Дан Браун
Изгубеният символ (82)

80

Внезапно Уорън Белами отново беше обзет от надежда.

Сато разговаряше по телефона.

— Трябва да ги откриете, иначе… — извика тя. — Времето ни изтича! — Директорката на СЗС затвори и пак се заразхожда пред Белами, сякаш се чудеше какво да прави.

Накрая спря точно пред него и се обърна.

— Господин Белами, ще ви попитам само веднъж. — Тя напрегнато се вторачи в очите му. — Имате ли представа къде може да е отишъл Робърт Лангдън? Да или не?

Архитектът имаше много добра представа, ала поклати глава.

— Не.

Пронизващият й поглед не се откъсваше от него.

— За съжаление, работата ми отчасти се изразява в това да познавам кога хората лъжат.

Той се извърна.

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Архитект Белами, малко след седем часа тази вечер вие сте били в ресторант извън града и някой ви се е обадил и ви е съобщил, че е отвлякъл Питър Соломон.

Побиха го тръпки и той отново я погледна. „Откъде може да знае?!“

— Този човек ви е съобщил, че е пратил Робърт Лангдън в Капитолия и му е възложил задача… задача, която изисква вашата помощ — продължи Сато. — Предупредил ви е, че ако Лангдън не успее, вашият приятел Питър Соломон ще умре. Вие сте изпаднали в паника и сте проверили всички телефонни номера на Питър, но не сте се свързали с него. И естествено, веднага сте тръгнали за Капитолия.

Белами нямаше представа откъде е научила за телефонния разговор.

— Докато бягахте от Капитолия — каза тя иззад димящия връх на цигарата си, — вие сте пратили есемес на похитителя на Соломон, за да го уверите, че с Лангдън сте успели да вземете Масонската пирамида.

„Откъде получава тази информация? — смая се архитектът. — Даже Лангдън не знае, че съм пратил такъв есемес“. Непосредствено след влизането им в тунела към Библиотеката на Конгреса, когато отиде в помещението за електрическото табло, за да включи осветлението, Белами се възползва от момента и прати на похитителя на Питър кратко съобщение, че двамата с Лангдън са взели Масонската пирамида и ще изпълнят исканията му. Лъжеше го, разбира се, ала се надяваше, че така може да спечели време — и за Питър Соломон, и за да скрие пирамидата.

— Кой ви каза, че съм пратил есемес? — попита архитектът.

Сато хвърли собствения му джиесем на пейката до него.

— Елементарно.

Заловилите го агенти, спомни си Белами, му бяха взели телефона и ключовете.

— Що се отнася до останалата ми вътрешна информация, Законът за борба с тероризма от две хиляди и първа година ми дава право да подслушвам телефона на всеки, когото смятам за реална заплаха за националната сигурност. Според мен Питър Соломон представлява точно такава заплаха и снощи взех съответните мерки.

Архитектът едва успя да проумее какво му говори.

— Подслушвате телефона на Питър Соломон!?

— Да. Така научих, че похитителят ви се е обаждал в ресторанта. Вие сте позвънили на джиесема на Питър и сте оставили тревожно съобщение, обясняващо какво се е случило.

Така си и беше.

— Освен това засякохме обаждане от Робърт Лангдън, който се намираше в Капитолия и беше напълно объркан, след като бе установил, че всъщност са го примамили там. Веднага тръгнах за Капитолия и стигнах преди вас, защото бях по-близо. Що се отнася до това как съм се сетила да проверя рентгеновата снимка на чантата на Лангдън… след като вече знаех, че професорът е замесен в цялата тази история, наредих на хората си отново да прослушат един привидно невинен разговор между него и мобилния телефон на Питър Соломон, проведен рано сутринта, в който похитителят, представяйки се за асистент на Соломон, убедил Лангдън да дойде, за да изнесе лекция и да донесе някакво пакетче, поверено му от Питър. След като Лангдън не искаше да признае, че носи такова пакетче, поръчах да ми пратят рентгеновата снимка на чантата му.

Белами беше озадачен. Разбира се, обясненията на Сато звучаха правдоподобно… и все пак нещо не се връзваше.

— Но… как можете да смятате Питър Соломон за заплаха за националната сигурност?

— При това много сериозна, повярвайте ми — изсумтя директорката. — И честно казано, господин Белами, вие също.

Той рязко се надигна и белезниците се врязаха в китките му.

— Моля?!

Тя се усмихна криво.

— Вие масоните играете много рискована игра. Пазите една адски опасна тайна.

„За Древните тайни ли говори?“

— Слава богу, че винаги сте знаели как да криете тайните си. За съжаление, неотдавна сте проявили небрежност и тази нощ вашата най-опасна тайна ще бъде разкрита пред света. И ако не успеем да го предотвратим, уверявам ви, резултатите ще са катастрофални.

Белами я зяпаше смаяно.

— Ако не ме бяхте нападнали, щяхте да разберете, че с вас сме от един отбор — заяви японката.

„От един отбор“. Тези думи го наведоха на идея, която му се струваше почти невероятна. „Нима Сато е член на Източната звезда?“ Орденът на Източната звезда, често смятан за организация, близка до масоните, изповядваше подобна мистична философия на благотворителност, тайна мъдрост и духовна непредубеденост. „От един отбор? Та аз съм окован в белезници! Тя подслушва телефона на Питър!“

— Вие ще ми помогнете да спра този човек — каза Сато. — Той е способен да предизвика катаклизъм, от който страната може да не се възстанови. — Лицето й приличаше на камък.

— Тогава защо не го откриете?

Директорката на СЗС сякаш не вярваше на ушите си.

— Да не си мислите, че не опитвам? Телефонът на Соломон беше изключен, преди да успеем да засечем местонахождението му. Другият джиесем на онзи човек явно е с ваучер и е почти невъзможно да се проследи. От чартърната компания ни осведомиха, че полетът на Лангдън е бил ангажиран от асистента на Соломон, по мобилния телефон на Соломон, с кредитната карта на Соломон. Следи просто няма. Пък и това вече няма значение. Даже да установим точно къде се намира, не мога да рискувам и да се опитам да го заловя.

— Защо?

— Предпочитам да не ви отговоря на този въпрос, информацията е класифицирана. — Търпението й явно се изчерпваше. — Моля ви да ми се доверите.

— Как пък не!

Погледът на Сато стана леден. Тя рязко се обърна и извика към отсрещния край на Джунглата:

— Агент Хартман! Куфарчето, моля.

Белами чу изсъскването на електронната врата и в оранжерията влезе непознат агент. Носеше лъскаво куфарче от титан, което постави на земята до директорката на СЗС.

— Оставете ни — нареди тя.

Агентът се подчини, вратата отново изсъска и се възцари тишина.

Сато вдигна металното куфарче, сложи го в скута си и отвори ключалките. После бавно насочи поглед към архитекта.

— Не исках да го правя, но времето ни изтича и вие не ми оставяте друг избор.

Белами се втренчи в странното куфарче и изведнъж го обзе страх. „Нима ще ме изтезава?“ Пак опъна белезниците.

— Какво има вътре?!

Жената се усмихна мрачно.

— Нещо, което ще ви убеди да видите нещата от моята гледна точка. Гарантирам ви го.