Дан Браун
Изгубеният символ (135)

133

Робърт Лангдън нервно пристъпваше на пътеката точно под купола на Капитолия, високо над пода на Ротондата. Замаян от височината, той колебливо надзърташе над парапета, все още неспособен да повярва, че са изминали по-малко от десет часа, откакто ръката на Питър се беше появила в залата.

В същата тази зала на петдесет и пет метра под тях архитектът на Капитолия се виждаше като точица — пресичаше Ротондата, за да излезе навън. Беше придружил Лангдън и Катрин дотук и ги бе оставил сами със съвсем конкретни инструкции.

„Инструкциите на Питър“.

Робърт погледна стария железен ключ, който му бе дал Белами. А после погледна към тясното стълбище, което се изкачваше… още по-нависоко. „Бог да ми е на помощ“. Според архитекта тесните стъпала водеха до малка метална врата, която се отключвала с железния ключ в шепата на Лангдън.

Зад тази врата имаше нещо, което Питър беше настоял да видят. Без да навлиза в детайли, той бе оставил строги инструкции за точния час, в който да отворят вратата. „Трябва да чакаме, за да я отворим? Защо?“

Лангдън пак си погледна часовника и изпъшка.

Пъхна ключа в джоба си и за миг отправи очи оттатък зейналата бездна към отсрещната страна на обиколната пътека. Катрин безстрашно беше продължила нататък. Явно височината не я смущаваше. Сега бе по средата на обиколката и се възхищаваше на всеки сантиметър от „Апотеозът на Вашингтон“ на Брумиди. Стенописът се издигаше точно над главите им. От толкова близо четири и половина метровите фигури, които украсяваха четиристотин и шейсетте квадратни метра на купола, се виждаха в изумителни подробности.

Лангдън се обърна с гръб към Катрин и с лице към стената и съвсем тихо прошепна:

— Катрин, говори твоята съвест. Защо заряза Робърт?

Тя явно познаваше смайващите акустични свойства на купола… защото стената отговори:

— Защото Робърт е пъзльо. Трябва да дойде тук при мен. Имаме много време, докато дойде моментът да отворим вратата.

Той знаеше, че е права, и неохотно тръгна към нея, като се притискаше към стената.

— Таванът е поразителен — дивеше се Катрин, извила шия, за да се наслади на цялата прелест на „Апотеоза“. — Митични богове наред с изобретатели и техните творения! Направо да не повярваш, че това е в абсолютния център на нашия Капитолий!

Лангдън вдигна очи към огромните фигури на Франклин, Фултън и Морз с техните изобретения. От тях се извиваше сияйна дъга, която отведе погледа му до Джордж Вашингтон, възнасящ се на небето върху облак. „Великото обещание, че човек ще стане Бог“.

— Сякаш самата същност на Древните тайни е надвиснала над Ротондата — отбеляза Катрин.

Лангдън трябваше да признае, че малко фрески по света съчетават научни изобретения с митични богове и апотеоз на човека. Величествените образи на този таван наистина бяха послание за Древните тайни и имаше причина да са тук. Отците основатели си бяха представяли Америка като бяло платно, плодородна почва, в която да хвърлят семената на тайните. Днес този символ — възнасянето на бащата на американската нация в небето — безмълвно се издигаше над законотворци, политически лидери и президенти… ярко напомняне, пътепоказател към бъдещето, обещание за време, когато човекът ще постигне пълната си духовна зрелост.

— Този стенопис е пророчески, Робърт — прошепна Катрин, без да откъсва очи от грамадните фигури на великите американски изобретатели, съпътствани от Минерва. — Днес най-модерните открития в Америка се използват за изучаването на най-древните човешки идеи. Ноетичната наука може и да е нова, но всъщност е най-старата наука на земята — изучаването на човешката мисъл. — Тя се обърна към него. От очите й бликаше почуда. — И се оказва, че древните са разбирали мисълта много по-проницателно от нас.

— Логично — съгласи се Лангдън. — Човешкият ум е единствената технология, с която са разполагали. Ранните философи са го изучавали неуморно.

— Да! Древните текстове постоянно подчертават силата на човешкия ум. Ведите описват потока мисловна енергия. В „Пистис София“ се говори за универсалното съзнание. „Зохар“ изследва природата на духа. Шаманистките текстове предричат Айнщайновото „дистанционно въздействие“ в смисъл на лекуване от разстояние. Всичко го има! Да не споменавам за Библията.

— И ти ли? — позасмя се професорът. — Брат ти се опита да ме убеди, че в Библията е шифрована научна информация.

— Определено. И ако не вярваш на Питър, прочети някои езотерични съчинения на Нютон за Библията. Когато започнеш да разбираш загадъчните притчи в Светото писание, Робърт, ще осъзнаеш, че това е изследване на човешкия ум.

Той сви рамене.

— Сигурно трябва да я препрочета.

— Ще те попитам нещо. — Катрин очевидно не оценяваше скептицизма му. — Когато в Библията се казва, идете да построите храма… храм, който трябва да издигнем без звук от „чук“, „тесла“ или „друго някакво желязно оръдие“, ти за какъв храм смяташ, че става дума?

— Ами, в текста изрично се казва, че човешкото тяло е храм.

— Да, в Коринтяни, глава трета, стих шестнайсети. „Вие сте храм Божий“. В Евангелието от Йоан се посочва същото. Робърт, Светото Писание добре познава силата, която спи в нас, и ни насърчава да овладеем тази сила… насърчава ни да построим храмовете на нашите умове.

— За съжаление, струва ми се, че по-голямата част от религиозния свят очаква да бъде издигнат истински храм. Това е част от пророчеството за месията.

— Да, но те пропускат нещо много важно. Второто пришествие е пришествие на човека — моментът, в който човечеството най-после ще построи храма на своя ум.

— Не знам. — Лангдън се почеса по брадичката. — Не съм специалист по Библията, обаче там изрично се говори, че трябва да бъде построен физически храм, който е подробно описан. Състои се от две части — външен храм, наречен „светилище“, и вътрешен, наречен „светая светих“. И тези две части са разделени с тънка завеса.

Катрин се ухили.

— Доста добре си спомняш Светото писание за отявлен скептик. Между другото, виждал ли си истински човешки мозък? Състои се от две части — външна, наречена дура матер, или твърда обвивка, и вътрешна, наречена пиа матер, или мека обвивка. Те са разделени с арахноидея, своеобразна „завеса“ от паяжинообразна тъкан.

Професорът изненадано наклони глава настрани.

Тя протегна ръка и леко го докосна по слепоочието.

— Има причина да наричат това тук твой храм, Робърт.

Докато се опитваше да осмисли думите й, Лангдън неочаквано си спомни гностическото Евангелие на Мария: „Където е съзнанието, там е и съкровището“.

— Може би си чувал за сканирането на мозъка на йоги по време на медитация? — тихо продължи Катрин. — В силно съсредоточено състояние човешкият мозък физически произвежда подобно на восък вещество в епифизната жлеза. Този секрет не прилича на нищо друго в тялото. Той притежава невероятна лечебна сила, буквално може да регенерира клетките и навярно е една от причините, поради която йогите живеят толкова дълго. Това е истинска наука, Робърт. Това вещество има невъобразими свойства и се образува единствено от ум в дълбоко фокусирано състояние.

— Май преди няколко години четох за това.

— Да, и докато сме на тази тема, нали познаваш библейския разказ за манната небесна?

Лангдън не виждаше никаква връзка.

— Имаш предвид вълшебната субстанция, която падала от небето, за да нахрани гладните ли?

— Точно така. Твърди се, че тя лекувала болните, дарявала вечен живот и колкото и да е странно, онези, които я ядели, не отделяли изпражнения. — Катрин замълча за миг, сякаш го изчакваше да разбере казаното. — Робърт? Храна, която пада от небето? — Тя посочи слепоочието си. — И магически лекува тялото? Не образува изпражнения? Не виждаш ли? Това е шифър, Робърт! Храмът е шифър, означаващ „тяло“. Небето е шифър, означаващ „ум“. Стълбата на Яков е гръбначният ти стълб. А манната е този рядък мозъчен секрет. Когато срещаш тези шифри в Светото писание, обръщай им внимание. Те често показват, че под повърхността е скрито по-дълбоко значение.

Катрин заговори скорострелно, обясняваше, че същата тази магическа субстанция се срещала постоянно в Древните тайни: нектар на боговете, еликсир на живота, извор на младостта, философски камък, амброзия, роса, оджас, сома. После продължи за епифизата, която изобразявала всевиждащото око на Бог.

— Според Матей, глава шеста, стих двайсет и втори — възбудено цитира тя, — „ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло“. Тази идея също е представена от айна чакра и хиндуистката точка на челото, която…

Катрин засрамено млъкна.

— Извинявай… знам, че се раздрънках. Просто намирам всичко това за невероятно вълнуващо. От години изучавам твърденията на древните за страховитата сила на човешкото съзнание и сега науката ни показва, че овладяването на тази сила е реален физически процес. Ако ги използваме правилно, нашите мозъци са в състояние да призоват сили, които буквално са свръхчовешки. Подобно на много други древни текстове, Библията всъщност е подробно описание на най-сложната машина, която изобщо е създавана… човешкия ум. — Тя въздъхна. — Колкото и да е невероятно, науката още дори не се е докоснала до повърхността на целия потенциал на съзнанието.

— Явно твоите ноетични проучвания ще предизвикат истински квантов скок напред.

— Или назад — отвърна Катрин. — Древните са знаели много научни истини, които ние едва сега преоткриваме. Само след няколко години модерният човек ще бъде принуден да приеме нещо, което сега е немислимо — нашите умове са способни да генерират енергия, която може да преобразява физическата материя. — Тя отново направи пауза. — Елементарните частици реагират на мислите ни… което значи, че мислите ни притежават свойството да променят света.

Лангдън топло се усмихна.

— Ето какво ме накараха да повярвам моите проучвания — каза Катрин. — Бог съществува — мисловна енергия, която е навсякъде. И като човешки същества, ние сме сътворени по този образ…

— Моля? — прекъсна я Робърт. — Сътворени по образа на… мисловната енергия ли?

— Точно така. Нашите физически тела са еволюирали през хилядолетията, но всъщност умовете ни са сътворени по образа на Бог. Ние четем Библията прекалено буквално. Научаваме, че Бог ни е сътворил по свой образ, обаче на Бог приличат не физическите ни тела, а умовете ни.

Лангдън мълчеше, потънал в размисъл.

— Това е великият дар, Робърт, и Бог очаква да го проумеем. Хората по целия свят гледат към небето и чакат Бог… без да съзнават, че Бог чака нас. — Катрин замълча за миг, та той да осмисли думите й. — Ние сме творци, ала наивно играем ролята на „сътворените“. Виждаме се като безпомощни овце, подмятани от Бога, който ни е създал. Коленичим като уплашени деца, молим за помощ, за прошка, за късмет. Но щом проумеем, че наистина сме сътворени по образ на Създателя, ще започнем да разбираме, че и ние трябва да бъдем Създатели. Когато проумеем този факт, вратите пред човешкия потенциал ще се отворят широко.

Професорът си спомни една мисъл на философа Манли П. Хол, която му беше направила силно впечатление: „Ако не искаше човек да е мъдър, Създателят нямаше да му даде способността да знае“. Лангдън отново отправи поглед към „Апотеозът на Вашингтон“ — символичното възнасяне на човек към божеството. „Сътвореният… се превръща в Създател“.

— Най-удивителното е, че щом започнем да овладяваме истинската си сила, ние хората ще можем напълно да контролираме нашия свят — каза Катрин. — Ще можем да определяме действителността, а не само да реагираме на нея.

Робърт я погледна.

— Това ми се струва… опасно.

Тя се сепна. Отговорът му очевидно я бе впечатлил.

— Да, точно така! Щом мислите въздействат на света, трябва много да внимаваме какво мислим. Разрушителните мисли също оказват влияние, а всички знаем, че е много по-лесно да рушиш, отколкото да създаваш.

Всички легенди подчертаваха, знаеше Лангдън, че древната мъдрост трябва да бъде защитена от недостойните и да се споделя само с просветените. Той си спомни за Невидимия колеж и молбата на великия учен Исак Нютон към Робърт Бойл да пази „пълно мълчание“ за техните тайни проучвания. „Ако бъдат разкрити, те ще донесат огромни беди на света“, пишеше през 1676 г. Нютон.

— Тук има една любопитна подробност — подсмихна се Катрин. — Голямата ирония е, че всички религии по света векове наред насърчават своите последователи да прегърнат идеите за вяра и убеждение. Сега науката, която векове наред е осмивала религията като суеверие, трябва да признае, че следващият голям предел, към който се насочва, буквално е областта на вярата и убеждението… силата на фокусираното съзнание и намерение. Същата наука, която подкопа нашата вяра в чудотворното, сега строи мост над отворената от самата нея пропаст.

Лангдън дълго мисли над думите й и бавно вдигна очи към „Апотеоза“.

— Имам един въпрос. — Той я погледна. — Даже да можех да приема, поне за миг, че притежавам силата да променям физическата материя със съзнанието си и буквално да материализирам всяко свое желание… боя се, че не виждам в живота си нищо, което да ме накара да повярвам, че имам такава способност.

Тя сви рамене.

— Значи не гледаш внимателно.

— Стига де, отговори ми сериозно. Това е отговор на свещеник. Отговори ми като учен.

— Искаш сериозен отговор, така ли? Добре, ето. Ако ти дам цигулка и ти кажа, че с нея можеш да правиш невероятна музика, няма да те излъжа. Ти наистина притежаваш тази способност, но ще трябва страшно много да се упражняваш, за да я проявиш. Същото е нужно и за да се научиш да използваш ума си, Робърт. Насочването на мисълта е умение, което се усвоява. Проявата на намерение изисква почти лазерно фокусиране, пълна сетивна визуализация и абсолютна вяра. Доказахме го в лабораторни условия. И също като при свиренето на цигулка, някои хора проявяват по-голяма вродена способност от други. Обърни се към историята. Виж случаите с онези просветени умове, които са извършвали чудотворни дела.

— Катрин, моля те, не ми казвай, че наистина вярваш в чудеса. Имам предвид, сериозно… превръщане на вода във вино, изцеляване на болни с докосване с ръка…

Катрин дълбоко си пое дъх и бавно издиша.

— Виждала съм хора да преобразяват ракови в здрави клетки просто като си мислят за тях. Виждала съм човешки умове да въздействат на физическия свят по безброй начини. И щом го видиш, Робърт, щом това стане част от действителността ти, някои чудеса, за които си чел, стават просто въпрос на степен.

Лангдън размишляваше над думите й.

— Това е стимулиращ мироглед, Катрин, но изисква прекалено много вяра. А както знаеш, аз никога не вярвам лесно.

— Тогава не го приемай като вяра. Приеми го просто като промяна на гледната точка. Приеми, че светът не е точно какъвто си го представяш. Исторически погледнато, всяко голямо научно откритие започва с проста идея, заплашваща да обърне наопаки всичките ни разбирания. Твърдението, че земята е кръгла, било отхвърляно като невероятно, защото повечето хора вярвали, че океаните ще се излеят от планетата. Хелиоцентризмът бил обявяван за ерес. Дребните умове винаги заклеймяват нещата, които не разбират. Имало е творци… и разрушители. Тази динамика е съществувала винаги. Но творците в крайна сметка намират привърженици, техният брой достига критична маса — и светът изведнъж става кръгъл или слънчевата система става хелиоцентрична. Възприятието се преобразява и се ражда нова действителност.

Лангдън кимна. Мислите му блуждаеха.

— Имаш странно изражение — отбеляза Катрин.

— А, не знам. Кой знае защо, току-що си спомних, че някога излизах посред нощ с кану в езерото, лягах под звездите и си мислех за такива неща.

Тя разбиращо кимна.

— Според мен всички имаме подобни спомени. Нещо в това да лежиш по гръб и да гледаш небето… отваря ума. — Катрин вдигна очи към тавана. — Дай ми сакото си.

— Моля? — Робърт го съблече и й го подаде.

Тя го сгъна на две и го постла на пода като продълговата възглавница.

— Легни.

Лангдън легна по гръб и Катрин го накара да отпусне глава върху едната половина на сгънатото сако. После се изтегна до него — две хлапета, рамо до рамо на тесния балкон, вторачени в огромната фреска на Брумиди.

— Добре — прошепна тя. — Възстанови същата душевна нагласа… дете, което лежи в кану… и гледа към звездите… умът му се отваря и се изпълва с почуда.

Робърт се опита да го направи, макар че в момента, както си лежеше удобно, изведнъж го обзе умора. Докато зрението му се замъгляваше, той усети, че нещо над него се променя, и това моментално го разсъни. „Възможно ли е?“ Не можеше да повярва, че не го е забелязал досега, но фигурите в „Апотеозът на Вашингтон“ съвсем ясно бяха подредени в два концентрични пръстена — кръг в кръга. „И «Апотеозът» ли е циркумпункт?“ Зачуди се още какво му е убягнало тази нощ.

— Искам да ти кажа нещо важно, Робърт. Всичко това има още един аспект… аспект, който според мен е най-удивителната част от проучванията ми.

„Още ли има?“

Катрин се надигна на лакът.

— И ти гарантирам… ако ние хората искрено осъзнаем тази проста истина… светът мигновено ще се промени.

Това вече успя да привлече цялото му внимание.

— Отначало трябва да ти припомня масонските мантри да „съберем каквото е пръснато“… да внесем „ред от хаоса“… да постигнем „единение“.

— Продължавай — заинтригувано каза Лангдън.

Катрин му се усмихна.

— Ние научно доказахме, че силата на човешката мисъл нараства експоненциално с броя умове, които я споделят.

Робърт мълчеше и се чудеше накъде клони с тази идея.

— Искам да кажа, че… две глави са по-добре от една… и все пак две глави не са два пъти по-добре, а много, страшно много пъти по-добре. Едновременно работещите умове увеличават въздействието на мисълта… експоненциално. Такава е присъщата сила на молитвените групи, лечебните кръгове, хоровото пеене и масовото богослужение. Идеята за универсално съзнание не е рожба на спиритуализма. Тя е доказана научна действителност… и овладяването й е в състояние да преобрази нашия свят. Това е основното откритие на ноетичната наука. Нещо повече, това се случва в момента. Можеш да го усетиш навсякъде около себе си. Технологията ни свързва по начини, които изобщо не сме си представяли — туитър, гугъл, уикипедия и така нататък, всички те заедно образуват мрежа от взаимосвързани умове. — Тя се засмя. — И съм сигурна, че в момента, в който публикувам резултатите си, всички потребители на туитър моментално ще почнат да пращат съобщения за ноетиката и интересът към нея ще нарасне експоненциално.

Клепачите на Лангдън отново натежаваха.

— Знаеш ли, още не съм се научил да ползвам туитър.

— Няма значение. Затвори очи. Ще те събудя, когато дойде време.

Хрумна му, че съвсем е забравил стария ключ, който им беше дал архитектът… и защо са се качили тук. Докато изтощението го обгръщаше, той затвори клепачи. В мрака на ума си установи, че мисли за универсалното съзнание… за Платоновите съчинения върху „съзнанието на света“ и „събирателния Бог“… за „колективното несъзнавано“ на Юнг. Тази идея бе колкото поразителна, толкова и проста.

— Елохим — внезапно произнесе Робърт и отново отвори очи, направил една неочаквана връзка.

— Моля? — Катрин все още го гледаше.

— Елохим — повтори той. — Еврейската дума за Бог в Стария завет! Винаги съм се чудил за нея.

Тя се усмихна разбиращо.

— Да. Защото е в множествено число.

„Точно така!“ Никога не беше разбирал защо в първите пасажи на Библията за Бог се говори като множествено същество. Всемогъщият Бог в Битие не се описваше като Един… а като Много.

— Бог е в множествено число, защото човешките умове са много — прошепна Катрин.

Мислите му заблуждаха… мечти, спомени, надежди, страхове, откровения… всички витаеха над него под купола на Ротондата. Докато клепачите му отново се затваряха, той прочете три думи на латински, написани на фреската.

E PLURIBUS UNUM.

„От многото — един“, помисли Лангдън, докато се унасяше в сън.