Дан Браун
Изгубеният символ (126)

124

Вратата на асансьора се отвори.

Залата на Храма беше ярко осветена.

Катрин Соломон все още чувстваше краката си като гумени, но бързаше да намери брат си. Първото, което усети, беше, че е студено и мирише на тамян. А гледката, която я посрещна, я накара да се закове на място.

На нисък каменен олтар в центъра на разкошната зала лежеше окървавен татуиран труп, надупчен от счупени стъкла. През зейналия отвор на високия таван се виждаше небето.

„Боже мой!“ Катрин затърси с поглед брат си. Откри го в отсрещния край на помещението — за него се грижеше медик, докато самият той разговаряше с Лангдън и директор Сато.

— Питър! — извика тя и се затича към него. — Питър!

Брат й вдигна поглед и на лицето му се изписа облекчение. Изправи се и тръгна към нея. Носеше обикновена бяла риза и тъмен панталон — някой навярно му ги беше донесъл от кабинета му на долния етаж. Дясната му ръка висеше на превръзка и нежната им прегръдка бе неловка, ала Катрин не обърна внимание на това. Познато спокойствие я обгърна като пашкул, както винаги, дори в детството, когато батко й я утешаваше, притискаше я към себе си…

Двамата дълго мълчаха.

— Добре ли си? — накрая прошепна тя. — Искам да кажа… наистина? — Пусна го и погледна превързаната му дясна ръка. От очите й бликнаха сълзи. — Ужасно съжалявам…

Питър сви рамене, като че ли това нямаше значение.

— Тленна плът. Тялото не е вечно. Важното е, че ти си добре.

Безгрижният му отговор я трогна, припомни й всички причини да го обича. Тя го погали по главата, мислеше за нерушимите семейни връзки… за еднаквата кръв, която течеше във вените им.

Макар да знаеше, че по трагично стечение на обстоятелствата тази нощ в залата има и трети член на семейство Соломон. Трупът върху олтара пак привлече погледа й и Катрин потрепери и се помъчи да прогони спомена за снимките, които беше видяла.

Извърна очи и видя, че Робърт Лангдън я наблюдава. Лицето му изразяваше състрадание, дълбоко и човешко, сякаш той някак си знаеше точно какво си мисли Катрин.

„Питър знае“. Изпита странна смесица от емоции — облекчение, съчувствие, отчаяние. Усещаше, че тялото на брат й се разтърсва като на дете. Никога не го бе виждала в такова състояние.

— Просто се успокой — промълви тя. — Всичко е наред. Просто се успокой.

Питър се тресеше още по-силно. Катрин отново го прегърна и го загали по главата.

— Питър, ти винаги си бил силният… винаги можех да разчитам на теб. Но сега ти можеш да разчиташ на мен. Всичко е наред. При теб съм.

Тя нежно наведе главата му към рамото си… и великият Питър Соломон зарида в обятията й.

Директор Сато се отдалечи настрани, за да отговори на телефона.

Обаждаше се Нола Кей. Като никога с добра новина.

— Все още няма признаци файлът да се разпространява, госпожо директор — обнадеждено съобщи тя. — Сигурна съм, че иначе вече щеше да има нещо. Явно сте го спрели.

„Благодаря ти, Нола — помисли японката и погледна лаптопа, който Лангдън беше видял да завършва изпращането. — Едва успяхме“.

По съвет на криптоаналитичката агентът, който претърсваше имението, бе проверил в кофите за боклук и бе открил опаковка от новозакупен клетъчен модем. След като знаеше точния номер на модела, Нола успя да установи съвместимите носители, честотната лента и разпределените изчислителни среди и така изолира най-вероятния възел за достъп — малък предавател на ъгъла на Шестнайсета улица и Коркоран, на три преки от Храма.

Бързо съобщи тази информация на Сато и докато хеликоптерът се спускаше към Дома на Храма, пилотът прелетя ниско над мястото и простреля възела с електромагнитен импулс — извади го от строя само секунди преди лаптопът да приключи изпращането на файла.

— Страхотна работа свърши тази нощ — похвали я директорката на СЗС. — А сега иди да поспиш. Заслужи си го.

— Благодаря, госпожо. — Нола се поколеба.

— Още нещо ли има?

По-младата жена помълча, очевидно обмисляше дали да й каже.

— Нищо, което да не може да почака до утре сутрин, госпожо. Лека нощ.