Кевин Андерсън
Скритата империя (48)

46.
Джес Тамблин

Скитниците се събраха за траурна церемония на Плумас, света, от който произхождаше кланът Тамблин.

Брам Тамблин изглеждаше изпосталял и блед. Движеше се механично, докато изпълняваше официалното си задължение да посрещне представителите на важните семейства. Докато гостите му изказваха своите съболезнования, лицето му изразяваше ту каменна неподвижност, ту дълбока скръб.

Джес, останал единственият му син, стоеше до баща си и макар да бе зашеметен, се опитваше да е достатъчно силен и за двамата. Носеше топла канадка, чиято подплатена с козина качулка обрамчваше лицето му. Дъхът им излизаше на пара, но той изпитваше вцепененост, а не студ. Беше длъжен да е тук, да помене брат си Рос. Четиримата му чичовци, братята на Брам, също бяха дошли като представители на клана Тамблин. Джес знаеше, че отсега нататък те ще играят по-активна роля в управлението на семейния вододобивен бизнес.

Докато разговаряше с другите глави на кланове и приемаше искрените им утешителни думи, Джес виждаше в очите на скитниците нещо повече от споделена скръб. Забелязваше и страх. Никой нямаше представа какво е предизвикало катастрофата на Голген. Нито пък се досещаха какво е провокирало атаката срещу Синята небесна мина… и се бояха дали отново няма да се случи такова нещо.

Говорителката Ихи Окая не дойде на Плумас за погребението. Бе прекалено стара, немощна и костите й бяха чупливи от дългия живот при слаба гравитация. Вместо това прати протежето си Ческа Перони. Джес я посрещна, когато младата жена се спусна по шахтата в дебелата ледена обвивка. И без това измъченото му сърце се късаше от трагичната причина за идването й.

След като бяха чули вестта от Дел Келъм, в Рандеву двамата бяха споделили безмълвна изненада. Сега Ческа идваше на Плумас, облечена в официалния траур на скитническа вдовица. Въпреки че беше била само сгодена за Рос, избраните от нея дрехи изглеждаха подходящи: тъмносини и пурпурни, везани с горскозелено — обикновено ярките багри бяха приглушени. Дългата й топла рокля и подплатените й с кожа ботуши носеха геометричната бродерия на скитническата верига, символите на всички кланове, свързани един след друг, за да изразят индивидуалността, но и абсолютното единство на тяхната култура.

По-малката сестра на Джес, Тасия, стоеше сама край ледената платформа и наблюдаваше пристигането на опечалените. Нейният компи ЕА беше до нея и отбелязваше имената, Тасия обикновено обичаше компанията, бъбреше с гостите, показваше им фокуси или неща, които бе намерила под ледената покривка, ала сега бе навъсена, сякаш разгневена на невидим враг. Чичовците й стояха до нея. Когато Тасия видя траурния плащ на Ческа, не издържа и изтича в една от облите колиби, които бяха защитени от студа, термично отделени и звукоизолирани. Там щеше да си поплаче сама.

Плумас имаше външна ледена обвивка, дебела много километри, която покриваше море и малко скално ядро. От време на време леденият пласт се пропукваше като стара кожа, образуваше цепнатини по повърхността и през тях изтичаше вода, която отново замръзваше и ставаше твърда като желязо.

Дълбоко под тази защитна покривка, затоплян от тежестта на леда и от остатъчната ядрена топлина, Плумас имаше течен океан. Амбициозните скитници бяха пробили дупки в повърхността, за да осигурят вода за нуждите си. Предците на клана Тамблин бяха започнали да добиват и продават ценната течност, както и производните й кислород и гориво за вътрешносистемни ракети. Семейството бе издълбало и място за живот под замръзналия покров на луната.

Скитниците бяха пренесли малките си колиби във въздушния балон под ледената кора и ги бяха издигнали върху стабилния шелф, гледащ към подземното море. В океана на Плумас се беше развил местен планктон, лишеи и дори дълбокоморски нематоди^[1], живели непроменени безброй хилядолетия. Когато скитниците бяха докарали изкуствените си слънца, екосредата на Плумас бе процъфтяла. Фосфоресцентната светлина се вълнуваше през ледения покров като зора, замръзнала в небето.

Плумас беше едно от удивителните скитнически селища, които доказваха, че находчивите цигани могат да намерят ниши, нежелани от никого в Теранския ханзейски съюз. Семейството на Джес бе открило това място и го беше превърнало в свой укрепен и скрит дом.

Брам Тамблин едва се държеше на крака. Въпреки че бе жилав и корав, работяга, който никога не се уморяваше, старецът изглеждаше готов да се пречупи.

— Защо не идеш да си починеш, татко? Поговори с чичовците. Аз ще се погрижа за последните приготовления. До началото остават още четири часа.

Брам не отговори. Съчувствието на сина му го смущаваше. Жена му бе починала преди години при злополука на повърхността и тялото й беше пропаднало в замръзваща водна цепнатина — и там щеше да остане завинаги. Очите на стареца бяха зачервени, лицето му бе намръщено.

Джес се чувстваше сам. Стоеше на ледения кей и се взираше в сивите води на подземното море. Вдигна очи към извисяващото се над тях твърдо небе. Синьо-белият лед беше осветен от изкуствени слънца, вградени в специално изсечени дупки, осветителни кълба, които насочваха топлината и светлината надолу през кристалната обвивка.

Младежът потръпна и отиде да утеши сестра си. До края на деня му оставаха още много задължения.

Гостуващите глави на кланове и членовете на семейство Тамблин се събраха на ледения шелф. Плумас беше безмълвен. Над тихите води се вдигаше слаба мъгла — като дъх на спящ дракон.

Старият Брам приличаше на плашило, увит в няколко жилетки, якета и дрипаво наметало. Стоеше на леден кей на няколко метра над гладката водна повърхност. Джес и Тасия бяха до него, следвани само на една крачка от Ческа.

Във водата плаваше сал, направен от скъпа пресована целулоза. Всички дъски бяха внесени от скитнически търговци и сглобени тук долу. Голяма част от цената бе дарена от говорителката Окая и нейния клан, макар Брам да беше настоял да й върне парите. В сала лежеше статуя на Рос Тамблин, увита в малкото му стари дрехи, останали отпреди двамата с баща си да се разделят.

Джес бе предложил да произнесе реч, но Брам не щеше и да чуе. След като призова мъдростта на Пътеводната звезда, старецът заговори със слаб глас, който отекваше над водата.

— Само това е останало от сина ми Рос. Не бяха открити следи от Синята небесна мина, унищожена от незнайни врагове.

Жилите на шията му се издуха като въжета.

— И все пак ние пазим спомените си за Рос, миговете, прекарани заедно… — Гласът му секна, после отново се засили. — И своята вина за нещата, които не сме направили и които никога няма да направим.

— Тъй като не ни е останало нищо друго от сина ми Рос, ще се задоволим с това. — Брам вдигна поглед към твърдото небе. — Това е нашият спомен за него.

Другите скитници повториха думите му:

— Това е нашият спомен за него.

Джес и Тасия пристъпиха напред и откъснаха краищата на въздушно активиращи се възпламенители, после протегнаха ярките пламъци като свещи над мудния студен океан. Брам Тамблин бръкна в един от многобройните си джобове и извади своя възпламенител. Трите пламъка заедно осветиха водата.

— Рос беше най-голямото ми дете. Неговите огньове горяха буйно… — Гласът му затрепери. — Да, Рос наистина беше буен. Но неговата светлина и животът му бяха угасени прекалено рано. — Тримата едновременно хвърлиха възпламенителите си в сала, който беше покрит с клонки от ледорасли, напоени с горивен гел.

Ледораслите избухнаха в пламъци, запращяха и обгърнаха статуята на Рос в черен дим. Брам развърза въжето от забития в леда стълб и с помощта на дълъг прът отблъсна погребалния сал в морето. Пламъците се издигнаха още по-високо. Течението понесе сала и той постепенно се отдалечи в гладкото тъмно море.

Джес раздели вниманието си между кладата и баща си. Искаше му се да може да му помогне. Въпреки враждата им, старецът се беше гордял със своя най-голям син и успехите на Рос го бяха впечатлявали.

Колкото повече се отдалечаваше горящият сал, толкова по-ярък ставаше огънят. Ниското небе отразяваше оранжевите пламъци.

Привлечени от светлината, големите нематоди изплуваха от морските дълбини и подадоха гладките си безоки глави във въздушния джоб. Нематодите бяха дебели алени същества с кръгла уста и мънички, твърди като диаманти зъби, с които навярно пробиваха дупки в ледените стени.

Скитниците изненадано ахнаха при вида на редките създания. Ческа се приближи до Джес. Той усети присъствието й, ала не можеше да откъсне очи от виещите се нематоди, наобиколили сияещия погребален сал.

Те издаваха странни свирещи звуци, зловещ и в същото време прекрасен хор, който отекна под сводестия леден таван.

Джес не можа да понесе неземната скръб в песента на нематодите. Усети любящата длан на Ческа върху ръката си и се сепна, когато се обърна и видя, че по набразденото лице на баща му се стичат сълзи.