Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Symbol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 223 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дан Браун. Изгубеният символ

ИК „Бард“, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–655–063–7

История

  1. — Добавяне

29

Фаровете, приближаващи се по лъкатушния път в залесения парк на ЦПСМ, бяха първите, които охранителят виждаше през последния час. Той надлежно намали звука на портативния си телевизор и скри закуската си под плота. „Кофти момент“. Редскинс завършваха първата си атака и не искаше да я пропусне.

Докато колата се приближаваше, охранителят пак прочете името, записано в бележника пред него.

„Д-р Кристофър Авадон“.

Катрин Соломон току-що се беше обадила, за да предупреди охраната за предстоящото пристигане на своя гост. Охранителят нямаше представа кой е този доктор, но явно много го биваше, защото идваше с черна лимузина. Дългият лъскав автомобил спря до будката и затъмненото предно ляво стъкло безшумно се спусна.

— Добър вечер. — Шофьорът свали фуражката си. Беше снажен мъж с бръсната глава и явно слушаше мача по радиото в колата. — Возя доктор Кристофър Авадон при госпожа Катрин Соломон.

Охранителят кимна.

— Документ за самоличност, моля.

Шофьорът видимо се изненада.

— Съжалявам, госпожа Соломон не ви ли се обади?

Охранителят отново кимна и крадешком хвърли поглед към телевизора.

— Въпреки това съм длъжен да проверявам и записвам личните данни на посетителите. Съжалявам, правилник. Трябва да видя документите на доктора.

— Няма проблем. — Шофьорът се завъртя на седалката си и приглушено заговори през вътрешната преграда. През това време охранителят отново погледна към телевизора. Редскинс се откъсваха от мелето и той се надяваше да приключи с лимузината преди следващото разиграване.

Бръснатият пак се обърна напред и протегна през прозореца документа, който очевидно току-що беше получил през преградата.

Охранителят го взе и бързо го провери на скенера. Шофьорската книжка принадлежеше на някой си Кристофър Авадон от Калорама Хайтс. На снимката се виждаше красив блондин със синьо сако, вратовръзка и сатенена кърпичка в джобчето. „Кой се снима за шофьорска книжка с кърпичка в джобчето, по дяволите?“

Откъм телевизора се разнесоха приглушени овации и той се завъртя точно навреме, за да види, че един от играчите на Редскинс танцува в ендзоната и сочи с пръст нагоре.

— Изпуснах го — изсумтя охранителят и се обърна към прозореца. — Добре. — Върна книжката на шофьора. — Всичко е наред.

Лимузината потегли, а охранителят отново се настани пред телевизора с надеждата, че ще покажат повторение.

 

 

Докато караше по лъкатушния път, Малах не можеше да не се усмихне. Оказваше се, че не е трудно да проникне в секретния музей на Питър Соломон. Предишната вечер беше направил подобно посещение и в дома му.

Въпреки че притежаваше разкошно имение в Потомак, Питър Соломон прекарваше много време в огромния си градски апартамент в скъпия квартал Дорчестър Армс. Подобно на повечето жилища на свръхбогаташи, сградата, в която живееше, бе истинска крепост. Високи стени. Охраняеми портали. Списъци на гостите. Охраняем подземен паркинг.

Малах беше спрял същата тази лимузина до будката на охраната, бе свалил шофьорската фуражка от бръснатата си глава и бе казал:

— Возя доктор Кристофър Авадон. Той е гост на господин Питър Соломон. — Произнесе думите така, все едно съобщава за пристигането на херцог Йорк.

Охранителят провери в списъка си, после погледна и шофьорската книжка на Авадон.

— Да, виждам, че господин Соломон очаква доктор Авадон. — Натисна един бутон и порталът се отвори. — Господин Соломон е в апартамента на последния етаж. Предайте на госта да се качи с последния асансьор отдясно. Той стига чак догоре.

— Благодаря. — Малах си сложи фуражката и потегли.

Докато се спускаше в гаража, се оглеждаше за охранителни камери. Нищо. Живеещите тук очевидно не бяха хора, които разбиват чужди коли, а и очевидно не обичаха да ги следят.

Паркира в един тъмен ъгъл недалеч от асансьорите, спусна преградата между шофьорската седалка и задното отделение и се прехвърли отзад. Там се освободи от шофьорската фуражка и си сложи руса перука. След като пооправи сакото и вратовръзката си, се погледна в огледалото, за да се увери, че не е размазал грима. Нямаше намерение да поема никакви рискове. Не и тази вечер.

„Много отдавна очаквам този момент“.

След миг вече се качваше на частния асансьор. Изкачването беше безшумно и плавно. Вратата се отвори и той се озова в елегантно фоайе. Домакинът вече го чакаше.

— Добре дошли, доктор Авадон.

Малах се вгледа в прословутите му сиви очи и сърцето му се разтуптя.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен, господин Соломон.

— Моля, наричайте ме Питър. — Ръкуваха се и Малах усети златния масонски пръстен на ръката му… същата ръка, която някога беше насочила пистолет срещу него. В главата му се разнесе глас от далечното му минало. „Ако дръпнеш спусъка, ще те преследвам вечно“.

— Заповядайте. — Соломон го въведе в елегантна дневна, от чиито огромни прозорци се разкриваше зашеметяваща гледка към Вашингтон.

— Аромат на запарващ се чай ли усещам? — попита Малах.

— Родителите ми винаги посрещаха гостите с чай. Аз продължавам тази традиция. — Соломон покани госта да седне пред камината, където ги очакваха чайник и чаши. — Сметана и захар?

— Чист, моля.

Домакинът се впечатли.

— Пурист. — Наля две чаши черен чай. — Казахте, че трябва да разговаряте с мен по деликатен въпрос, който може да се обсъжда само насаме.

— Благодаря, че ми отделяте от времето си.

— С вас вече сме масонски братя. Помежду ни има връзка. С какво мога да ви бъда полезен?

— Първо, искам да ви благодаря за честта преди няколко месеца да ме посветите в трийсет и трета степен. Това е изключително важно за мен.

— Радвам се, но трябва да знаете, че аз не взимам сам тези решения. Те се гласуват от Върховния съвет.

— Разбира се. — Малах подозираше, че Питър Соломон е гласувал против него, ала при масоните, както и навсякъде другаде парите означаваха власт. След като бе получил трийсет и втора степен в собствената си ложа, той беше изчакал само месец, за да даде за благотворителност няколко милиона долара от името на Великата ложа. Както и очакваше, тази спонтанна проява на безкористност стигаше, за да му осигури бърза покана за посвещаване в елитната трийсет и трета степен. „И все пак не научих никакви тайни“.

Въпреки вековните слухове — „Всичко се разкрива в трийсет и третата степен“ — не му бяха казали нищо ново, нищо, което да има значение за неговата цел. Но той и не очакваше да му кажат. Във вътрешния кръг на масоните имаше още по-малки кръгове… до които нямаше да получи достъп още дълги години, ако изобщо се стигнеше дотам. Не го интересуваше. Посвещаването му беше постигнало своето. В Залата на Храма се бе случило нещо, което му даваше власт над всички тях. „Вече не играя по вашите правила“.

— Ние с вас се познаваме отпреди много години — каза Малах и отпи глътка чай.

На лицето на Соломон се изписа изненада.

— Нима? Не си спомням.

— Беше много отдавна. — „И Кристофър Авадон не е истинското ми име“.

— Ужасно съжалявам. Сигурно остарявам. Откъде се познаваме?

Малах за последен път се усмихна на мъжа, когото мразеше повече от всеки друг на земята.

— Много жалко, че не си спомняте.

С едно-единствено плавно движение Малах извади от джоба си малко устройство, протегна го напред и силно го притисна към гърдите на събеседника си. Проблесна синя светлина, разнесе се остро изпращяване на електрошок и Питър Соломон мъчително изохка — по тялото му потече ток с напрежение един милион волта. Той облещи очи и се отпусна неподвижно на стола. Малах се изправи над него, отделяше слюнка като лъв, готвещ се да разкъса ранената си плячка.

Соломон хриптеше, мъчеше се да си поеме дъх.

Малах зърна страх в очите на жертвата си и се зачуди колко хора са виждали великия Питър Соломон уплашен. Продължи да се наслаждава на сцената няколко безкрайни секунди. После отпи глътка чай, докато чакаше Соломон да възстанови дишането си.

Тялото на Соломон конвулсивно затрепери — опитваше се да каже нещо.

— Ззз… защо? — успя да произнесе накрая.

— Ти защо мислиш? — попита Малах.

Жертвата му искрено се озадачи.

— Пари ли… искаш?

„Пари ли?“ Малах се засмя и отново отпи от чая си.

— Дадох на масоните милиони долари — нямам нужда от богатство. — „Дойдох за мъдрост, а той ми предлага пари“.

— Тогава какво… искаш?

— Ти пазиш една тайна. И сега ще ми я разкриеш.

Соломон се опита да повдигне глава, за да го погледне в очите.

— Не… разбирам.

— Стига лъжи! — извика Малах и се приближи на сантиметри от парализирания Соломон. — Знам какво е скрито тук във Вашингтон.

Сивите очи на Соломон го изгледаха предизвикателно.

— Нямам представа за какво говориш!

Малах отпи още една глътка чай и остави чашата в чинийката.

— Същото ми каза и преди десет години — в нощта, когато умря майка ти.

Соломон се ококори.

— Ти?!

— Тя нямаше защо да умира. Ако ми беше дал каквото исках…

Лицето на по-възрастния мъж се сгърчи от ужаса на откровението.

— Предупредих те, че ако дръпнеш спусъка, ще те преследвам вечно.

— Но ти си…

Малах се изсмя и пак опря електрошока в гърдите му. Отново проблесна синя светлина и Соломон пак се свлече на стола.

Малах прибра устройството в джоба си и спокойно си допи чая. Когато свърши, избърса устни с ленена салфетка с монограм и погледна жертвата си.

— Да тръгваме.

Тялото на Соломон беше неподвижно, ала очите му бяха широко отворени и будни.

Малах се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Ще те отведа там, където остава само истината.

И без повече думи натъпка салфетката в устата му. После го метна върху широките си плещи и тръгна към частния асансьор. На излизане взе айфона и ключовете на Соломон от масичката в преддверието.

„Тази вечер ще ми разкриеш всичките си тайни — помисли си Малах. — Включително защо преди десет години ме остави да умра“.