Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Лангдън (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lost Symbol, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 223 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дан Браун. Изгубеният символ
ИК „Бард“, 2009
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
ISBN 978–954–655–063–7
История
- — Добавяне
44.
Нюйоркският издател Джонас Фокман тъкмо гасеше осветлението в манхатънския си офис, когато телефонът му иззвъня. Нямаше намерение да отговаря в този час — тоест, докато не погледна дисплея. „Трябва да е нещо важно“, помисли си той, вдигна слушалката и попита шеговито:
— Още ли издаваме твои неща?
— Джонас! — Гласът на Робърт Лангдън бе разтревожен. — Слава богу, че те намерих! Трябва да ми помогнеш.
Фокман се обнадежди.
— Да не си ми приготвил ръкопис за редактиране, Робърт? — „Най-после?“
— Не, трябва ми информация. Миналата година те свързах с една изследователка, Катрин Соломон, сестрата на Питър Соломон.
Издателят се намръщи. „Няма да има ръкопис“.
— Търсеше издател за книга върху ноетичната наука. Спомняш ли си я?
Фокман извъртя очи към тавана.
— Спомням си я, естествено. И много ти благодаря, че ми я прати. Тя не само отказа да ми даде да прочета резултатите от проучването й, но и не искаше да публикува нищо преди някаква магическа дата в бъдещето.
— Изслушай ме, Джонас, нямам време. Трябва ми телефонният номер на Катрин. Веднага. Имаш ли го?
— Трябва да те предупредя… струваш ми се малко отчаян. Тя изглежда страхотно, обаче няма да й направиш впечатление, като…
— Не се шегувам, Джонас. Номерът й ми трябва спешно.
— Добре… почакай. — Бяха близки приятели достатъчно отдавна и Фокман разбираше, че Робърт говори сериозно. Въведе името на Катрин Соломон в прозореца на имейл сървъра. — Вече търся. И когато й се обаждаш, не й звъни от Харвардския басейн. Звучи така, като че ли си в лудница.
— Не съм в басейна. Намирам се в един тунел под вашингтонския Капитолий.
По гласа му издателят разбра, че не се шегува. „Какво му става?“
— Робърт, защо просто не си останеш вкъщи да попишеш?
— Компютърът сигнализира за получен резултат от търсенето. — Ето, един момент… Намерих го. — Той скролна с мишката старите имейли. — Май имам само джиесема й.
— Давай.
Фокман му продиктува номера.
— Благодаря, Джонас — признателно рече Лангдън. — Длъжник съм ти.
— Дължиш ми ръкопис, Робърт. Имаш ли представа колко…
Връзката прекъсна.
Фокман погледна слушалката и поклати глава. Книгоиздаването щеше да е много по-лесно, ако ги нямаше авторите.