Дан Браун
Изгубеният символ (134)

132.

Катрин Соломон с леко сърце бързаше нагоре по хълма към Монумента на Вашингтон. Тази нощ беше преживяла ужасна трагедия и все пак, макар и временно, мислите й бяха насочени към чудесната новина, която Питър бе споделил с нея… новина, в която току-що се беше уверила със собствените си очи.

„Проучванията ми са спасени. Напълно“.

Холографските запаметяващи устройства бяха унищожени, но в Дома на Храма Питър й бе съобщил, че тайно е пазил копия на всичките й данни в кабинета си в ЦПСМ. „Знаеш, че твоята работа ме интересува много — обясни й той, — и исках да следя напредъка ти, без да те смущавам“.

— Катрин? — извика един плътен глас.

Тя погледна нагоре.

В подножието на осветения паметник се очертаваше силуетът на самотна фигура.

— Робърт! — Катрин се втурна към него и го прегърна.

— Чух добрата новина — каза Лангдън. — Сигурно изпитваш огромно облекчение.

Гласът й трепереше от вълнение.

— Да. Невероятно. — Проучването, което Питър беше спасил, представляваше истински научен подвиг — поредица експерименти, доказващи, че човешката мисъл е реална и измерима сила. Те демонстрираха въздействието й върху всичко — от ледените кристали до генераторите на случайни събития и движението на елементарните частици. Резултатите бяха категорични и безспорни и притежаваха потенциала да убедят скептиците и мащабно да повлияят върху глобалното съзнание. — Всичко ще се промени, Робърт. Всичко.

— Питър определено смята така.

Катрин се огледа. Защо брат й не беше тук?

— В болницата е — осведоми я Лангдън. — Настоях да ми направи лична услуга.

Тя въздъхна облекчено.

— Благодаря ти.

— Той ми каза да те чакам тук.

Катрин кимна и плъзна очи нагоре по сияещия бял обелиск.

— Питър ме предупреди, че ще те доведе тук. Нещо, свързано с Laus Deo? Не ми обясни подробности.

Лангдън се подсмихна уморено.

— Самият аз не съм сигурен, че напълно го разбирам. — Той вдигна поглед към върха на паметника. — Тази нощ брат ти ми каза някои неща, които не успях да проумея.

— Чакай да се сетя — Древните тайни, науката и Свещените писания, нали?

— Позна.

— Добре дошъл в моя свят. — Тя му намигна. — Питър отдавна ме посвети в това. Тъкмо то стана причина за много от проучванията ми.

— Интуитивно усещам, че част от нещата са верни. — Лангдън поклати глава. — Но рационално…

Катрин се усмихна и го прегърна с една ръка.

— Знаеш ли, Робърт, навярно аз мога да ти помогна с този проблем.

Архитект Уорън Белами вървеше по пуст коридор дълбоко в Капитолия.

„Остана да свърша само още нещо“.

Стигна в кабинета си и извади от чекмеджето на бюрото си един много стар ключ. Беше от черно желязо, дълъг и тънък, с изтъркани знаци. Белами го пъхна в джоба си и се приготви да посрещне гостите си.

Робърт Лангдън и Катрин Соломон пътуваха към Капитолия. По молба на Питър Белами щеше да им даде една изключително рядка възможност — шанса да видят най-величествената тайна на тази сграда… нещо, което можеше да разкрие само архитектът.