Дан Браун
Изгубеният символ (136)

Епилог

Робърт Лангдън бавно се събуди.

Отгоре го гледаха лица. „Къде съм?“

След миг си спомни. Надигна се и седна под „Апотеоза“. Гърбът му се беше схванал от твърдия под на балкона. „Къде е Катрин?“

Погледна циферблата на Мики Маус. „Почти е време“. Изправи се и предпазливо надникна над парапета към зейналото пространство долу.

— Катрин? — извика високо.

Името отекна в тишината на пустата Ротонда.

Лангдън вдигна сакото си от пода, изтупа го и го облече. Претършува джобовете си, но ключа на архитекта го нямаше.

Лангдън тръгна към отвора, който им бе показал Белами… стръмно метално стълбище, издигащо се към мрачна теснота. Започна да се изкачва. Все по-нависоко. Стълбището постепенно ставаше все по-тясно и стръмно. Лангдън продължи нагоре.

„Още мъничко“.

Стъпалата вече бяха почти като на стълба, шахтата — плашещо тясна. Накрая стълбището свърши и той се озова на малка площадка. Пред него имаше тежка метална врата. Железният ключ стърчеше в ключалката, а вратата беше открехната. Професорът я натисна и тя се отвори със скърцане. Лъхна го студен въздух. Щом прекрачи прага, той разбра, че е на открито.

— Тъкмо щях да дойда да те повикам — усмихна му се Катрин. — Почти е време.

Когато видя къде се намира, Лангдън ахна. Стоеше на тесния балкон, опасващ купола на Капитолия. Точно над него бронзовата Статуя на независимостта отправяше взор към спящата столица. Гледаше на изток, където първите алени проблясъци на зората започваха да обагрят хоризонта.

— Когато го построили, Капитолият бил най-високата сграда в целия свят — прошепна Катрин.

Робърт си спомни старите кафеникави снимки на зидари, покачени на скеле, издигащо се на повече от сто и петдесет метра височина, които полагаха всеки блок на ръка, един по един.

„Ние сме строители — помисли си той. — Ние сме творци.

Още от началото на времето човек е усещал нещо особено в себе си… нещо повече. Копнеел за способности, които не притежава. Мечтаел да лети, да лекува, да преобразява света по всевъзможни начини“.

И го беше постигнал.

Днес храмовете на човешките постижения украсяваха Националния парк. Смитсъновите музеи прославяха изобретенията, произведенията на изкуството, научните открития и идеите на великите мислители. Те разказваха истерията за човека творец — от каменните оръдия в Музея за индианска история до реактивните самолети и ракетите в Националния авиокосмически музей.

„Ако можеха да ни видят днес, нашите предци щяха да ни помислят за богове“.

Лангдън съзерцаваше издигащите се в предутринната мъгла музеи и паметници. После очите му сами се насочиха към Монумента на Вашингтон. Представи си Библията в заровения крайъгълен камък и си помисли, че Словото Божие всъщност е слово човешко.

Помисли си за огромния циркумпункт, за вграждането му в кръглия площад в подножието на паметника на кръстопътя на Америка. Изведнъж си спомни за каменната кутийка, която му бе поверил Питър. Разтворилият се куб, сега разбираше той, беше образувал абсолютно същата геометрична фигура — кръст с циркумпункт в центъра. Не можеше да не се засмее. „Даже онази кутийка загатваше за кръстопътя“.

— Робърт, виж! — Катрин посочи върха на паметника.

Лангдън вдигна поглед, ала не забеляза нищо.

После се вгледа по-внимателно и я зърна.

Оттатък Националния парк една златна точица слънчева светлина се отразяваше от самия връх на гигантския обелиск и бързо ставаше по-ярка, по-сияйна. Изумен, Лангдън видя, че светлината се преобразява във фар, извисил се над потъналия в сянка град. Представи си миниатюрния надпис от източната страна на алуминиевия пирамидион и смаяно осъзна, че първият слънчев лъч, озаряващ столицата всеки божи ден, всъщност огрява две думи:

Laus Deo.

— Робърт — прошепна Катрин. — Никой никога не се качва тук по изгрев. Това искаше да ни покаже Питър.

Лангдън усети, че пулсът му се ускорява с усилването на блясъка на върха на паметника.

— Според него отците основатели тъкмо затова са построили Монумента на Вашингтон толкова висок. Не знам дали е вярно, но знам следното — един много стар закон забранява строежа на по-високи сгради в столицата. Завинаги.

Слънцето изплуваше на хоризонта зад тях и светлината се спускаше по пирамидиона. Докато наблюдаваше гледката, Робърт почти усещаше, че небесните сфери навсякъде около него пътуват по вечните си орбити в космическия безкрай. Помисли си за Великия архитект на вселената и си спомни думите на Питър, че съкровището, което иска да му покаже, можело да бъде разкрито само от архитекта. Беше решил, че приятелят му има предвид Уорън Белами. „Не този архитект“.

Слънчевите лъчи станаха по-ярки и златното сияние обгърна целия три хиляди и тристафунтов пирамидион. „Човешкият ум… получава просветление“. Светлината плъзна надолу по монумента, пътуване, на което се отправяше всяка сутрин. „Небето се спуска към земята… Бог се съединява с човека“. Вечерта този процес, разбираше Лангдън, щеше да протече в обратната посока. Слънцето щеше да потъне на запад и светлината отново щеше да се издигне от земята към небето… готвейки се за нов ден.

Катрин потръпна и се притисна към него. Робърт я прегърна с една ръка. Докато двамата мълчаливо стояха един до друг, той си помисли за всичко, което бе научил тази нощ. Помисли си за убеждението на Катрин, че всичко ще се промени. Помисли си за вярата на Питър, че настъпва ера на просвещение. Помисли си и за думите на един велик пророк, който смело заявяваше: „Няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве“.

Докато слънцето изгряваше над Вашингтон, Лангдън погледна към небето, където изтляваха последните нощни звезди. Помисли си за науката, за вярата, за човека. Помисли си, че всички култури във всички страни и във всички времена имат една обща черта. Всички сме имали Създател. Наричали сме го с различни имена, давали сме му различни лица и сме му отправяли различни молитви, но Бог е бил универсална постоянна величина за човека. Бог е бил символ, общ за всички нас… символ на всички тайни на живота, които не сме можели да разберем. Древните са славели Бог като символ на нашия безграничен човешки потенциал, ала този древен символ постепенно е бил изгубен. Досега.

В този момент, застанал на върха на Капитолия, докато слънчевата топлина окъпваше всичко наоколо, Робърт Лангдън усети, че дълбоко в него бликва нещо могъщо. Чувство, което никога не беше изпитвал толкова силно.

Надежда.