Дан Браун
Изгубеният символ (7)

4

Сградата на Капитолия царствено се издига в източния край на Националния парк, върху плато, което главният архитект Пиер Ланфан описва като „пиедестал, очакващ своя паметник“. Основата на Капитолия има размери двеста двайсет и девет на сто и седем метра. Разгънатата му площ е почти шейсет и пет хиляди квадратни метра и в него има петстотин четирийсет и едно помещения. Неокласическата архитектура напомня за величието на Древния Рим, чиито идеали вдъхновявали създателите на Америка при установяването на законите и културата на новата република.

Новият контролен пункт за влизащите в Капитолия туристи се намира дълбоко в наскоро завършения подземен Център за посетители, под разкошния стъклен оберлихт, който обрамчва купола на сградата.

Новоназначеният охранител Алфонсо Нунес внимателно оглеждаше посетителя, който се приближаваше към пункта. Преди да влезе в сградата, мъжът с бръснатата глава се позабави във фоайето, докато довърши телефонния си разговор. Дясната му ръка висеше на превръзка и той се движеше с леко накуцване. Носеше дрипаво войнишко яке, което, наред с бръснатата му глава, накара Нунес да го помисли за военен. Ветераните от американските въоръжени сили бяха сред най-честите посетители във Вашингтон.

— Добър вечер, господине — поздрави Нунес, изпълняваше правилото охраната да заговаря всеки мъж, който идва сам.

— Здрасти — отвърна посетителят и огледа почти пустото помещение. — Спокойна вечер, а?

— Днес са плейофите на Националната футболна конференция — отвърна Нунес. — Всички гледат мача на Редскинс. — И на него му се искаше да го гледа, но това беше първият му месец на новата служба и му се падна късата сламка. — Металните предмети в легенчето, моля.

Докато посетителят изпразваше джобовете на дългото си яке със здравата си ръка, охранителят внимателно го наблюдаваше. Инстинктивната човечност внушаваше особена снизходителност към ранените и сакатите, ала го бяха обучили да овладява тъкмо този си инстинкт.

Нунес изчака, докато посетителят извади от джобовете си обичайната купчина монети, ключове и два мобилни телефона.

— Навяхване? — попита охранителят, като гледаше болната ръка на мъжа, дебело увита в еластични бинтове.

Бръснатият кимна.

— Подхлъзнах се на леда. Преди седмица. Адски боли.

— Съчувствам ви. Минете оттук, моля.

Посетителят с накуцване мина през детектора и машината протестиращо изпищя.

Ветеранът се намръщи.

— Пръстенът, знаех си. Пръстът ми беше прекалено подут, за да го сваля, така че лекарите просто го бинтоваха отгоре.

— Няма проблем — успокои го Нунес. — Ще използвам ръчния детектор.

Прокара уреда по бинтованата ръка на мъжа. Както и очакваше, регистрира само метална маса на безименния му пръст. Без да бърза, охранителят сантиметър по сантиметър плъзна детектора по превръзката и пръста. Предполагаше, че началникът му го наблюдава по мониторите в охранителния център на сградата, а Нунес имаше нужда от тази работа. „Винаги трябва да си нащрек“. Внимателно пъхна палката под превръзката.

Посетителят потрепери от болка.

— Извинявам се.

— Няма нищо. В наше време е добре да сме предпазливи.

— Абсолютно вярно. — Нунес харесваше този човек. Странно нещо, това означаваше много тук. Инстинктът беше първата защитна линия на Америка срещу тероризма. Смяташе се за доказан факт, че човешката интуиция е по-точен детектор за опасност от всички електронни уреди на света — „дарбата да изпитваш страх“, както се посочваше в една от инструкциите им.

В този случай инстинктът на Нунес не долови нищо, което да го накара да изпита страх. Докато стоеше близо до посетителя обаче му направи впечатление, че този иначе суров наглед мъжага като че ли е намазал лицето си с автобронзант или коректор. „Голяма работа. Никой не обича да е блед през зимата“.

— Всичко е наред — заключи охранителят, след като привърши проверката и прибра детектора.

— Благодаря. — Мъжът почна да събира вещите си от легенчето.

В този момент Нунес забеляза, че и двата му пръста, които стърчаха от бинтовете, са татуирани. На върха на показалеца имаше корона, а на палеца — звезда. „Напоследък като че ли всички се татуират“ — помисли си той, въпреки че татуирането на възглавничките на пръстите му се струваше доста болезнено.

— Болеше ли, докато ти правеха тия татуировки?

Посетителят погледна пръстите си и се захили.

— По-малко, отколкото си мисли човек.

— Късметлия — рече охранителят. — Аз си татуирах русалка на гърба, когато бях новобранец в казармата.

— Русалка ли? — засмя се бръснатият.

— Да — засрамено потвърди Нунес. — Грешките на младостта.

— Много добре те разбирам. И аз допуснах една голяма грешка в младостта си. И сега всяка сутрин се будя с нея.

Двамата избухнаха в смях и посетителят се отдалечи.

„Фасулска работа“ — мислеше си Малах, докато подминаваше Нунес и се качваше по ескалатора към Капитолия. Влизането се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Прегърбената му стойка и подплънките на корема бяха дегизирали истинската му фигура, а гримът на лицето и дланите му замаскираше татуировките, които покриваха цялото му тяло. Най-гениалната идея обаче беше превръзката, скриваща изключително ефикасното нещо, което внасяше в сградата.

„Подарък за единствения човек на света, който може да ми помогне да получа каквото ми трябва“.