Метаданни
Данни
- Серия
- Сага за седемте слънца (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hidden Empire, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кевин Дж. Андерсън. Скритата империя
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ISBN 954–585–419–7
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Скритата империя от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. Шаблонът е поставен на 21:51, 23 май 2015 (UTC). |
Скритата империя | |
Hidden empire | |
Автор | Кевин Дж. Андерсън |
---|---|
Първо издание | 2001 г. САЩ |
Издателство | Aspect/Orbit Books (US) |
Жанр | научна фантастика, космическа опера |
Вид | роман |
Страници | 464 |
Поредица | „Сага за седемте слънца“ |
Следваща | „Гневът на хидрогите“ |
Издателство в България | ИК „Бард“ (2003) |
Преводач | Крум Бъчваров |
ISBN | ISBN 954-585-419-7 |
„Скритата империя“ (на английски: Hidden empire) е роман на американския писател фантаст Кевин Дж. Андерсън от 2001 година.
Тази книга е първата от поредицата „Сага за седемте слънца“. На български е издадено и продължението – „Гневът на хидрогите“.
Сюжет
2427 година. Хората са се разселили на над сто свята и са основали три основни „клона“ на човечеството:
- Ханзата – населява 69 свята, своеобразна монархия, главна планета – Земя.
- Терок – планета, родоначалник на Световната гора и роден дом на Зелените жреци.
- Скитническите кланове – своеобразни „отшелници“ от останалите, разделени на кланове и занимаващи се основно с производство на „екти“ – алотроп на водорода, основното гориво при междузвездни пътувания, произвеждащо се в газовите гиганти.
Освен човечеството спиралния ръкав на Млечния път населява още расата на Илдийците. Управлявани от „маг-император“, който поддържа телепатична връзка с всичките си поданици, разделени на касти (работници, учители и т.н.). Имат един огромен епос – „Сага за седемте слънца“, в който е записана историята им, и който продължава да се дописва с новите събития. Името идва от Миджистра – тяхната родна планета, която се върти около 7 слънца и там никога не настъпва нощ. В тази книга извънземната раса записва всичко, което се е случило и продължава да се случва. Съществуват и останки от изчезналата вече раса на Кликисците – насекомоподобни извънземни, от които са останали само руини, и стотици насекомоподобни робота с изтрита памет.
На една от бившите кликиски планети ксеноархеолози откриват пиктограма на метод за превръщане на газови гиганти в звезди. Ханзата веднага решава да изпита технологията, газовият гигант Ансиър е превърнат в звезда, а прилежащите му луни започват да се превръщат в земни колонии и нови светове.
Оказва се обаче, че в газовите гиганти живее могъща извънземна раса, наречена Хидроги. Скоро след опита с „кликиския факел“ огромни космически кораби започват да нападат всичко, което се доближава газовите гиганти. Започващата война поставя на карта съществуването не само на човечеството, а и на всичко живо.
95.
Маргарет Коликос
В тихата пустинна нощ на Рейндик Ко Луис Коликос и зеленият жрец Аркас играеха на карти, като използваха ДД за трети играч. Маргарет седеше сама в палатката си и слушаше металическата мелодия на музикалната кутия, която й беше подарил синът й.
Часове наред бе проучвала кликиските йероглифи от новооткрития град. Макар че в първия изоставен метрополис се бяха натъкнали на много чудеса, този изолиран район предлагаше повече възможности, повече тайни и повече податки.
Трапецовидният „каменен прозорец“ я интригуваше най-много. Не бе успяла да преведе знаците от отделните плочки, обрамчващи празния скален участък. Символите не бяха свързани с математическите термини и думите, които вече беше разчела.
Музикалната кутия довърши мелодията си. Маргарет по навик се пресегна да я пренавие, но се отказа. Вместо това се заслуша в мрака навън. Чу Луис да се смее. Аркас тракаше с жетони, а механичният глас на ДД повтаряше резултата.
Маргарет беше раздразнена от неуспеха си да разчете йероглифите, но не искаше да се включи в глупавите игри, които съпругът й толкова обичаше. Тя допи изстиналия си чай, изправи се и се протегна. После излезе от палатката в звездната нощ.
Вечерта бе топла и неподвижна, въздухът — прозрачно одеяло. Когато навлезе в сенките, тя рязко спря, забелязала пред себе си зловещ силует. Приличаше на дупка в нощта, фигура, която мътно отразяваше звездите. Чу плавни движения, тракане на нещо твърдо, прещракване на разчленени стави… после внезапно проблеснаха алени оптични сензори, които засияха като очи на дявол.
— Не се плаши, Маргарет Коликос. Пазех енергията си и правех оценка на базата си данни — каза роботът.
— Точно като мен — с нервен смях отвърна тя. — Кой си ти?
— Сирикс.
Потънаха в мълчание. Маргарет не бе сигурна, че иска да е сама в мрака с бръмбароподобната машина. Въпреки че Сирикс не беше приказлив, тя реши да се възползва от възможността.
— Имаш ли представа, някакво предположение за онези символи около трапецовидния „каменен прозорец“, който открихме в новите руини?
— Всичките ми спомени са били изтрити по време на трагедията, в която е загинала расата на моите създатели, Маргарет Коликос.
— Да, да, и преди си ми го казвал — отвърна тя. — Но очевидно си запазил някаква подпрограма с умения, иначе нямаше да можеш да функционираш и да общуваш. Убедена съм, че си качил всички резюмета на откритията ни при други разкопки, просто за да запълниш белите петна в паметта си.
— Остават много големи бели петна, Маргарет Коликос.
Археоложката се намръщи и си обеща да не въздиша прекалено явно, макар да се съмняваше, че Сирикс може да разтълкува човешката реакция.
— Чудя се дали шарките по плочките не са указатели за място, като координати на карта. Възможно е цялата мрежа около каменната стена да е като… телефонен указател.
— Не те разбирам — каза Сирикс, ала Маргарет, кой знае защо, беше сигурна, че я е разбрал. Очертан на фона на слабата звездна светлина, черният робот си оставаше непреклонен и не разкриваше никаква информация.
— Струва ми се, че избягваш отговорите — накрая рече тя. — Не си много услужлив.
— Казвам ти каквото мога, Маргарет Коликос. Ние с другарите ми вече от няколко века подробно обмисляме и обсъждаме тази загадка. Не мога да ти дам никакви отговори.
— Извинявай… извинявай, че се усъмних в теб, Сирикс. Не се обиждай, моля те.
— Ние не се обиждаме — отвърна кликиският робот. — Въпреки че нямаме ясни спомени, знам, че всички кликиски роботи някога са били част от огромна цивилизация, която сега е напълно изчезнала. Създателите ни са били изтребени, също както е била изличена нашата памет.
— Като че ли всичко систематично е било унищожено — прибави Маргарет.
— Може би тъкмо това е обяснението — потвърди Сирикс.
Смутена и разочарована, че не е постигнала никакъв напредък, тя му пожела лека нощ и се запъти към светлината, струяща от другата палатка. Макар че обичаше да е сама, за да може да се съсредоточава, в момента имаше нужда от компанията на мъжа си.
Влезе в палатката и видя, че Луис е започнал нова игра на карти с Аркас и ДД. Лицето на съпруга й грейна.
— Влизай, скъпа. Поиграй с нас. Ще раздам и на теб.
Преди Маргарет да успее да отговори, той прибави купчинка карти на празното място до масата. Археоложката се настани и набързо обобщи разговора със Сирикс, после се обърна към дружелюбното компи.
— ДД, ти си разговарял с роботите. Научи ли от тях нещо, което ние не знаем?
— Абсолютно нищо, Маргарет. Направих всичко възможно да им обясня как функционират компитата и че не сме проектирани като тях. Но не успях да науча нищо за самата кликиска раса.
— Той се е опитал, скъпа — каза Луис.
Настроението на ДД се промени — той видимо потъна в скръб.
— Тъжно е, че е изгубен целият им живот, всичките им записани преживявания. Можем само да гадаем на какви поразителни чудеса са били свидетели кликиските роботи. Колко жалко.
Маргарет вдигна картите си и проучи ръката, въпреки че още не знаеше на какво играят. После каза:
— Полагаме всички усилия да разгадаем всичко това, ДД.