Кевин Андерсън
Скритата империя (12)

10.
Престолонаследникът Джора’х

Разположена в периферията на искрящия Хоризонтен куп, Илдира се обливаше в различната светлина на седем слънца. Родната планета на Империята обикаляше около топла оранжева звезда К1 в близост до бинарна двойка — системата Кронха 3, — състояща се от червен гигант и по-малкия му жълт спътник. По-далечна, ала все пак ослепителна, в илдирийското небе сияеше удивителната троица Дурис, тясно свързани бяла и жълта звезда, придружавани от червено джудже, орбитиращи около общ център на маса. И накрая във висините блестеше като диамант далечният син супергигант Дайм.

На Илдира никога не падаше нощ.

Под медните небеса искреше Миджистра, столица и перла на древната империя. Нейните кули и куполи бяха направени от кристал и цветно стъкло, архитектура с разнообразни форми, използващи свръх яки прозрачни полимери.

Престолонаследникът Джора’х, най-големият син на мага-император, дълбоко си пое дъх и усети влагата на падащия нагоре водопад, който се издигаше към Призматичния палат.

Както изискваше дългът му, престолонаследникът чакаше да се срещне с човешките представители от Терок. Младият Рейналд формално имаше същото положение като него, но в много по-скромен вариант. Човешкият принц щеше да стане владетел — отец — само на една дива планета, докато престолонаследникът някога щеше да управлява огромната Илдирийска империя.

Джора’х протегна двете си ръце напред, за да приветства усмихнатия младеж.

— Сърдечно те поздравявам с добре дошъл в Миджистра, принц Рейналд.

Съпроводен от двама илдирийски воини, широкоплещестият принц се изкачи по стълбището до приемната платформа. Придружаваха го неколцина човеци, сред които един от личните му зелени жреци.

Рейналд имаше черна коса, сплетена на плитки, които се събираха на тила му. Мускулестите му ръце бяха голи, подплатената му туника бе ушита от интересна перлена тъкан, която лъщеше на светлината на седемте слънца. Носеше филтърни лещи, за да се предпази от силните лъчи на Илдира. Посрещачите бяха дали на гостите и защитни кремове и лосиони.

— Отдавна исках да видя Илдира, престолонаследнико. — Рейналд дръзко се пресегна и стисна ръката на Джора’х, сякаш бяха равни. Излъчваше топлина и откритост — поведение, което стопяваше ледените стени на официалната церемония.

Джора’х се усмихна. Почти мигновено хареса този младеж.

— Двете ни култури имат много да се учат една от друга.

Рейналд погледна искрящите водни завеси, които изскачаха от пенливите басейни по краищата на канала и се изкачваха по невидими суспенсорни стълби към куполите и свързаните с тях тръби, и се засмя от детинска наслада.

— Вече ме впечатли, престолонаследнико — макар че ако някога ни посетиш, и в джунглите на Терок би могъл да откриеш някои странности.

Призматичният палат беше построен на върха на елипсовиден хълм, който издигаше резиденцията на мага-император над сияйните стени, музейните куполи и оранжериите на Миджистра. Седем реки — много отдавна укротени от илдирийските инженери — течаха в абсолютно права линия към сърцето на Империята. Магнитни левитационни полета и гравитационни платформи насочваха водите и ги издигаха нагоре по склоновете въпреки гравитацията.

Рейналд последва Джора’х във входната галерия, където изкуственото осветление допълваше слънцата, за да прогони всяка възможна сянка.

— Това е една от последните спирки от моето пътешествие. Реших, че за да служа на своя народ, трябва да разбера другите култури и светове. Като цар Петър Велики, един от нашите древни властелини, владетел на голяма страна на име Русия. Петър пътешествал, учил се от други култури и после взел най-доброто от тях в родината си. Възнамерявам да сторя същото.

Жизнерадостното поведение на човека бе заразно.

— Цел, достойна за възхищение, Рейналд. Може би и аз по-често трябва да напускам Миджистра. — Не беше задължително престолонаследникът да обикаля други части на Илдирийската империя — но можеше да се окаже интересно. Собственият му син и наследник Тор’х години бе живял на приятния илдирийски курортен свят Хирилка.

— Вече бях на Земята, където се запознах със стария крал Фредерик, въпреки че той не знаеше точно какво да прави с мен — със смутена усмивка продължи Рейналд. — Срещнах се и с председателя Венцеслас, който беше много любезен — главно защото искаше да му дам още зелени жреци, когато стана отец на Терок.

— А сега дойде тук — каза Джора’х. — Ще напълним очите ти до пръсване! — Той се засмя и поведе Рейналд и свитата му към най-близкото искрящо крило на Призматичния палат.

Като престолонаследник, Джора’х бе надарен с обаяние и жизнен магнетизъм, които го правеха изключително привлекателен. Слабото му лице излъчваше чар. Очите му бяха с цвят на опушен топаз, в който блестяха звездни точици и отражения. Дългата му коса, признак за мъжественост при илдирийците, покриваше главата му с грива от хиляди тънки златни плитчици като изящни верижки, които бяха живи и се извиваха с необикновена енергия.

Човешки търговци, гостуващи сановници, учени и дори заможни туристи идваха да посетят прословутите седем слънца на Илдира. Откакто Илдирийската империя беше дала бързия космически двигател на Ханзата, много човеци ги почитаха като благожелателни покровители. Въпреки че приемаха човешката раса като част от галактическата история, разказана в Сагата за седемте слънца, мнозина илдирийци не разбираха човешката импулсивност и амбициозност.

Ала Джора’х намираше този човек за извънредно приятен. Двамата с Рейналд рамо до рамо влязоха във фоайе със сводести тавани и витражни мозайки. Наоколо вибрираха богати багри, силна светлина проникваше през първичните филтри на витражите.

Рейналд забеляза черен кликиски робот, който се движеше по един коридор на гъвкавите си крака — приличаше на голям механичен бръмбар. За пръв път виждаше такъв. Илдирийците не му обръщаха никакво внимание.

Благородничките в двореца, както и куртизанките, художничките и певиците носеха широки прозрачни рокли, пристегнати с диагонални шалове през гърдите и раменете. Дългите до пръстите на ръцете ръкави на куртизанките бяха раирани и можеха да се свиват в заоблените нараменни възглавнички.

Когато влязоха в просторна банкетна зала, Рейналд се усмихна.

— Ще мога ли да се срещна с мага-император?

Златните верижки на Джора’х затрептяха и той извинително въздъхна.

— Магът-император на Илдирийската империя не може да се среща с представители на всички обитавани от човеци планети. Те са невероятно много! Той не желае да даде на Терок по-висок статут, отколкото на другите колонии в Теранския ханзейски съюз.

— Терок е суверенна и независима планета, а не част от Ханзата, престолонаследнико — малко сковано отвърна Рейналд. После се усмихна. — От друга страна, струва ми се, че и без това предпочитам твоята компания пред тази на баща ти.

Издяланите сякаш от звезден сапфир очи на Джора’х проблеснаха.

— И най-хубавото още не е започнало. Пратих да повикат нашия най-велик жив историк.

В един от множеството напомнящи на брилянти куполи на Палата престолонаследникът посочи към продълговата маса, отрупана с хиляди екзотични ястия. Докато заемаха местата си, около тях се суетяха куртизанки и прислужници.

Куртизанките бяха с гладка кожа, голи глави, прелестно изрисувани лица и дълги, изящни шии — заоблени линии, които минаваха покрай пленителните им очи и стигаха до темето им като морски вълни или огнени езици. Когато се движеха, тъканта на роклите им менеше цвета си като жива дъга.

Жените любезно му се усмихваха, ала мятаха съблазнителни погледи на Джора’х. Престолонаследникът изцяло привличаше вниманието им, като че ли го обгръщаше облак от феромони.

— Още ли не си женен, принц Рейналд? Бракът е общоприет човешки обичай, струва ми се, особено в кралските семейства, нали?

— Така е, но още не съм избрал жена, която да стане терокска майка. Има политически съображения, както и… романтични. По време на това пътуване получих няколко предложения за брак от ръководителите на някои ханзейски колонии. Напълно почтени, но предпочитам да обмисля различни възможности, тъй като това е извънредно важно решение.

— За мен е непонятно защо да прекарвам толкова много време само с една партньорка. — Джора’х си избра чиния с желирани плодове, опита ги и ги предложи на Рейналд, който с удоволствие се обслужи. После погледна наобиколилите ги куртизанки. — Мой дълг е да имам колкото може повече любовници и да зачена много деца, които да продължат рода на мага-император. Различни комисии и съветници ми помагат да избирам от хиляди кандидатки и да установявам състоянието им на плодовитост, когато се сношавам с тях.

— Звучи досадно — отвърна Рейналд. — И не много еротично.

— Престолонаследникът трябва да изпълнява задълженията си. — Джора’х взе паница с любимите си нарязани плодове във вдигащ пара сироп. — Илдирийките смятат за голяма чест да се сношават с мен и имам повече доброволки, отколкото мога да обслужа за цял живот. Когато наследя баща си и стана маг-император, всичко ще се промени.

— В смисъл? — попита Рейналд.

На лицето на Джора’х се изписа замислено изражение.

— Тогава ще трябва да се подложа на ритуална кастрация. — Както и очакваше престолонаследникът, Рейналд се смая. — Само по такъв начин мога да стана фокус на тизма и да виждам през очите на своята раса. Ще се откажа от мъжеството си и ще стана полубог, всевиждащ и всезнаещ. Доста изгодна размяна, струва ми се.

Рейналд избърса устните си със салфетка.

— Хм, аз ще се справя с проблемите си и ще си избера съпруга. Обаче не ти завиждам. — Когато стана ясно, че двамата са се нахранили, слугите отнесоха безбройните недокоснати блюда.

Джора’х плесна с ръце.

— Време е за нашия паметител.

В залата влезе дребен, възрастен наглед илдириец с широки одежди. Не носеше скъпоценни камъни, по кожата му нямаше украса, на пръстите и китките му не блестяха накити. Лицето му изглеждаше по-извънземно от повечето илдирийски раси, с месести изпъкнали лобове около челото и бузите, опънати назад по голата му глава.

— Паметителят Вао’сх е илдирийският придворен историк — представи го Джора’х. — Много пъти ме е забавлявал. — Вао’сх се поклони и Рейналд приветливо кимна, неуверен как да приеме един паметител, дали с протегната ръка или с ръкопляскане. Престолонаследникът продължи: — Нашите паметител и се отличават с изпълнението на части от Сагата за седемте слънца.

— Да, чувал съм за легендите на вашата раса — рече Рейналд.

Вао’сх разпери ръце и ръкавите му се плъзнаха нагоре.

— Сагата далеч не е само сбор от писания и истории, а велик епос на илдирийския народ. Тя е рамката, чрез която се вписваме във вселената. Илдирийското минало не е само низ от събития, а истинска история и всички ние сме част от нейния сложен сюжет. — Той протегна ръка към Рейналд. — В нея участва дори човешки принц като теб. Всеки човек изпълнява определена роля, независимо дали е второстепенен или главен герой. Всеки от нас се надява животът му да е толкова важен, че да бъде запомнен в постоянно растящата сага.

Джора’х се отпусна назад на стола си.

— Позабавлявай ни, Вао’сх. Каква история ще ни разкажеш днес?

— Най-подходяща е историята за това как сме открили човеците — отвърна паметителят и изразителните му очи се разшириха. Той заговори с увлекателен глас, в ритъм, който беше нещо повече от поезия и все пак не съвсем песен.

Вао’сх обобщи познатите събития: упадащата земна цивилизация изстреляла единадесет огромни заселнически кораба, които полетели към съседните звезди. Рейналд се удиви от интонацията на историка и от лобовете му, които променяха цвета си, за да изразяват различни чувства.

— Толкова величествено отчаяние! Такава надежда, вяра — или глупост. Ала илдирийският слънчев флот ви открил. — Вао’сх скръсти ръце.

Когато паметителят свърши разказа за човешкото избавление, Рейналд изръкопляска. Джора’х се зарадва на странния обичай и също плесна с ръце. Скоро всички куртизанки и сановници в банкетната зала също ръкопляскаха оглушително. Вао’сх се изчерви, сякаш не знаеше как да реагира.

— Казах ти, че е отличен паметител — отбеляза престолонаследникът.

Рейналд се усмихна кисело.

— Каква ирония, че илдирийските паметители най-добре разказват нашата история.