Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Лангдън (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lost Symbol, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 223 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дан Браун. Изгубеният символ
ИК „Бард“, 2009
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
ISBN 978–954–655–063–7
История
- — Добавяне
105
Специалистът по системна сигурност Рик Париш най-после се появи в кабинета на Нола Кей. Носеше един-единствен лист.
— Защо се забави толкова?! — попита тя. „Нали ти казах да дойдеш веднага!“
— Извинявай — отвърна Рик и намести дебелите очила на дългия си нос. — Опитах се да ти събера още информация, ама…
— Просто ми покажи какво си намерил.
Париш й подаде разпечатката.
— Това е защитената версия, обаче същината ти е ясна.
Нола смаяно прегледа листа.
— Още се мъча да разбера как се е добрал до него оня хакер, но май някакъв делегатор е използвал наша търсачка…
— Зарежи! — прекъсна го тя и вдигна поглед от страницата. — Какво прави ЦРУ с класифициран файл за пирамиди, древни портали и сюмболони?
— Тъкмо затова се забавих. Опитвах се да видя какъв документ е търсен, така че проследих адреса на файла. — Париш се прокашля. — Оказа се, че тоя документ е в сектор, предназначен лично за… самия директор на ЦРУ.
Нола го зяпна смаяно. „Шефът на Сато има файл за Масонската пирамида?“ Знаеше, че сегашният директор, също като много други от ръководството на Управлението, е високопоставен масон, обаче не можеше да си представи, че някой от тези хора пази масонски тайни в служебния си компютър.
Но пък, като се имаше предвид на какво беше станала свидетелка през последното денонощие, всичко беше възможно.
Агент Симкинс лежеше по корем в храсталака на площад Франклин. Очите му бяха приковани в колонадата пред входа на храма Алмас. „Нищо“. Вътре не светеше и никой не се приближаваше към вратата. Той обърна глава и погледна Белами. Архитектът на Капитолия нервно се разхождаше в средата на парка. Сам. Изглеждаше измръзнал. Адски измръзнал. Всъщност отдалече си личеше, че се тресе и трепери.
Телефонът на Симкинс завибрира. Обаждаше се Сато.
— С колко време закъснява обектът?
Симкинс си погледна часовника.
— Той каза двайсет минути. Вече са почти четирийсет. Нещо не е наред.
— Няма да дойде — каза директорката. — Това е краят.
Агентът знаеше, че е права.
— Нещо от Хартман?
— Не, така и не се обади от Калорама Хайтс. Не мога да се свържа с него.
Симкинс се вцепени. Ако това беше вярно, нещо определено не бе наред.
— Преди малко се обадих в централата и те също не успяха да го открият — прибави японката.
„Мамка му!“
— Засекли ли са местонахождението на джипа?
— Да. Жилищен адрес в Калорама Хайтс. Събери хората си. Изтегляме се.
Сато затвори телефона и отправи поглед към величествения пейзаж на столицата. Леденият вятър проникваше през лекото й сако и тя се обгърна с ръце, за да се постопли.
Директор Иноуе Сато не беше жена, която често изпитва студ… или страх. В момента обаче усещаше и двете.