Кевин Андерсън
Скритата империя (47)

45.
Нира

Като зелена жрица, Нира имаше важни нови задължения, ала все още обичаше предишната си работа. Поне веднъж седмично успяваше да се покатери на върхарите и да почете на глас на запленената световна гора. Не се сещаше за нищо по-благородно от това да разказва истории.

Като пазеше равновесие на един дебел клон, тя прочувствено четеше историята за сър Гавин и Зеления рицар. Самата Нира нямаше представа какъв ще е краят. Всичко това беше ново за нея и момичето знаеше, че гората е също толкова нетърпелива да научи, колкото и то. През голата си кожа Нира усещаше, че дърветата реагират като истинска публика.

Докато свършваше историята, тя погали люспестата кора, с новите си способности установи контакт с дървото и оттам влезе в телевръзка с цялата гора. Можеше да получи достъп до всяка част от постоянно растящата база данни, но дърветата бяха нещо повече от енциклопедия. Можеше да се съветва с тях, да научи какво е синтезирала гората от цялата събрана информация. Но световните дървета все пак пазеха своите тайни дори от най-видните зелени жреци като Ярод.

Нира попита световната гора и получи порой от разкази. Изведнъж резервоарът на ума й се изпълни с повече истории, отколкото можеше да си представи. Щяха да й трябват много неспокойни нощи с живи сънища, за да смели всички неща, които знаеше сега. С благодарна въздишка тя прекъсна телевръзката.

После усети, че се приближава друг зелен жрец. Нямаше нужда да гледа, защото световните дървета посочиха посетителката й — старата Отема, която много години беше служила като посланичка на Земята. Изненадана и уплашена, Нира се обърна. Естествено, строгата, но мъдра жрица не можеше да търси нея.

Макар че бе невъобразимо стара, Отема се катереше с грациозната бързина на дървесен гущер. Тя застана до момичето на широкия клон и впери очи в гората.

— Спомням си колко се вълнувах, когато приех зеленината, колко неща трябваше да уча. — Старицата се обърна към Нира. Тъмните й очи изглеждаха някак си далечни… дори тъжни. — След повече от век чудото и величието на световната гора нито за миг не намалява. Днес дърветата ме вълнуват също толкова, колкото и когато бях на твоята възраст.

Нира не знаеше какво да каже.

— Аз… благодаря ти за думите, посланик Отема.

— Наричай ме просто Отема, дете. Зелените жреци нямат нужда от титли.

— Добре… Отема. — Тя събра смелост и рече: — Изненадана съм, че те виждам тук. Търсиш ли някого?

— Да. И го намерих. — Сцената изглеждаше странна: две жени, застанали на клон сред върхарите. — Ярод ми каза, че може би ще те открия тук горе, макар че днес не ти е определен ден да четеш на дърветата.

— Всички служим според способностите и интересите си — отбранително стиснала инфоплочата в ръка, отвърна Нира. После докосна тъмните линии край устата си. — Аз съм четец и обичам да съм тук горе.

— Значи обичаш историята, така ли? Приключения, легенди и митове?

Момичето се опита да долови критични нотки в гласа на старицата, но не успя и просто кимна с глава.

— Интересно — продължи Отема. — Проучих семейството ти и се чудя откъде си взела интереса си към легендите. Когато беше малка, майка ти разказвала ли ти е приказки?

— Не. Всъщност това е една от причините, поради които бях щастлива да се свържа със световната гора, защото това открива пред мен нова вселена, каквато може би никога нямаше да открия у дома.

Най-голямото от осем деца, Нира Кали произхождаше от сравнително бедно семейство, което живееше в един от най-старите червейни кошери. Няколкото помещения, някога напълно достатъчни за родителите й, бяха отеснели за растящото им семейство. Когато Нира бе станала послушница, родителите й се бяха натъжили, че ще ги напусне, но бяха и доволни от разширяването.

Тя винаги беше обичала да разсъждава и да чете, докато семейството й се задоволяваше да работи в зеленчуковите и овощните градини. Родителите й прекарваха свободното си време в развлечения и игри, участваха в празненства и разговаряха с приятели. Нира обаче предпочиташе да чете.

— Търся някой, който обича историите — каза Отема. — Такъв човек ще е от огромна полза за моето следващо назначение. — Сърцето на момичето се разтуптя. Изгаряше от нетърпение да научи какво има предвид посланичката.

Нира си спомняше честите случаи, когато четеше сама, приклекнала до облата стена на червейния кошер. Въпреки че обичаше семейството си, те не я разбираха. Чудеше се дали е като кукувиците, които снасят яйцата си в чужди гнезда. Искаше й се да зададе хиляди въпроси, ала мълчеше и любезно чакаше, макар че очите й блестяха от огън и любопитство.

— Рейналд се завърна от своето пътешествие — продължи Отема. — Видял е много светове, разговарял е с велики ръководители и е наблюдавал необикновени култури.

— С интерес изслушах всичките му разкази — рече Нира. Дали Отема нямаше да й предложи да разговаря с Рейналд, да изпълни ролята на нещо като историк и да обработи преживяванията му, за да бъдат съхранени в база данните на световната гора?

— Когато разговарял с илдирийския престолонаследник Джора’х, Рейналд отправил забележителна молба. Чувала ли си за Сагата за седемте слънца?

— Разбира се — потвърди Нира. — Смята се, че това е най-дългият епос, който е бил записван. Нужни са много години, за да го прочетеш.

— Тези много години няма да ти стигнат дори само за съвсем малка част от него — каза Отема. — Рейналд получил разрешение двама зелени жреци да проучат Сагата. Можем да я четем, да я документираме, да разказваме историите на фиданките, които ще носим със себе си. Сагата е прекалено дълга и сам човек не може да я прочете до края на живота си.

Нира ахна, после покри устата си с длан. Гърлото й пресъхна.

— Откакто ме освободиха от задълженията ми на Земята, отец Идрис и майка Алекса ми търсят нова задача. Прекалено дълго ме нямаше от световната гора и нямам намерение само да седя и да поливам дръвчета.

— За Илдира ли заминаваш? — осмели се да я попита Нира.

— Не сама, дете. Това е огромна задача и Рейналд има разрешение да прати двама зелени жреци. — Лицето на Отема грейна. — Нира, искам да те помоля да станеш моя лична помощничка, спътничка и ученичка. Ще пътуваме заедно за Илдира под светлината на седемте слънца.

Семейството на Нира не можеше да повярва на късмета й и мина доста време, докато осъзнаят новината. Родителите й Гарис и Мийна Кали никога не бяха мислили много за други светове — гъстата гора на Терок и без това се простираше по-нашироко от тяхното въображение.

Завиваше й се свят, когато си помислеше, че ще трябва да прекоси Спиралния ръкав, за да стигне до столицата на огромната извънземна империя. Щеше да отсъства от Терок много години, щеше да е далеч от горите, далеч от другите зелени жреци, далеч от семейството си. Но щеше да упражнява телеспособностите си: докато можеше да докосне фиданка, щеше да остане във връзка с цялата световна гора. Нямаше причини да се бои, а само да се вълнува.

Нира вечеря със семейството си в тясната им квартира. Гарис искаше да покани всичките им съседи, за да се сбогуват с нея. Щеше да е голям празник, щастлива възможност за събиране. Но изпаднало в паника при перспективата да е сред толкова много хора, момичето отклони предложението с оправданието, че има много работа преди заминаването си. Търговският кораб щеше да пристигне след ден, за да ги откара на Илдира.

Тя премести поглед от изхабеното, уморено лице на майка си към широката весела усмивка на баща си.

— Но преди да замина помолих за една услуга. Имам изненада за вас.

С чувство за новото си положение, след като бе избрана да придружава Отема, Нира беше пратила писмо на отец Идрис и майка Алекса. Старата посланичка бе прибавила своята благословия. Днес момичето беше получило отговор, че молбата му с радост е била удовлетворена.

— Татко, успях да издействам за нашето семейство чудесно жилище в новия кошер, открит от Естара. — Тя се усмихна на смайването на родителите си. — Когато се приготвите да се пренесете, ще можете да си изберете най-големите помещения.

Удивен от късмета им, Гарис несръчно прегърна дъщеря си. Майка й не можеше да повярва на ушите си.

— Благодаря ти! Благодаря ти!

Нира се засрами от признателността им и зелената й кожа потъмня.

— Радвам се, че мога да направя нещо за семейството си, преди да замина на голямото си приключение.