Кевин Андерсън
Скритата империя (70)

68.
Престолонаследникът Джора’х

Магът-император прекарваше много време в приемната зала с небесната сфера — изслушваше молители и разговаряше със своя народ. Даваше аудиенции по прищявка, допускаше до себе си всички поклонници. Предпочиташе да е сред поданиците си, където можеше да усеща общите им проблеми чрез живата връзка на тизма.

Когато беше в друго настроение обаче, магът-император не можеше да търпи преклонението и врявата. Оттегляше се в тихите си покои, където в самота съзерцаваше държавните нужди. Не се оправдаваше за поведението си. Той бе магът-император.

В такива моменти владетелят често викаше престолонаследника Джора’х, за да обсъждат политиката на Империята. Джора’х обичаше да говори с него като син с баща си и изпитваше искрено желание да се учи от великия мъж. Някой ден щеше да прави същото със собствения си благородно роден наследник Тор’х.

След като се подкрепи с апетитен обяд, Джора’х отиде в съзерцателната стая, изпълнен с енергия и готов за задълбочен разговор. Носеше безупречни нови одежди, ушити от терокски тъкани, тънък копринен плат, спускащ се на широки гънки по гърдите му, прихванат с игли със скъпоценни камъни и златни копчета.

След пристигането на „Ненаситно любопитство“ Джора’х беше поискал от министъра на търговията Клио’с пръв да разгледа екзотичните чуждоземски стоки. Престолонаследникът бе купил половината товар на Рлинда Кет за себе си, главно за дарове, които да подели между многобройните си любовници и потомци. Изобщо не се беше пазарил с търговката — просто й бе платил от илдирийската хазна.

Другите благородници се бяха нахвърлили като хищни животни на останалата част от товара и бързо бяха вдигнали цените много повече от първоначалните надежди на търговката.

Джора’х се поклони тържествено и магът-император го поздрави. Престолонаследникът преброи прислужниците, струпани около меката грамада на баща му. Петнадесет! Те изпълняваха задачи, които бяха по-необходими за собственото им самоуважение, отколкото за истинското удобство на владетеля.

Дребни и сръчни представители на прислужническата раса масажираха бледата кожа на мага-император, втриваха масла и мехлеми в ставите му, премахваха всеки намек за мазол или петънце. Други слуги му поднасяха меки бонбони, туршии, ароматни плодове и хрупкава осолена риба. Суетяха се около него, поправяха одеждите му, галеха дългата му плитка.

Магът-император търпеше всички тези грижи, отпуснат на какавидения си трон и нацупил дебелите си устни. Джора’х знаеше, че баща му не изисква такова преклонение, но позволява на прислужниците да изпълняват вродената си потребност да му угаждат. Днес обаче прекаленото внимание дразнеше владетеля. Възхитителната му плитка потръпваше и се мяташе като опашка на разярена исикска котка.

— Оставете ни на мира — за ужас на прислужниците изсумтя той. Те нададоха дълбок гърлен стон и унило заотстъпваха с наведени глави. — И да не чувам повече глупости, че някой от вас е извършил ритуално самоубийство — изръмжа магът-император. — Щом трябва да се грижите за някого, вървете в града, намерете някой уморен, изтормозен работник и го масажирайте. Имате моята благословия.

Зарадвани, прислужниците забърбориха и побързаха да излязат. Джорах знаеше, че ще положат всички усилия, за да угодят на нищо неподозиращите работници в работилниците.

Когато останаха насаме, владетелят насочи сънливия си поглед към сина си.

— Някой ден и ти също толкова ще мразиш прекалените грижи, Джора’х.

— Вече виждам недостатъците. — Той топло се усмихна на баща си. — Но дотогава има още много време.

По традиция магът-император управляваше повече от век и на Сайрок’х му оставаха още много десетилетия, през които престолонаследникът щеше да продължи да води жизнерадостния си живот. Бащата на сегашния владетел, Юра’х, бе стоял начало на Империята преди сто осемдесет и три земни години, когато илдирийците бяха срещнали човешките заселнически кораби.

— И все пак настоявам да разбираш галактическата политика — с опасен глас каза магът-император. — Всичките ми синове са губернатори на илдирийските колониални светове. Общувам с тях чрез тизма, но очаквам те да проявяват разбиране, а не просто да изпълняват телепатичните ми нареждания. Вие сте мои инструменти и оръжия за управление на Империята.

Джора’х кимна — обичаше да научава нови неща, макар че разностранните му интереси съвсем не се ограничаваха с обикновената строга политика. Неговият син Тор’х, който живееше в разкош при добродушния губернатор на тучния свят Хирилка, досега също не беше проявил интерес към политиката.

Когато обаче подложеха Джора’х на ритуална кастрация и станеше владетел и пазител на тизма, щяха да му се изяснят всички мисли, всички планове, дори тайните дела на баща му. Със загубата на мъжествеността си престолонаследникът щеше да проумее всичко с внезапно просветление. Като пламък на свещ, предаван от поколение на поколение, ненарушима приемственост още от първия маг-император, която осигуряваше силата и неизменността на великата Илдирийската империя.

— Научих, че синът ти Зан’нх се е отличил в слънчевия флот. Адар Кори’нх много го хвали.

Джора’х кимна. Въпреки че не бе чистокръвен благородник, с всичките си способности и амбиция Зан’нх може би щеше да стане по-добър владетел от егоцентричния Тор’х.

— Да, съвсем наскоро го повишиха в чин кул. Адарът обяви нови военни маневри и зрелищен парад на нашите прекрасни кораби. Всички са щастливи, че издадохте указ за нови тържества и празници.

Магът-император също кимна.

— Известно ти е и че нашите занаятчии ваят нов колос, величествен обелиск, който ще бъде поставен в Миджистра, и във всяка отломъчна колония ще бъдат издигнати негови по-малки копия, освен предишните.

— Това е заслужена чест, татко.

Владетелят, изглежда, се подразни от угодническия отговор на сина си.

— Поисках също нашите най-добри паметители да правят по-чести изпълнения, за да рецитират допълнителните части от Сагата. Ще ми се да насърча популярността на по-неизвестните ни герои.

— Затова ли изчезна оцелелият историк от Крена Дио’сх? Никой не го е виждал…

Магът-император махна с тежката си ръка.

— Да, пратих него и още много паметители на други отломъчни колонии. Няма значение точно къде са отишли.

— Думите ви ме правят горд да съм ваш син, татко. Ще ми оставите несравнимо наследство и от ден на ден го правите все по-велико.

Владетелят се намръщи.

— И защо според теб правя всичко това, Джора’х? Помисли над този въпрос! — Острият му тон изненада сина му. — С каква цел полагам всички тези необикновени усилия?

— Ами… за славата на илдирийския народ, разбира се.

— К’лар бекх! Прекалено си наивен, за да си мой престолонаследник! — Магът-император сърдито се разшава на какавидения си трон и плитката му потръпна. — Очаквам такова безусловно одобрение от страна на цялото население, но ти би трябвало да си способен да прозираш в сенките и да откриваш детайли, които забелязват само умните. — Гласът му разкриваше дълбоко разочарование и раздразнение.

— Тогава каква е причината, татко? — промълви смутеният Джора’х.

Магът-император се понадигна на подобния си на утроба трон.

— Ами това, че нашата Илдирийската империя наистина е в застой, точно както подозират подлите човеци! Ние изтеглихме отломъчната си колония на Крена заради епидемията, но изоставяме и други светове, отказваме се от собствената си територия. Не си ли забелязал, че човеците заграбват всяка свободна планета и се разпространяват като пожар? И вместо да се наситят, с всяко ново селище стават още по-алчни.

Плитката му се мяташе като разлютена змия. Джора’х неволно отстъпи крачка назад.

— Но не и ние — гневно продължи магът-император. — Илдирийците отстъпват, вместо да напредват. Ние се оттегляме, вместо да проучваме. Нашето могъщество крее… и е така от векове.

Престолонаследникът смаяно погледна баща си.

— Никога не съм чувал такова нещо.

— Защото никога не си обръщал внимание — изсумтя магът-император. — Това е причината, поради която трябва да придаваме значение на грандиозните спектакли и историческите празници. Един древен човешки документ го нарича „хляб и зрелища“. Докато илдирийският народ вярва във величието си, ние ще можем да убеждаваме и самите себе си, че то е реално.

Поразен от думите му, Джора’х се опита да погледне действителността от тази нова перспектива. Не се съмняваше в правотата на баща си — никой не можеше да оспорва заключенията на мага-император. Владетелят никога нямаше да го излъже и наистина беше по-мъдър от всеки друг представител на тяхната раса. Чрез тизма той виждаше през очите на всичките си поданици, което му даваше почти всемогъщо присъствие.

— Това… известно ли е на братята ми, на губернаторите? Само аз ли съм толкова сляп?

Магът-император, изглежда, се съжали над Джора’х.

— Всичките ми синове са различни. Губернаторът на Добро не намира радост в живота си, макар че работи по-усърдно от всеки друг, за да ми служи. Губернаторът на Хирилка е затрупан със скромните си задължения в периферията на Хоризонтния куп и има прекалено високо мнение за значението и положението си в Империята. Губернаторът на Марата е хедонист: той намира удоволствие в заниманията си и не мисли за Империята извън стените на дома си. Ала всеки мой син ме чува чрез тизма. Всеки усеща мислите и решенията ми и ми се подчинява. Така и трябва да е.

— Но ти, Джора’х, някой ден трябва да поемеш тази огромна отговорност — продължи императорът. — Аз не правя сравнение между децата си. Ти си първородният, престолонаследникът. Когато заемеш мястото ми, ще разбереш всичко. Но дотогава искам да си наясно какво те очаква, а не само да изричаш красиви думи като идиот. Поразсъждавай над това, което ти казвам.

Джора’х мъчително преглътна, замислен за усилията си да поддържа популярността си. Виждаше как илдирийският народ се забавлява, опивайки се от величието на империята. Той имаше добро сърце, ала може би наистина бе прекалено наивен.

Въпреки че губернаторът на Добро винаги беше мрачен и потънал в кроежи, Джора’х осъзна, че брат му навярно разбира много повече от него. Зачуди се още колко тайни крие магът-император, макар че щеше да научи всичко в ужасния ден, в който поемеше юздите на тизма.

Смутен, престолонаследникът заотстъпва от какавидения трон с надеждата, че аудиенцията е свършила.

— Нека помисля за всичко това, татко.

— Трябва да разбереш истината, сине. Като следващ маг-император, ще ти се налага да взимаш някои жестоки и безсърдечни решения. Но ще се примиряваш с тях, защото в крайна сметка ще са най-добрият избор за народа ни.

— Хм… разбирам, татко. Теоретично много отдавна знам тези неща. Но въпреки това сърцето ми се затруднява да разбере тази тежка новина.

Месестото лице на мага-император се промени и на него се изписа искрена загриженост.

— Още нещо: чу ли за странната атака срещу луните на новата звезда, която възпламениха човеците?

— Да. Те твърдят, че било дело на някакви могъщи чуждопланетяни. Но как е възможно това? Освен човеците през цялата си история ние не сме срещали други живи цивилизации. Освен ако не вярваме на легендите за шана реите, но винаги съм смятал, че тези създания на мрака са просто мит отпреди Изгубените времена.

— Щом в Сагата за седемте слънца е записано нещо, значи поне в основите му е заложена истина — отвърна владетелят и отново се намръщи. — Но не, сине, това не е дело на шана реите. Освен нападението при Ансиър, тези нови врагове са унищожили скитнически ектипроизвеждащи фабрики при Голген, а съвсем наскоро и при Ерфано.

— Нови атаки ли? В опасност ли сме? — Престолонаследникът бе зашеметен от странните и ужасяващи неща, които беше научил.

Гласът на мага-император стана абсолютно искрен.

— Илдирийската империя — и всъщност всяко живо същество в Спиралния ръкав — несъмнено навлиза в много сериозна криза. Никой не може да предвиди колко тежко може да стане това положение.