Метаданни
Данни
- Серия
- Сага за седемте слънца (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hidden Empire, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кевин Дж. Андерсън. Скритата империя
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ISBN 954–585–419–7
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Скритата империя от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. Шаблонът е поставен на 21:51, 23 май 2015 (UTC). |
Скритата империя | |
Hidden empire | |
Автор | Кевин Дж. Андерсън |
---|---|
Първо издание | 2001 г. САЩ |
Издателство | Aspect/Orbit Books (US) |
Жанр | научна фантастика, космическа опера |
Вид | роман |
Страници | 464 |
Поредица | „Сага за седемте слънца“ |
Следваща | „Гневът на хидрогите“ |
Издателство в България | ИК „Бард“ (2003) |
Преводач | Крум Бъчваров |
ISBN | ISBN 954-585-419-7 |
„Скритата империя“ (на английски: Hidden empire) е роман на американския писател фантаст Кевин Дж. Андерсън от 2001 година.
Тази книга е първата от поредицата „Сага за седемте слънца“. На български е издадено и продължението – „Гневът на хидрогите“.
Сюжет
2427 година. Хората са се разселили на над сто свята и са основали три основни „клона“ на човечеството:
- Ханзата – населява 69 свята, своеобразна монархия, главна планета – Земя.
- Терок – планета, родоначалник на Световната гора и роден дом на Зелените жреци.
- Скитническите кланове – своеобразни „отшелници“ от останалите, разделени на кланове и занимаващи се основно с производство на „екти“ – алотроп на водорода, основното гориво при междузвездни пътувания, произвеждащо се в газовите гиганти.
Освен човечеството спиралния ръкав на Млечния път населява още расата на Илдийците. Управлявани от „маг-император“, който поддържа телепатична връзка с всичките си поданици, разделени на касти (работници, учители и т.н.). Имат един огромен епос – „Сага за седемте слънца“, в който е записана историята им, и който продължава да се дописва с новите събития. Името идва от Миджистра – тяхната родна планета, която се върти около 7 слънца и там никога не настъпва нощ. В тази книга извънземната раса записва всичко, което се е случило и продължава да се случва. Съществуват и останки от изчезналата вече раса на Кликисците – насекомоподобни извънземни, от които са останали само руини, и стотици насекомоподобни робота с изтрита памет.
На една от бившите кликиски планети ксеноархеолози откриват пиктограма на метод за превръщане на газови гиганти в звезди. Ханзата веднага решава да изпита технологията, газовият гигант Ансиър е превърнат в звезда, а прилежащите му луни започват да се превръщат в земни колонии и нови светове.
Оказва се обаче, че в газовите гиганти живее могъща извънземна раса, наречена Хидроги. Скоро след опита с „кликиския факел“ огромни космически кораби започват да нападат всичко, което се доближава газовите гиганти. Започващата война поставя на карта съществуването не само на човечеството, а и на всичко живо.
72.
Естара
Отец Идрис и майка Алекса се изненадаха и после се разочароваха, когато Бенето им съобщи за намерението си да напусне Терок и да се посвети на затънтената колония Гарванов пристан. Бяха предвиждали много по-велики неща за своя втори син, навярно водеща роля сред зелените жреци.
Ала накрая отстъпиха пред желанията на световната гора. Когато най-после разбра, че синът й наистина го иска, Алекса го прегърна и заяви, че ще организира голямо прощално тържество и представление на най-опитните дървотанцьори от най-големите дървесни градове. Бенето мило се усмихна, макар че предпочиташе да не вдигат около него никакъв шум. Майка му го правеше по-скоро за да удовлетвори собствените си потребности, отколкото неговите, затова той прие идеята за банкета.
Естара бе дълбоко наранена от предстоящото заминаване на брат си. Бенето й съобщи новината направо, за да не научи от родителите им или от клюки. Щяха да й липсват миговете, които прекарваха заедно в гората в разговори за растенията, за високите световни дървета и каквото друго им дойдеше наум. Но момичето виждаше по лицето му, че тази доброволна задача е мечта, пленила сърцето му.
— Често ще си мисля за теб, Бенето — каза тя. Вече се чувстваше самотна. — Може би някой ден ще дойда да те видя на Гарванов пристан.
Той се засмя.
— Доколкото знам, там няма голяма туристическа индустрия, но на стария Талбун, изглежда, му харесва. Нямам търпение да заема мястото му.
В деня на прощалното тържество Естара искаше да помогне по начин, който да накара брат й да се гордее с нея. Помисли си дали да не участва в приготовленията, но реши да събере любимия деликатес на Бенето: резени от меката външна обвивка на гъбения риф, която се срещаше само в най-горните, необитаеми пластове на техния град.
Двете със Сели се качиха в най-горните стаи, където стените бяха прекалено млади и меки, за да издържат постоянни жилища. Завързаха кесии на китките си и поставиха шипове на дебелите си обувки, за да се покатерят върху полегатите меки пластове.
— Прекалено си голяма за тази работа — каза Сели. Естара тъкмо беше навършила тринадесет, възраст, която я поставяше сред възрастните жени, въпреки че тя не искаше да прекъсне връзките си с детството.
— Не съм — готова да сръга сестра си, възрази Естара. — Освен това го правя за Бенето и няма да ме спреш.
— Ще събера повече гъбено месо от теб — подразни я Сели. — Той е и мой брат.
„Да, така е. И двете ще го изгубим, когато утре замине“ — помисли си Естара.
Следвана по петите от Сели, тя се провря през отвора на естествения прозорец и се покатери на покрива с помощта на кука. Сели заподскача по втвърдяващата се гъба към меките й краища, извади ножа си и потърси подходящо място далеч от старите разрези, оставени от други деца.
— Внимателно! — напевно извика тя.
Естара се заизкачва към най-високата точка на възлестото образувание, където бе най-меката гъба.
— Гледай си работата. — Знаеше, че Сели просто се опитва да спечели някакво въображаемо състезание, докато самата тя мислеше само за Бенето. Искаше брат й да си спомня с добро за нея винаги щом изпита носталгия по Терок.
Заби метален клин на една ръка разстояние, за да се изтегли нагоре, и се просна по корем върху деликатната кожа на гъбата, която се залюля под тежестта й.
Започна да реже парчета месо и да ги прибира в кесията на китката си. Стискаше зъби от усилието, но си мислеше за огромното удоволствие, което щеше да достави на Бенето. Сарейн несъмнено щеше да се намръщи, че се е качила горе и се е занимавала с детска работа, за да намекне, че трябва да си намери по-зрели задължения. Ала Естара прехапа долната си устна и се изкатери още по-нависоко — уверяваше се, че никой друг не би направил това за брат й.
Рисковано запази равновесие и се наведе напред, за да отреже поредното парче, въпреки че торбичката на китката й вече бе почти пълна. И тогава случайно проби един от възлите със спори, който изстреля в лицето й дъжд от зърнест бял прах.
Спорите задръстиха носа и гърлото й. Естара кихна, подхлъзна се и се запремята по гладката външна обвивка на рифа, като отчаяно риташе с крака и се опитваше да намери опора.
Шиповете на обувките й пореха меката гъба. Когато Естара най-после стигна до забития клин, той се измъкна и тя пропадна през отвора.
— Помощ! — извика Естара, отново кихна и се опита да си поеме дъх. Отвсякъде я обграждаха меки стени, но поне вече не падаше.
Ококорена, Сели запълзя към зейналата дупка, през която беше пропаднала сестра й. Момиченцето внимателно запази равновесие и се наведе напред, за да погледне Естара. Когато видя, че не е пострадала, се закикоти.
— Казах ти, че си прекалено голяма.
По-късно, под погледите на семейството й и много зяпачи, няколко деца я изтеглиха с въжета и скрипци. Бенето стоеше на един висок клон и ръководеше спасителната операция, спокоен и самоуверен. Момичето се измъкна навън, мокро от смрадливата влага на гъбения риф. Плитките й се бяха разплели, бузите и ръцете й бяха покрити с мръсотия. Но в края на краищата беше пострадала единствено гордостта й.
Бенето дойде при нея. Естара се боеше, че ще е разочарован от глупавото й поведение. Той обаче я прегърна.
— Благодаря ти, Естара. Ако сърцето ти не беше толкова голямо, може би нямаше да паднеш през покрива на града.
Каквото и да казваха другите, тя знаеше, че брат й разбира какво се е опитвала да направи.
Този миг остана в мислите й през целия дълъг и шумен банкет и прощалното тържество. Споменът обаче не облекчи тъгата й на другата сутрин, докато стоеше сред върхарите и наблюдаваше отлитането на совалката на Бенето, която завинаги го отнасяше на някакъв далечен свят.