Кевин Андерсън
Скритата империя (83)

81.
Бенето

Тъй като Гарванов пристан се намираше много далеч от гъсто заселените ханзейски колонии, обиколният път на Бенето му отне повече от месец. Това време даде възможност на стария Талбун да уреди всички въпроси в живота си.

Бенето носеше саксия с малка фиданка, за да остане свързан със световната гора по време на дългото пътуване. Докато стигне в новия си дом, смени три кораба — пътнически, търговски и накрая изследователски.

Кацна в Колониалния град, заобиколен от товарни контейнери, клетки с шумни неспокойни животни, провизии, оборудване и специални подаръци от Терок. Доволен и усмихнат, Бенето слезе от кораба и вдиша странния въздух; усети мириса на дивия свят, на който теранското земеделие едва прохождаше.

Гарванов пристан беше млада, геологически спокойна планета с общо взето мек климат и минимална местна растителност. Дори моретата бяха плитки, а най-високите земни образувания бяха хълмисти равнини.

Замаян от ярката слънчева светлина, без гъстия горски листак, Бенето поглъщаше подробностите и усещаше лъчите по голата си зелена кожа. От информацията, която бе научил чрез телевръзка, знаеше, че тук от време на време бушуват свирепи бури и в откритите равнини духат ураганни ветрове. Влезе в предадените от Талбун спомени и преживя една от тези стихии, видя я през очите на местната световна горичка.

С оглед на климатичните условия, сградите в Колониалния град бяха ниски и аеродинамични. Житните култури можеха да устоят на силните бури — жилавите стръкове отново се изправяха, когато небето се проясняваше и слънцето се показваше.

Бенето не съжаляваше, че е тук. Дори малкото дръвче, което носеше, изглежда, се радваше, че е стигнало в новия си дом.

Талбун излезе да го посрещне. Бе покрит със стотици татуировки, показващи забележителните му житейски постижения. На Бенето му се стори, че цял живот го е познавал. Старецът го прегърна с мършавите си ръце.

— Благодаря ти, че дойде, Бенето. И дърветата ти благодарят. — Той докосна новата фиданка от Терок, сякаш я поздравяваше.

Младежът се усмихна.

— Заселниците на Гарванов пристан не искат да останат без зелен жрец. Разглезил си ги.

Талбун се засмя. Дори венците му бяха тъмнозелени.

— Колонистите не използват услугите ми чак толкова много, но достъпът до телевръзка и мигновени новини дава на колонията им известно положение в Ханзата.

— А, положение значи. Аз съм вторият син на терокските владетели. Смяташ ли, че това няма да им дойде много?

Талбун отведе младия си другар от малкия космодрум на колонията — павирано свободно пространство, използвано като битпазар и място за събирания, когато не се очакваха кораби.

— Скоро ще свикнат и тогава ще ти се прииска да се върнеш в хубавия си град в гъбения риф. Защо ти е да си монах, когато можеш да си живееш царски? — Старецът се шегуваше, ала тази възможност, изглежда, наистина го разтревожи. — Поверявам ги на твоите грижи, Бенето.

— Не се безпокой. Посветил съм се на дърветата. Искам да живея тук, да чета на световната гора, да помогна за процъфтяването на горичката. Не ме е страх да си изцапам ръцете, ако се наложи да помагам на заселниците. Просто искам да служа на голяма цел.

Талбун известно време повървя в замислено мълчание, после го погледна с искрена усмивка на тъмното си лице.

— Знам, Бенето. Всичко, което научих за теб от световните дървета, ми показва, че моята горичка и колонистите са в сигурни ръце. — Той ускори ход. — Да побързаме преди кметът и хилядите заселници да поискат да те посрещнат, да се запознаят с теб и да започнат да ти разправят за мен.

— По-късно ще има много време за това — отвърна Бенето. — След дългото космическо пътуване предпочитам да видя дърветата, които си посадил.

Старият жрец с пружинираща походка го поведе надалеч от построените в концентрични кръгове ниски сгради. Поеха по тясна пътека към плитка долина, в която растеше разширяващата се горичка. Бенето усети дърветата още преди да ги наближат, все едно се срещаше със стар приятел.

— Когато пристигнали колонистите, Гарванов пристан бил готов за култивиране — каза Талбун. — Проучванията на Ханзата показали, че в северните ширини има богати залежи на полезни изкопаеми и няма местни гори, които да пречат на експлоатирането им. Голяма част от сушата представлявала гола скала.

— Видях някаква местна растителност от въздуха — отбеляза Бенето.

— Това е мъх, даже не е трева. Най-големите местни растения са папратите, които стигат най-много до рамото ми. — Той се заизкачва по склона, без дори да се задъха. — За съжаление, нашите тревопасни животни отначало не можели да ядат местната растителност. Накрая колонистите опитали с генетично изменени кози. Те могат да смилат местните мъхове и тревисти стръкове, стига фермерите да им дават допълнително храна.

Бенето се подсмихна.

— Значи е вярно, че козите ядат всичко.

— Горе-долу — отвърна Талбун. — А и хората могат да ядат кози. Години наред козите давали единственото прясно месо и мляко на планетата. Тези продукти били истински деликатес, като имаш предвид, че колонистите се хранели главно с консерви, купувани от минаващи оттук търговци. Трябвало да разчитат на редовните доставки.

От билото на хълма можеха да видят обработваемите площи.

— Отначало структурата на местната почва не била подходяща даже за най-издръжливите земни растения, докато инвеститорите не вложили част от капитала си за торове. Това било за страхотен майтап в Ханзата — големият торен конвой за Гарванов пристан, — но кораб след кораб покрили нашите равнини. Така заселниците стабилизирали химическия състав на почвата и още през следващия сезон преминали към отглеждане на пшеница, овес и ечемик. — Талбун въздъхна. — Ще ми се дърветата да бяха тук, за да документират всичко това. В равнините били засети индустриални количества семена с нисколетящи самолети.

Старият жрец тъжно поведе Бенето надолу по полегатия склон към зовящата ги горичка.

— Аз дойдох тук на третата година, а на заселниците им трябваха пет, за да култивират Гарванов пристан. Сега сме почти независими и изкарваме скромна печалба, въпреки че нямаме много за износ. Северните рудници осигуряват достатъчно минерали и метали за строежите ни. Кметът Хенди превърна Колониалния град в процъфтяващо селище, както сам видя.

Минаха покрай ниска постройка, която жрецът нарече свой дом.

— Жените от Колониалния град ми готвят и настояват да чистят дома ми. Това е важно за тях. Никога не ми позволяват да забравя колко много уважават и ценят зелените жреци. — Той уморено се усмихна и продължи към шепнещите клонки на световната горичка. — Всъщност обаче почти не стоя на закрито. Предпочитам да спя и да се моля сред моите приятели дърветата.

Навлязоха в горичката и Бенето мигновено усети благожелателността около себе си, дремещия безкраен разум на световната гора. Знаеше, че и той ще си почива тук, където горичката можеше да му говори. Дърветата щяха да шепнат в сънищата му и той щеше да им отвръща.

Талбун докосна люспестата кора на най-близкото дърво и десетилетията на лицето му сякаш се стопиха.

— Всеки ден идвам тук и разказвам на дърветата новините, които съм научил. На Гарванов пристан не се случват много неща, но те като че ли се радват, когато просто разсъждавам по философски въпроси.

— Дърветата обичат да поглъщат всякаква информация, независимо от темата. — Бенето застана до стареца. Чувстваше се така, сякаш се бе завърнал у дома. Тези световни дървета бяха много по-млади от древната гора, която покриваше Терок, ала въпреки това бяха абсолютно същите.

Очевидно облекчен, Талбун погледна младия си другар — като че ли мечтаеше за мига, когато най-сетне ще може да си почине.

— Гарванов пристан не е рай, Бенето, но е планета, която жилавият пионерски дух може да превърне в дом. Надявам се да ти хареса.

Двамата издълбаха дупка в меката пръст и посадиха новата фиданка от Терок. Когато се изправи, Бенето затвори очи и протегна ръка, за да докосне дърветата. И едновременно отговори на стареца и на самата гора:

— Това място е точно такова, каквото се надявах, Талбун.