Кевин Андерсън
Скритата империя (74)

72.
Естара

Отец Идрис и майка Алекса се изненадаха и после се разочароваха, когато Бенето им съобщи за намерението си да напусне Терок и да се посвети на затънтената колония Гарванов пристан. Бяха предвиждали много по-велики неща за своя втори син, навярно водеща роля сред зелените жреци.

Ала накрая отстъпиха пред желанията на световната гора. Когато най-после разбра, че синът й наистина го иска, Алекса го прегърна и заяви, че ще организира голямо прощално тържество и представление на най-опитните дървотанцьори от най-големите дървесни градове. Бенето мило се усмихна, макар че предпочиташе да не вдигат около него никакъв шум. Майка му го правеше по-скоро за да удовлетвори собствените си потребности, отколкото неговите, затова той прие идеята за банкета.

Естара бе дълбоко наранена от предстоящото заминаване на брат си. Бенето й съобщи новината направо, за да не научи от родителите им или от клюки. Щяха да й липсват миговете, които прекарваха заедно в гората в разговори за растенията, за високите световни дървета и каквото друго им дойдеше наум. Но момичето виждаше по лицето му, че тази доброволна задача е мечта, пленила сърцето му.

— Често ще си мисля за теб, Бенето — каза тя. Вече се чувстваше самотна. — Може би някой ден ще дойда да те видя на Гарванов пристан.

Той се засмя.

— Доколкото знам, там няма голяма туристическа индустрия, но на стария Талбун, изглежда, му харесва. Нямам търпение да заема мястото му.

В деня на прощалното тържество Естара искаше да помогне по начин, който да накара брат й да се гордее с нея. Помисли си дали да не участва в приготовленията, но реши да събере любимия деликатес на Бенето: резени от меката външна обвивка на гъбения риф, която се срещаше само в най-горните, необитаеми пластове на техния град.

Двете със Сели се качиха в най-горните стаи, където стените бяха прекалено млади и меки, за да издържат постоянни жилища. Завързаха кесии на китките си и поставиха шипове на дебелите си обувки, за да се покатерят върху полегатите меки пластове.

— Прекалено си голяма за тази работа — каза Сели. Естара тъкмо беше навършила тринадесет, възраст, която я поставяше сред възрастните жени, въпреки че тя не искаше да прекъсне връзките си с детството.

— Не съм — готова да сръга сестра си, възрази Естара. — Освен това го правя за Бенето и няма да ме спреш.

— Ще събера повече гъбено месо от теб — подразни я Сели. — Той е и мой брат.

„Да, така е. И двете ще го изгубим, когато утре замине“ — помисли си Естара.

Следвана по петите от Сели, тя се провря през отвора на естествения прозорец и се покатери на покрива с помощта на кука. Сели заподскача по втвърдяващата се гъба към меките й краища, извади ножа си и потърси подходящо място далеч от старите разрези, оставени от други деца.

— Внимателно! — напевно извика тя.

Естара се заизкачва към най-високата точка на възлестото образувание, където бе най-меката гъба.

— Гледай си работата. — Знаеше, че Сели просто се опитва да спечели някакво въображаемо състезание, докато самата тя мислеше само за Бенето. Искаше брат й да си спомня с добро за нея винаги щом изпита носталгия по Терок.

Заби метален клин на една ръка разстояние, за да се изтегли нагоре, и се просна по корем върху деликатната кожа на гъбата, която се залюля под тежестта й.

Започна да реже парчета месо и да ги прибира в кесията на китката си. Стискаше зъби от усилието, но си мислеше за огромното удоволствие, което щеше да достави на Бенето. Сарейн несъмнено щеше да се намръщи, че се е качила горе и се е занимавала с детска работа, за да намекне, че трябва да си намери по-зрели задължения. Ала Естара прехапа долната си устна и се изкатери още по-нависоко — уверяваше се, че никой друг не би направил това за брат й.

Рисковано запази равновесие и се наведе напред, за да отреже поредното парче, въпреки че торбичката на китката й вече бе почти пълна. И тогава случайно проби един от възлите със спори, който изстреля в лицето й дъжд от зърнест бял прах.

Спорите задръстиха носа и гърлото й. Естара кихна, подхлъзна се и се запремята по гладката външна обвивка на рифа, като отчаяно риташе с крака и се опитваше да намери опора.

Шиповете на обувките й пореха меката гъба. Когато Естара най-после стигна до забития клин, той се измъкна и тя пропадна през отвора.

— Помощ! — извика Естара, отново кихна и се опита да си поеме дъх. Отвсякъде я обграждаха меки стени, но поне вече не падаше.

Ококорена, Сели запълзя към зейналата дупка, през която беше пропаднала сестра й. Момиченцето внимателно запази равновесие и се наведе напред, за да погледне Естара. Когато видя, че не е пострадала, се закикоти.

— Казах ти, че си прекалено голяма.

По-късно, под погледите на семейството й и много зяпачи, няколко деца я изтеглиха с въжета и скрипци. Бенето стоеше на един висок клон и ръководеше спасителната операция, спокоен и самоуверен. Момичето се измъкна навън, мокро от смрадливата влага на гъбения риф. Плитките й се бяха разплели, бузите и ръцете й бяха покрити с мръсотия. Но в края на краищата беше пострадала единствено гордостта й.

Бенето дойде при нея. Естара се боеше, че ще е разочарован от глупавото й поведение. Той обаче я прегърна.

— Благодаря ти, Естара. Ако сърцето ти не беше толкова голямо, може би нямаше да паднеш през покрива на града.

Каквото и да казваха другите, тя знаеше, че брат й разбира какво се е опитвала да направи.

Този миг остана в мислите й през целия дълъг и шумен банкет и прощалното тържество. Споменът обаче не облекчи тъгата й на другата сутрин, докато стоеше сред върхарите и наблюдаваше отлитането на совалката на Бенето, която завинаги го отнасяше на някакъв далечен свят.