Дан Браун
Изгубеният символ (105)

103

Като сериозен плувец, Робърт Лангдън често се чудеше какво е да се удавиш. И сега разбираше, че ще узнае. Макар че можеше да задържи дъха си по-дълго от повечето хора, вече усещаше, че тялото му реагира на отсъствието на въздух. В кръвта му се натрупваше въглероден диоксид и носеше със себе си инстинктивно желание за вдишване. „Не дишай!“ Рефлексът се усилваше с всеки миг. Знаеше, че съвсем скоро ще настъпи критичният момент, в който вече няма да може да се владее.

„Отвори капака!“ Инстинктът го тласкаше да удря и да се съпротивлява, но той разбираше, че не бива да губи ценен кислород. Можеше само да гледа през водата над себе си и да се надява. Външният свят сега беше само мъгляво петно светлина оттатък плексигласовото прозорче. Мускулите на торса му започваха да горят — развиваше хипоксия.

Изведнъж се появи красиво призрачно лице, гледаше го. Катрин. Меките й черти изглеждаха почти неземни през булото на водата. Очите им се срещнаха през плексигласа и за миг Лангдън си помисли, че е спасен. „Катрин!“ После чу приглушените й викове и разбра, че там я държи похитителят им. Татуираното чудовище я принуждаваше да гледа онова, което щеше да се случи.

„Катрин, съжалявам…“

Затворен под водата на това странно, тъмно място, Робърт се помъчи да проумее, че това ще са последните мигове от живота му. Скоро щеше да престане да съществува… всичко, каквото е… или е бил… или ще бъде… свършваше. Когато мозъкът му умреше, всички спомени, пазещи се в сивото вещество, наред с всички придобити знания, просто щяха да се изпарят в потоп от химични реакции.

В този миг Робърт Лангдън разбра истинската си нищожност във вселената. Никога не беше изпитвал толкова самотно и смиряващо чувство. Почти с благодарност усещаше, че вече не може да владее стиснатите си устни.

Моментът настъпваше.

Дробовете му изхвърлиха изхабеното си съдържание и се свиха в нетърпелива готовност да вдишат. И въпреки това той издържа още мъничко. Последната му секунда. После, като човек, който вече не е в състояние да държи дланта си в горяща печка, Робърт Лангдън се остави на съдбата.

Рефлексът надделя над разума.

Устните му се разтвориха.

Дробовете му се разшириха.

И водата нахлу в тях.

Болката, която изпълни гърдите му, беше по-силна, отколкото очакваше. Водата изгаряше дробовете му. Болката мигновено се стрелна към черепа му и главата му сякаш се озова в менгеме. Ушите му запищяха. И през цялото това време Катрин Соломон продължаваше да вика.

Проблесна ослепителна светлина.

И после настана мрак.

Робърт Лангдън го нямаше.