важно. Според точните данни за времето на въвеждане неговото име и имената на майка му и братята му бяха вписани в списъка на жертвите първи — преди да угасят пожара, преди да идентифицират труповете и преди да започне следствието. Той сравни данните за времето от доклада с хронометърните данни от видеозаписите на пожара и новинарските репортажи. Не можеше да има никакво съмнение.

Те бяха знаели. Ханзата беше документирала смъртта им предварително.

Ужасен, Реймънд изтри всички следи от проверките си с надеждата, че надзирателите му не са си направили труда да го наблюдават.

Целият свят се промени, също както в деня на пожара. Сега със сигурност знаеше, че всички от семейството му, включително избягалият му баща, са били убити, само за да се инсценира неговата смърт. Залозите бяха високи.

Председателят Венцеслас и Теранският ханзейски съюз бяха готови да платят всяка цена, за да направят така, че Реймънд Агуера напълно да изчезне и да се появи като принц Питър, тяхна доброволна марионетка.

Разярен и отвратен, Реймънд се закле да не допусне да му промият мозъка. Каквото и да му говореха неговите учители, каквото и да му обясняваше ОХ, колкото и Базил Венцеслас да се опитваше да се държи бащински с него, момчето си обеща да запази независимостта си, макар и външно да се преструва на отстъпчив. В душата си щеше да отказва да играе ролята, която насила му бяха определили.

Ала трябваше много да внимава.