Дан Браун
Изгубеният символ (69)

66

— Трябва да се махаме оттук — каза Лангдън.

— Въпрос само на време е да се сетят къде сме.

— Надяваше се, че Белами е успял да избяга.

Катрин все още изглеждаше хипнотизирана от пирамидиона и сякаш не можеше да повярва, че надписът не им помага с нищо. Беше извадила златния връх от кутийката, за да го разгледа от всички страни, и сега внимателно го върна в нея.

„В Ордена е скрита тайната — помисли си Робърт. — Голяма помощ, няма що“.

Зачуди се дали не са заблудили Питър за съдържанието на кутийката. Пирамидата и пирамидионът бяха създадени много преди неговото раждане и той просто правеше каквото са му казали неговите предци — пазеше тайна, която сигурно представляваше също толкова голяма загадка за него, колкото и за Лангдън и Катрин.

„А аз какво очаквах? — запита се професорът. Колкото повече научаваше за Легендата за Масонската пирамида, толкова по-неправдоподобна му се струваше тя. — Търся тайно вито стълбище, скрито под огромен камък?“ Нещо му подсказваше, че гони сенки. Въпреки това смяташе, че дешифрирането на пирамидата е единственият шанс да спасят Питър.

— Робърт, годината хиляда петстотин и четиринайсета говори ли ти нещо?

„Хиляда петстотин и четиринайсета?“ Въпросът изглеждаше абсолютно несвързан. Той сви рамене.

— Не. Защо?

Катрин му подаде каменната кутия.

— Погледни. Тук е написана датата. Разгледай я на светлината.

Лангдън седна на бюрото и проучи кубичната кутийка под лампата. Катрин постави меката си ръка на рамото му и се наведе, за да му покаже миниатюрния текст, изсечен върху една от вътрешните страни над долния ъгъл.

— Хиляда петстотин и четиринайсета — повтори тя и посочи с показалец.

И естествено, там беше написано числото 1514, последвано от необичайно стилизираните латински букви А и D.

— Дали тази дата не е връзката, която ни липсва? — внезапно обнадеждена, попита Катрин. — Този датиран куб много прилича на масонски крайъгълен камък, така че може би сочи към истински ъглов камък, нали? Може би към сграда, построена през хиляда петстотин и четиринайсета?

Лангдън почти не я чуваше.

„Хиляда петстотин и четиринайсет A. D. не е дата“.

Както щеше да потвърди всеки специалист по средновековно изкуство, знакът представляваше добре известен символ-подпис. Много ранни философи, художници и писатели подписвали творбите си с уникален символ или монограм, вместо с името си. Тази практика усилвала загадъчната привлекателност на произведенията им и освен това ги предпазвала от гонения, в случай че съчиненията или картините им бъдат сметнати за еретични.

В случая с този символ-подпис буквите A. D. не означаваха Anno Domini, след Христа… а нещо съвсем друго.

В този момент всички късчета от мозайката застанаха на местата си. След секунди Лангдън вече беше сигурен, че знае точно как да разчете надписа на пирамидата.

— Ти успя, Катрин — каза ученият и започна да прибира всичко в чантата. — Нищо повече не ни трябва. Да вървим. Ще ти обясня по пътя.

Катрин се смая.

— Датата хиляда петстотин и четиринайсета A. D. наистина ли ти говори нещо?

Робърт й намигна и тръгна към вратата.

— A. D. не е дата, Катрин. А човек.