Кевин Андерсън
Скритата империя (62)

60.
Паметителят Дио’сх

Дио’сх чакаше личната си аудиенция с мага-император и трепереше от вълнение.

Върховният илдирийски владетел бе почти жив бог за своя народ. Макар че рядко напускаше Призматичния палат, той усещаше всеки илдириец, независимо от расата му, въпреки че можеше да общува пряко само със своите губернатори. Дио’сх обаче беше открил, че някои ужасни неща остават неизвестни дори за великия маг-император.

Паметителят разбираше, че трябва да му разкрие страшната си находка. Историческа измама, лъжи, заговор… ужасяващи събития, скрити и пренаписани още от зорите на империята. Великодушният владетел щеше да знае какво да прави с невероятната информация.

Уплашен от наученото, Дио’сх отначало мислеше да го сподели със своя другар Вао’сх, но след кошмарен период за почивка, по време на който неспокойно се мята, младият паметител реши, че въпросът е достатъчно важен, за да се обърне направо към мага-император. Един обикновен историк не можеше да взима сам такива сериозни решения.

Беше минал през служителите от протокола и бюрократите и се изненада, че толкова бързо му дават аудиенция. Магът-император сигурно бе усетил чрез тизма неотложността на молбата му.

Дио’сх държеше фрагментите, дневниците и свидетелските показания, които беше взел от тайното помещение в дълбокия лабиринт под Призматичния палат. Нямаше нужда от други доказателства. От този ден щеше да се промени самата история и отговорността за това бе огромна.

Усети, че лобовете му менят цвета си от бурните емоции, които го изпълваха. Никой историк не можеше да крие чувствата си и лицето на Дио’сх изразяваше всичко, което го вълнуваше.

Мускулестият телохранител Брон’н препречваше входа към личната съзерцателна стая на мага-император и не обръщаше внимание на тревогата на младия паметител. Свирепият наглед воин си вършеше работата и не се интересуваше от новината, която носеше Дио’сх.

С дълбоко гърлено изсумтяване Брон’н най-после се отдръпна настрани и посочи отворената врата. Телохранителят изрече обичайните думи с груб глас, сякаш се чувстваше неловко:

— Магът-император с удоволствие ще приеме един от своите високоценени паметителски поданици и няма търпение да чуе важния ти въпрос.

Дио’сх се чудеше защо магът-император е решил да се срещне с него, без да присъстват съветниците му. Това откритие щеше да разтърси целия свят! От друга страна, може би бе най-добре засега да си остане тайна. Магът-император може би искаше да обмисли реакцията си, без десетките му помощници да го смущават с препоръките си. Дио’сх си пое дъх и влезе в ослепителната съзерцателна стая, като се мъчеше да успокои багрите на лицето си.

Сведе очи към покрития със сини жилки под. През прозрачния таван струеше гореща слънчева светлина, усилвана от конвексните прозорци. В ъглите бликаха фонтани, водата кипеше и се изпаряваше. В помещението бе влажно като в джунгла. Дио’сх направи три крачки напред и спря, после бавно събра смелост да повдигне глава.

— Господарю…

Мекокожият владетел беше отпуснал грамадното си тяло върху елипсовиден стол. Очите му бяха притворени, сякаш дремеше. Той се размърда, после заговори с мъркащ глас:

— Радвам се лично да се запозная с теб, паметителю Дио сх. Чух за премеждието ти на Крена — и го преживях пряко чрез своя син, губернатора.

Дългата, сплетена като въже плитка висеше върху корема на мага-император и стигаше до хълбоците му.

Помръдваше като неспокойна анаконда. Очите му се вторачиха в паметителя, сякаш бе вкусно парче месо.

— Да, господарю. Много ми е трудно да преодолея случилото се на Крена. Паметителят Вао’сх ми помага да съставя истинската и окончателна история за ослепяващата чума, така че вашият син, губернаторът на Крена и всички други илдирийски жертви да бъдат запомнени и почетени в нашата Сага за седемте слънца.

Лицето на владетеля остана спокойно, дори отегчено.

— Всеки илдириец изживява живота си с надеждата да постигне нещо достатъчно важно, за да бъде включен в нашата Сага. Въпреки че умряха от ужасна болест, хората на Крена винаги ще бъдат почитани.

Дио’сх отново се поклони.

— Искрено се надявам, господарю. — После вдигна документите в ръцете си. — Помолих да разговарям с вас относно Сагата за седемте слънца.

Протегна документите напред, ала магът-император не вдигна дебелата си ръка.

— Разкажи ми какво си открил. — Плитката му пак потрепери и в гласа му прозвучаха предпазливи нотки. — Усещам, че това те е разстроило до дъното на сърцето ти.

Дио’сх притисна документите към гърдите си и заговори, без да разкрасява разказа си.

— След нашето избавление на Крена се върнах в Миджистра и започнах да проучвам сведенията за други епидемии в нашата история. В най-дълбоките архиви на Палата прерових множество запазени апокрифи и научих неизвестни моменти от миналото ни.

— Апокрифите не са истинска част от Сагата — посочи магът-император.

— Вярно е, но все пак са свидетелски разкази и важни данни, които не бива да се пренебрегват. Търсех информация за Изгубените времена, когато според официалната история всички представители на паметителската раса умрели от огнената треска.

— Да. — Месестото лице на мага-император се намръщи, ала тъгата му изглеждаше престорена. — Било е ужасно време.

— Но истината не е такава, каквато я знаем, господарю! — готов да избухне, каза Дио’сх. — Научих нещо за всички онези липсващи стихове от Сагата. Открих доказателства за случилото се през онзи период. Нещо поразително!

— Винаги е имало слухове, Дио’сх. Илдирийците обичат загадките.

— Да, господарю, но аз открих, че всъщност изобщо не е имало огнена треска.

— Всички паметители са измрели — настоя магът-император, очевидно скептично настроен. Историкът не забеляза растящото му раздразнение. — Ясно е, че част от нашия епос е изгубена.

Дио’сх вирна брадичка. Лоборете му пламтяха от пъстри емоции.

— Не, господарю. Не е изгубена. Паметителите са били избити, за да се скрие истината, и после част от Сагата нарочно е била цензурирана, така че никой да не научи какво се е случило. Мисля, че тази заповед е била дадена от някой древен маг-император.

— Абсурдно. Никой маг-император не би извършил такова отвратително престъпление.

Дио’сх размаха неопровержимите документи.

— Изгубените стихове разказват за древен и опустошителен сблъсък в галактиката, война срещу могъщи същества, наречени хидроги, чуждопланетяни, които живеят в ядрата на газовите гиганти.

Магът-император вече беше напълно буден и внимателно слушаше.

— Според мен тази древна война е свързана с изчезването или измирането на кликиската раса, но е останала скрита през последните десет хиляди години — продължи Дио’сх и прелисти документите — търсеше съответните откъси, които да цитира. — Свидетелствата са ясни, господарю. Официалната версия на Сагата не казва цялата истина. Трябва да променим написаното.

Дио’сх беше толкова развълнуван, че не обърна внимание на недоволството, което се бе изписало на обикновено блаженото лице на мага-император, нито на дългата плитка, която гневно подскачаше.

— Дай да видя тези документи. Приближи се.

Паметителят пристъпи напред и протегна документите. Естествено магът-император щеше да види доказателството и да се увери, че е истина.

— Това е дневникът на един от убийците. Кръвта е по ръцете му. Той казва…

Живата плитка се надигна и се протегна като пипало. Забелязал движението, Дио сх погледна настрани — ала нямаше време да извика преди змиевидното въже от живи косми да се стрелне напред и да се увие около шията му.

Магът-император се наведе напред. Очите му пламтяха.

— Разбира се, че знам историята. — Устните му се свиха презрително.

Плитката се стегна. Историкът отчаяно се съпротивляваше; изпусна документите и започна да рита. Плитката на владетеля още по-здраво сви клупа и смачка ларинкса на паметителя.

— Исках да остане в тайна. — Задъхан от гняв, магът-император продължи да стиска. Месестото му лице се зачерви от напрежение. После строши врата на Дио’сх и запрати тялото му на пода като ненужен боклук.