Дан Браун
Изгубеният символ (112)

110.

Директор Сато стоеше сама в кабинета и чакаше от отдела за сателитно наблюдение на ЦРУ да обработят искането й. Едно от предимствата на работата във Вашингтон беше сателитното покритие. Ако имаха късмет, някой от спътниците можеше да е снимал тази къща… например да е заснел кола, напускаща имението през последния половин час.

— Съжалявам, госпожо директор — каза сателитният специалист. — Тази нощ нямаме материал от посочените координати. Искате ли да направите заявка за осигуряване на покритие?

— Не, благодаря. Вече е късно. — Тя затвори.

Въздъхна. Нямаше представа как ще разберат къде е отишъл обектът.

Излезе във фоайето. Хората й бяха поставили трупа на агент Хартман в чувал и тъкмо го изнасяха към хеликоптера. Беше наредила на агент Симкинс да събере групата си и да се приготвят за връщане в Лангли, но го завари в дневната на четири крака. Стори й се пребледнял.

— Добре ли си?

Той вдигна глава. Изражението му беше странно.

— Виждате ли това? — И посочи пода.

Директорката се приближи и се вторачи в дебелия килим. После поклати глава.

— Наведете се — каза Симкинс. — И се вгледайте в тъканта на килима.

Тя го направи. И след миг видя какво й показва. Нишките бяха смачкани по две прави линии… като че ли нещо тежко на колела е пресякло стаята.

— Странното е накъде водят — рече агентът и посочи.

Сато проследи двете едва забележими успоредни линии по килима. Свършваха под огромна картина, заемаща цялото пространство от тавана до пода отстрани на камината. „Какво е това, за бога?“

Симкинс отиде до картината и се опита да я свали. Платното не помръдна.

— Закрепена е — каза той и прокара пръст по ръбовете. — Почакайте, отдолу има нещо… — Показалецът му закачи някакво лостче под рамката и нещо изщрака.

Сато се приближи. Агентът натисна рамката и цялата картина бавно се завъртя на централна ос като въртяща се врата.

Симкинс вдигна фенерчето си и го насочи към тъмното пространство зад картината.

Директорката на СЗС присви очи. „Започва се“.

В дъното на късия коридор имаше тежка метална врата.

Спомените, изплували от мрака на ума му, бяха изчезнали. Подире им се вихреше следа от огнени искри, придружена от онзи зловещ далечен шепот.

„Verbum significatium… Verbum omnificum… Verbum perdo…“

Напевът продължаваше като гласове, подели средновековен химн.

„Verbum significatium… Verbum omnificum“. Думите се търкаляха в празната бездна и отвсякъде се надигнаха нови гласове.

„Апокалипсис… Франклин… Апокалипсис… Verbum… Апокалипсис…“

Някъде в далечината изведнъж тъжно заби камбана. Биеше ли, биеше и звънът й се усилваше, ставаше по-настойчив, сякаш се надяваше, че Лангдън ще разбере, сякаш насърчаваше ума му да я последва.